Глава 10. Карнавал

Дъждът навън спря заедно с дъжда в сърцето ми. Почти се зарадвах на това, че не изгря слънце. Слънцето дразни очите ми. Слънцето кара душата ми да се надява, а точно сега не се нуждая от надежди. Ако продължа да се надявам, накрая ще ме боли повече.
Ейдън каза, че съм разбила сърцето му. Е, пада ти се, Ейдън Макгроу. Пострадай и ти малко.
Не че го мислех, не че нямаше да се хвърля на врата му в мига, в който го видя, но проклета да съм, ако му позволя да обърква трезвата ми преценка отново. Достатъчно ми беше смаяното изражение на Марк, когато ме видя да се прибирам вечерта в хотела. Каза ми, че съм приличала на мокра кокошка, но коментарът му не можа да скрие факта, че се е притеснил за мен. Странно защо, но ми стана приятно от това, че се тревожи. Вероятно имаше нещо общо с миналото ни, прекарано във вечни подигравки и заяждания – злорадствах, когато се чувства разстроен.
- Не приличам на мокра кокошка - защитих се, докато бършех косата си с хотлеската кърпа. Бях се преоблякла преди малко и сега треперех в тънката хавлия, която носех. Единствените ми по-топли дрехи бяха безвъзвратно измокрени от дъжда и нямах кой знае какъв избор.
- Ами приличаш. Да не опитваш да се самоубиеш с настинка?
- Настинката не беше част от плана – отговорих с надеждата да не съм настинала действително. Е, не се чувствах болна. Поне засега.
Седнах на ръба на леглото и му разказах всичко, което бях научила през деня. Учудих се на хладнокръвния тон, с който изложих фактите. Все едно разказвах урок по история, точно така и се почувствах, когато приключих - безразлична. Не ми харесваше факта, че не изпитвам нищо, знаех, че съзнанието ми ще ме накара да си платя за това по-късно, когато, ако изобщо, успея да заспя.
- Значи малкият плъх най-после реши да изпълзи от дупката - заключи Марк накрая. - Какво смяташ да правим? - попита ме, сякаш наистина зависеше от мен.
- Не искам да се отказвам. Стигнах прекалено далеч, за да го направя - въздъхнах безпомощно.
Станах и извадих отпечатания лист с информацията за звездата. Хартията не беше напълно съсипана от влагата, както очаквах. Усмихнах се и доволно подадох листа на Марк, който се беше излегнал удобно в другата част на леглото с ръка, пъхната под главата му.
- Тук пише, че звездата блести най-ярко над северната част на щата през последните дни на септември.
- Да, и какво от това? - не схванах идеята му.
- Все пак нали мадам Кармен ти каза, че ако следваш звездата, сърцето ти само ще те намери.
- Искаш да кажеш, че трябва да отидем на север ли?
- И без това само си губим времето тук. Нищо няма да ни стане, ако опитаме. Ясно е, че повече няма да срещнем твоя хубостник на това място...
- Аз също не искам да оставам повече – казах замислено. - Добре. Щом още си навит да ме търпиш.
- Още мъничко може би – ухили се Марк.
Събрахме нещата си и тръгнахме същата вечер. Знаех, че с това заминаване може би пропилявам единствения си шанс да се озова отново в един град с Ейдън, но му бях толкова сърдита, че не ми пукаше.
Щях да послушам мадам Кармен, защото на нея, колкото и откачена и странна да беше, имах много по-голямо доверие, отколкото на преценката си.
Планът беше да караме до най-северната част на Джорджия, следвайки звездата, и ако не откриехме нищо, щяхме да се приберем у дома. Пропуснах да спомена на Марк, че сутринта съм говорила с майка му и тя му праща поздрави, защото бях убедена, че все още не му пука. Всяко нещо с времето си, казах си, докато се качвах в колата при него.
Той ми смигна шеговито и потегли. Изминахме половината от пътя само през тази нощ. Не знам защо, но така и не успях да заспя, вместо това си останах на предната седалка при Марк и не спрях да му задавам въпроси - за интересите му, за приятелите, които е имал на времето, за това кое смята за правилно и кое не. За моя изненада тази вечер той се оказа особено търпелив и отговори на всичките ми въпроси. Забелязвах не без известно задоволство как отношението му към мен се подобрява с всеки изминал ден.
Не исках да си призная, но докато откривах гледната му точка, започвах да му симпатизирам малко повече, отколкото досега. Със сигурност не е лесно да израснеш, заобиколен от правилата и високите изисквания на силен мъж като Джонатан. За мен Джонатан беше идеалният баща, но аз бях просто гостенка, нещо като любимата братовчедка, която живее в къщи, но си има родители, които да отговарят за нея. Към собствените си синове Джонатан имаше съвсем различни изисквания. Беше невероятно добър човек, но не разбираше хората, не знаеше как да признае грешките си или да си вземе поука от тях. Например при инцидента, когато Марк го е ударил. Джонатан е започнал да го обвинява без изобщо да изслуша неговата гледна точка. Не че оправдавах Марк за постъпката му, но баща му така и не е могъл да понесе, че големият му син никога няма да бъде негово копие, каквото е Карл.
- Не си падам по хората, които ми поставят ограничения. Никога няма да бъда като брат ми.
- Добре де. Разбирам всичко, но... - наместих се по-удобно на седалката и се извърнах към него. - Ами Аби? Тя е най-нежното същество, което познавам на този свят. Имаш ли представа колко много страдаше тя преди да се върнеш? Не искам да те обвинявам, но защо се отнасяш така с нея?
- Тя не направи нищо, когато Джонатан ме прати по дяволите. Нямаше нищо против - отговори Марк мрачно без да откъсва очи от шосето. – Не е много приятно да се почувстваш предаден от един от малкото хора, на които си вярвал безрезервно... Освен това нея не бих понесъл да нараня. А ако е прекалено близо до мен...
- На теб действително ти пука за нея! - възкликнах изненадано. Ок, още една точка за теб, Марк. Продължавай така и някой ден ще те приема като истински приятел.
- Това няма значение - отоговори ми той. - И ако кажеш на някого, ще те убия, Лафей.
- Престани с това Лафей.
- Тогава Макгроу ли предпочиташ?
- Идиот.
- Слушай, искаш ли да минем през карнавала?
- Карнавала ли? - веднага си спомних за новините от тази сутрин, днес ли беше?, и кимнах механично.
- Няма ли да е забавно? Е, ще останем само вечерта, но пак е нещо. О, хайде де. Не прави физиономии. Никога досега не съм ходил на карнавал.
- Понякога се държиш като малко дете.
- Защо, ходила ли си на карнавал?
- Не... - отговорих отбранително. - Но не държа и да ходя.
- Че защо?
- Там има хора с маски.
- Ти, какво, да не те е страх от клоуни?
- Просто не обичам хора с маски - обаче си знаех, че нямам друг избор, освен да отида с него. Все пак той дойде чак до Мексико заради мен, реших, че му дължа поне това. Можех да изтърпя малко зловещи маски след като той беше тръгнал да търси потенциален убиец само за да не ме оставя сама. - Но ще ми купиш захарен памук.
- Жени - изсмя се Марк и пое по завоя, който водеше към града на карнавала.
* * *

Поредното градче, поредния мотел. Това започваше да се превръща в модел на поведение. Като че ли нарочно непрекъснато се случваше нещо, което да ме държи далеч от големите градове. В големите градове няма карнавали, нали, би казал Марк.
Не ми ми беше особено забавно да изкарам целия ден на карнавала, заключена в стаята си, но какво да направя, когато всички участници носеха, както се виждаше от репортажите по телевизията, маски на лешояди или на мъртъвци. Приличаше на нещо като преждевременен Хелоуин. По новините казваха, че празникът бил в чест на някакво божество, нещо свързано с култ, пренесен тук от първите заселници. Бил прекъснат в продължение на стотици години, но отскоро решили да го подновят „ за да възвърнат духа и обаянието на отмниналите дни”, както любезно информираше репортерката. Според мен всичко беше, за да се привличат туристи. За пореден път превключих канала и докато се чудех дали да поръчам румсървиз или лично да ида да си купя храна отнякъде, реших, че каквото и да правя, няма да изляза сама сред тези откачалки, които криеха лицата си. Дори и да изхарчех всичките си пари за румсървиза, предпочитах или това или да стоя гладна, докато Марк се събуди, и ме изведе навън. В крайна сметка предпочетох първото.
Ето ме сама в три следобяд в мотелска стая със спуснати завеси, нападнала полуфабрикатите, които опитаха да ми пробутат за домашно приготвена храна, стоях и се вслушвах в шумовте навън. Викове, песни, вероятно танци, които се носеха из центъра на градчето. Не мисля, че е имало момент, в който да съм се чувствала по-малко човек, отколкото днес. Цялата тази еуфория на карнавала ми се струваше непонятна. Най-малкото, как ще празнуваш в чест на божество, дори и да не вярваш в него, като крещиш и пиеш, изпаднал в умопомачение? Не разбирах този начин на веселие – всички хора, познати или не, излизат навън и започват да се веселят заедно сякаш са първи приятели. Подобно сближаване беше... твърде човешко за мен. Дори и мъртвия Марк беше привлечен от карнавала, помислих си тъжно, защото отчасти сърцето му беше човешко. Не и аз. Аз се чувствах отвратена, осквернена, сякаш някой се гавреше с нещо, което приемам за свято.
- Глупости – промърморих в полумрака на стаята и станах да изхвърля остатъците от храната.
Този идиот Марк нямаше ли да се събуди най-после? Побърквах се сама тук. Всъщност, беше ме страх от проклетия карнавал, сякаш ей сега в стаята щеше да нахлуе някой побъркан клоун и да ме нападне с дърворезачка. СТИГА С ТОВА ВЪОБРАЖЕНИЕ, наредих си и се настаних на дивана.
Отново се заех с дистанционното и благодарейки, че имаме кабелна този път, се разходих из каналите. Изгледах един стар филм, но изобщо не успях да се трогна. На местата, на които като всяка уважаваща себе си жена би трябвало да се скъсам от рев, усетих само безразличие. Колко нечовешко би следвало да е това?
Тъкмо бях започнала да се съмнявам в човечността, която евентуално ми е останала, когато Марк се надвеси над мен. Беше разрошен, със зачервени син очи и ме гледаше с крива усмивка, докато се прозяваше лениво. Не беше ли рано да се събужда? Евтиният будлиник на нощното шкафче показваше пет и трийсет следобяд.
- Не знаех, че извънземните си падат по Одри Хепбърн – изкоментира той, когато видя финалните надписи на филма, който гледах. – Успя ли да те разплаче?
- Не точно – отговорих му честно.
- Ами и мен никога не е успявала – супер, помислих си, аз съм също толкова безчувствена, колкото и дървото Марк. – Но пък аз не съм момиче... Само така, Лафей, раздавай го мъжки.
Той седна до мен и скръсти крака върху масичката.
- Предават ли карнавала на живо?
- Да, но няма да го гледаш.
- Защо не? – пресегна се към мен в опит да ми отмъкне дистанционното, но в крайна сметка не успя да ме победи – скочих на крака и избягах в другата част на стаята.
- Никакви карнавали, Гууд. И без това след малко ще ме замъкнеш да ги гледам на живо.
- Наистина не разбирам какъв ти е проблемът с карнавалите.
- Не става дума за карнавалите... – млъкнах и го погледнах замислено, защото едва сега бях проумяла реалността. – Става дума за този карнавал. Има нещо зловещо в него.
- Така ли?
- Да, не мога да проумея смисъла на това празненство. Прекалено... езическо е.
- Ти изобщо вярваща ли си, че го смяташ за езическо?
- Не... – отговорих замислено. Наистина не вярвах. Не го бях осъзнавала досега. – Поне не в това, в което вярват христианите. Ами ти?
- Не забравяй какво съм - рече, гледайки ме изпитателно. - Предпочитам да не вярвам, защото ако има Бог, тогава има и рай, а моето място определено не е там. Всъщност, не съм научен да вярвам в такива неща. Нашите никога не са обръщали внимание на религията.
- Хм, двамата с теб сме си лика–прилика. Клуб „ Откачалка” – рекох, хвърляйки му закачлив поглед. – Хайде, приготвяй се, имаш да ми купуваш захарен памук.
Аз самата отидох да се преоблека в банята. Съвсем обикновени дрехи – поличка и тениска( да, все пак отивахме на карнавал, можех да направя компромис с облеклото си поне този път) и удобни ниски обувки. Реших да прибера косата си в хлабава плитка и изскочих навън готова за приключения.
- Да не си посмял да кажеш и думичка – наредих на Марк, когато ме изгледа с изражението, което обикновено добиваше, докато подсвирваше на момичетата по улицата. Всъщност, зад очите му се криеше още нещо, нещо, свързано с факта, че наистина е впечатлен от вида ми.
- Просто отбелязвам – сви рамене той и ми направи път да мина през вратата.
Повървяхме известно време мълчаливо, проправяйки си път сред тълпата, наизлязла да празнува по улиците, докато не стигнахме до площада. Тук, както и навсякъде из града, беше пълно с народ, имаше музика, силна и дразнеща, на огромен подвижен подиум, дълъг поне двайсет трийсет метра танцуваха и пееха странни хора, облечени в странни дрехи - смесица от златно, черно, тъмно зелено, червено. Някъде от високите етажи на сградите се сипеха конфети, гърмяха свирки и акордеони, хората долу също танцуваха, с две думи пълна лудница.
Като малко дете, току-що отворило коледния си подарък, Марк ме сграбчи за ръка и ме повлече към тълпата, а очите му блестяха от въодушевление.
- Не е ли страхотно? – изкрещя той в ухото ми, опитвайки да надвика шумотевицата.
- Ако си падаш по хаоса!
- Не се стягай, Тери, тук е супер!
Да бе, помислих си, нали няма ти да си този, който утре ще умира за сън. Той обаче изглеждаше повече от доволен, че е тук. Не съм съвсем убедена обаче, че единствената причина за еуфорията му беше карнавалът.
Все пак се насилих да се усмихна, защото в крайна сметка бях дошла заради него и не беше честно да му развалям настроението с вечното си цупене. Пък и не съм от хората, които си падат по сърденето. Каранавал ли? Дайте го насам.
Какво да правя, може би не съм момиче за парти. Просто не ме бива в това. Стоях си, облегната на стената на някаква сграда, напълно изолирала се от останалите, и наблюдавах празника сякаш не присъствам физически на това място. Марк отиде да търси маски, защото било „много яко да си вземем и ние” и вече от петнайсет минути го нямаше. Срeщах погледите на маскираните хора и имах чувствтото, че някои от тях нарочно ме зяпат, все едно се опитват да проникнат в душата ми. Не ми харесваха златните клюнове на маските, нито безизразните им физиономии.
Странно защо, но те ми напомняха за версията, че съм била нападната от диви животни в пустинята, което допълнително разваляше настроението ми. Този шум, еуфорията, имах чувството, че се набиват в съзнанието ми като удари с чук. Знаех си, че мястото ми не е тук.
- Хей! – извика ми познат глас и пред мен се изправи огромно метално лице, което би следвало да е слънце. Беше гротескно – със странните шипове, ограждащи маската, които би следвало да минат за лъчи, и идиотската изрисувана усмивка. А и къде се е чуло и видяло слънце с розови бузи? Слънцето изобщо има ли бузи?
- Марк, наистина ли смяташ да паднеш толкова низко? – извъртях очи и взех маската, която беше донесъл за мен – безполова физиономия, цялата боядисана в черно, поне нямаше клюнове като на всички останали. – Не трябва ли аз да съм слънцето? Нали се сещаш, аз съм момиче.
- А аз съм момче, и какво? Не може ли да съм слънце? Слънцето в живота ти? – каза го някак по-сериозно, отколкото би следвало да прозвучи подобна закачка.
- Не се обиждай, но ти си по-скоро нещо като слънчево затъмнение.
- Но по правило уникален. Ако съм слънчево затъмнение значи признаваш, че съм по-важен и от слънцето, защото съм толкова рядко срещано явление...
- Имаш право – отговорих, мислейки си, че той наистина е уникален – най-малкото, първият мъртвец, когото срещам в живота си.
- Прозвуча като обида – каза нацупено и опита да ми нахлузи маската.
- Казах ти, че имам фобия от маски – рекох раздразнено и отдръпнах ръката му.
- Добре де, просто искам да те накарам да се забавляващ. Изглеждаш сякаш си на погребение, а не на тържество.
- Така е – отговорих разкаяно. – Извинявай, просто не знам какво ми става. Имам чувството, че някой ме наблюдава. А последния път, когато си го мислех, се оказа истина.
- А ти защо се връзваш? Имаш ли нещо да криеш, че си постоянно на нокти?
- Не, разбира се, просто... – замълчах и се загледах в танцуващите хора. Някога си бях мислела, че мога да съм като тях, сега ми се струваше, че сме от различни планети, буквално. – Просто адски мразя да ме зяпат.
- Хайде да танцуваме – каза ми Марк и ме поведе към хората на улицата.
- Да не си луд?
- Да, луд съм, и за пръв път съм на карнавал и ми се танцува, а всички момичета наоколо вече ме видяха с теб и надали никоя ще поиска да тръгне с мен изобщо.
- Трябва да са луди, за да си помислят, че между нас може да има нещо – извиках в ухото му, когато въпреки волята ми се оказахме на така наречения импровизиран дансинг и Марк ме придърпваше към себе си, повличайки ме в ритъма на танца.
- Не съм чак толкова противен – защити се той, а гласът му прозвуча, сякаш наистина се е засгнал от думите ми. Ама че глупост, нали просто се заяждахме?
- Не го казвам заради това. Просто... с теб сме толкова различни, че направо е... извратено.
- Значи само ако се окажеш извратена би тръгнала с мен?
- О, Марк, такова си бебе. Кажи ми, наистина можеш да си представиш нас двамата заедно по този начин...
- Ами... – той ме завъртя бавно и отново ме доближи до себе си. – Какво толкова противно има в идеята?
- Ти си напълно луд – рекох и се засмях.
- Ами защитаваш се така, сякаш сериозно си размишлявала по въпроса.
- Ще ти се, Гууд – наистина не можех да проумея защо ми се връзва.
- Все си мислех, че си падаш по онзи Макгроу... – продължи той да се заяжда с мен. Изглежда му доставяше някакво перверзно удоволствие да ме поставя в неудобни ситуации. А пък аз незнайно защо винаги се връзвах на коментарите му.
- Той не е онзи Макгроу и аз не просто си падам по него – рекох малко по-пресилено от необходимото.
Марк се спря насред танца и ме изгледа изпитателно. Когато вдигнах очи към него, в погледа му се четеше нещо повече от обичайните опити да се заяжда с мен. Кога изведнъж беше станал толкова мрачен?
- Ти си лудо влюбена в него. Защо? – попита бавно без да откъсва сините си очи от моите. Вече говореше напълно сериозно.
- Не знам. Ти защо обичаш Тиъдри?
- Да я обичам? Някога я обичах. Мислиш ли, че това все още е така? - попита, гледайки ме напрегнато.
- Ами, начинът, по който говориш за нея – заекнах объркано. Защо този негов поглед ме притесни толкова? Защо исках да избягам и да се скрия някъде, където никой повече не би могъл да ме намери?
- Тя е важна част от живота ми. Първата ми сериозна връзка. Въпреки че сме от различни отбори, за мен Тиъдри винаги ще си остане специална. Но не я обичам вече. Дори напоследък си мисля, че никога не съм я обичал истински.
- Оу – „оу”? Само това ли можех да измисля? И какво би следвало да означава това „оу”? Фактът, че разговорът ни доби такава посока, никак не ми харесваше. Беше прекалено... личен разговор, за да го водя с безчувствено същество като Марк Гууд.
- Е, твой ред е да ми отговориш. Защо обичаш Ейдън Макгроу? След всичко, което той ти причини, след като на практика те прати по дяволите онзи ден, какво все още те задържа вързана за него?
Как можеше да ми задава този въпрос? Не можех да му отговоря, защото самата аз не знаех.
- Нима трябва да търсим обяснения за любовта?
- Ако обичаш някого, винаги можеш да се сетиш за нещо у него, което те кара да се чувстваш на седмото небе. Какво е това у Макгроу, което ти дава подобно усещане?
- Не зная, Марк – отместих очи от него, защото докато го гледах ставах все по-нервна. Не исках да му отговарям, исках просто да престане с тези въпроси и просто да изчезне от мен. Начинът, по който ме гледаше тази вечер – все едно разголваше душата ми – ме правеше повече от уязвима. А аз мразя да се чувствам уязвима, просто не зная какво да правя в подобни моменти. – Просто така го чувствам.
- Ами ако ти кажа, че си падам по теб?
- Много смешно – е, добре, отново съм в игратар, помислих си, убедена, че той просто се шегува с мен по обичайния си извратен начин. Предпочитам онзи Марк, който говори глупости пред онзи сериозният, с когото нямам представа как да разговарям. Защото той сега говореше глупости, нали? Правеше си шеги с мен.
- Никак не е смешно – сините му очи се взряха в моите с такава сериозност и напрежение, че усетих как дъхът ми спира. Какво си мислеше, че прави този глупак? Какво си мислех аз, че допусках приказките му да ме развълнуват?
- Не говори глупости – заекнах и отстъпих крачка назад. Той обаче не се отказа, направи крачка напред без да сваля очи от мен.
- Защо винаги, когато се опитвам да кажа нещо важно, ти твърдиш, че е глупост?
- Марк, ти не си падаш по мен...
- Така ли? Защо си мислиш, че ме познаваш толкова добре? Аз не съм просто идиотът, който е винаги насреща, когато Макгроу го няма...
- Никога не съм казвала такова нещо... – Ок, той може би не се шегуваше. И все пак исках да измисля някой остроумен отговор, с който да му затворя устата, но остроумията нещо избягаха от главата ми. Какво стана с Тери, на която не й пукаше какво мисли или чувства Марк Гууд?
- По дяволите, в главата ти е само онзи тип. Толкова си обсебена от него, че изобщо не забелязваш какво се случва наоколо.
- И какво се случва наоколо? – извиках ядосана.
Добре, това, което се случваше наоколо изобщо не го очаквах. Той ме придърпа към себе си и ме целуна толкова грубо и страстно, че загубих ума и дума от изумление. Не зная какво изпитах, беше само за един миг, продължи не повече от един или два удара на сърцето ми, но... това беше най-дългият миг в живота ми, толкова дълъг, че когато най-после приключи, се почувствах предадена. Беше нещо неописуемо, първта ми целувка, развълнува ме толкова, че не знаех какво да направя. Сякаш милиони фойерверки избухнаха в сърцето ми, а наред с тях и невероятно смущение. Та току-що Марк ме беше целунал! На сила при това! А аз нямах нищо против.
Той изглеждаше не по-малко смаян от мен. Двамата се гледахме, объркани, изненадани, невярващи... Това не беше редно, не беше редно да се чувствам така с Марк, аз го мразя, мразя го, мразя го, не може някаква си негова целувка да ме вълнува толкова.
- Кажи нещо, по дяволите! – извика ми той и се отдръпна инстинктивно на крачка от мен, изплашен, че може да ме целуне отново.
Шамарът, който му ударих, отекна в ушите ми като камшик. Марк не направи нищо, за да се защити. Просто си стоеше и ме гледаше.
- Проклет глупак! – изкрещях в лицето му.
И противно на всякаква логика в следващия миг аз бях тази, която целуваше него. Целунах го по същия начин, по който той го направи – без капка свян, без съжаление, като човек, който е напълно наясно какво би могло да последва от действията му. Исках да го унизя, както той унизи мен, да го накарам да се почувства жалък, използван. Исках да изпитам отново онова лудо вълнение, което обзе цялто ми тяло преди миг.
Първоначално Марк се опита да ме отблъсне, но се предаде, неспособен да разсъждава трезво, също като мен. Ръцете ми се обвиха около него му така, както и неговите около мен. Бях жива, отново се чувствах жива. Един мъртвец ме накара да осъзная какво значи да си жив наистина. И тъкмо преди двамата да се отдръпнем един от друг, усетих как някой ме тегли напред, а Марк е останал зад нас.
- Какво... – заговорих объркано. Опитах се да се измъкна от желязната хватка на непознатия, който гневно ме беше повел нанякъде, задърпах се назад - към Марк, където беше безопасно.
Какво се беше случило току-що? В един миг бях в прегръдките на Марк Гууд ( майчице!), а в следващия някакъв тип ме влачеше след себе си, стискайки лакътя ми толкова силно, че беше невъзможно да се изскубна от хватката му. Лицето му беше скрито зад маска на лешояд, беше ми трудно да различа цвета на косата му, не виждах нищо освен широките му рамене. Беше толкова висок, че закриваше по-голяма част от гледката през мен.
- Веднага ме пусни, откачалка такава.
- Какво става тук? – извика някой до мен, някой, който не беше Марк, но чийто глас ми беше смътно познат... момчешки глас. Това беше хлапето, което срещнах в кинокомплекса, когато излязох с Карл и Хайди. Задърпах се още по-диво, опитвайки да го видя по-ясно.
- Млъквай, Алекс – изръмжа мъжът, който ме теглеше.
- Алекс? Какво става тук? – запитах безпомощно. Той беше Алекс? Братът на Ейдън. В главата ми изникна споменът за Хуанита, която ми обяснява, че Алекс е по-малък от другите.
- Какво става ли? – изръмжа непознатият, караше ме да вървя толкова бързо, че вече бяхме много далеч от площада, където оставих Марк. Какво правеше този глупак, че не идваше да ми помогне? – Ти ми обясни какво става? Какво си мислиш, че правиш с този тип?
Най-после се спря и се извърна към мен. На светлината на уличните лампи смътно успях да установя, че цветът на очите му е стоманено сив.
Останалата част от лицето му беше покрита от маската. За своя изненада осъзнах, че носи тъмносиво войнишко палто – дълго до коленете, покриващо по-голяма част от овехтялата му пожълтяла от времето риза, пагоните бях червени и нямах никаква представа какво символизират. Във всеки друг случай, например, ако се бяхме разминали на улицата, бих решила, че е просто почитател на екстравагантната мода. Имам предвид, косата му беше дълга, несресана и мръсно руса, влизаше в очите му като на онези супер модели, които дават по модните канали.
- Това, което правя си е моя работа – отговорих, но вече не бях толкова убедена в смисъла на това, което бях направила току-що - онази целувка ми се струваше толкова нелогична сега. Къде изчезна Марк?
- Затова ли поиска да си отидеш? Заради него ли? Как можа да ми причиниш това? – говореше непознатият без да подозира какво се върти в главата ми.
- И кой си ти, че ми държиш сметка? Всъщност не ми пука, остави ме намира – просто исках да отида при Алекс, в момента нищо друго нямаше значение за мен.
- Кой съм аз? Наистина ли ме забрави толкова бързо?
Премигнах без да казвам нищо. Гледах го и не разбирах за какво ми говори. Още някой от миналото ми? Някой друг освен Алекс, когото бях срещала в предишния си живот?
Непознатият вдигна ръце и с грациозен жест свали маската си. Това, което видях... да, той беше наистина красив, със суровата красота на финландски манекен, но без присъщата безчувственост, която се четеше в лицата на манекените. Изсечена брадичка, плътни устни, стиснати решително, правилен нос, може би малко по-голям, отколкото би трябвало, но стоящ като излят на съвършеното му лице. Наболата му брада само допълваше видът му на студен, кален в трудностите на живота човек. Беше, колко, четири-пет години по-голям от мен? Нищо в него не ми беше познато. Нещо повече, той ме дразнеше.
- Остави ме на мира! – повторих объркано, насилвайки съзнанието си да ми каже кой е този.
- Наистина те бива за актриса, нищо чудно след като успя да заблудиш дори и брат ми.
Брат му ли? Този луд ли е?
- Разкарай се, ненормалник!
Обърнах се без да му обръщам повече внимание и се втурнах назад, търсейки Алекс или Марк, поне един от двамата тази вечер трябваше да ми даде обяснение.
- Мин! – извика зад мен дълбокият глас на непознатия мъж.
Замръзнах на място. Само един човек на този свят ме наричаше Мин. Изведнъж си спомних за снимката, която намерих в раницата си, докато бях в болницата. Влюбеното момиче бях аз, а влюбеното момче – тъмноруси коси, които нахално влизаха в очите му, но той отказваше да ги подкъси, слаба фигура, но стройна и силна, дълги пръсти, които нежно докосваха моите, усмивка, която грееше заради мен... стоманено сиви очи, изпълнени с любов и копнеж...
Завъртях се съвсем бавно към него, неспособна да си поема дъх. Едва успявах да осъзная ралността - току-що търсенето ми беше достигнало края си. Мадам Кармен беше права, аз наистина намерих сърцето си, следвайки звездата.
- Ейдън? – прошепнах едва доловимо.

Глава 9. Главата на дявола

Така и не разбрах кога съм се унесла в сън, но бях заспала толкова дълбоко, че се събудих по залез на следващия ден. Марк тъкмо се будеше на свой ред, когато погледите ни се срещнаха случайно. И двамата моментално отместихме очи един от друг. Размърдах се на седалката си, опитвайки се да отпусна крайниците си, схванати от това, че бях спала изправена, когато той слезе от задната седалка и отново седна на шофоьрското място. Запали двигателя след като се прозя лениво, като че ли наистина беше спал, а не беше... правил каквото там правеше, когато изглеждаше, че спи, и подкара колата по самотното прашно шосе. Не ми пукаше, че не ми казва и думичка, аз също нямах намерение да му проговоря. Щом се налага, ще го изтърпя и тази вечер и утре си тръгвам. Как можах да си помисля дори и за момент, че може да е различен от глупака, когото познавах до скоро.
Докато гледах разсеяно през прозореца на колата към последните нюанси светлина, прокрадващи се по вечерното небе, си обещах никога повече да не му вярвам. Най-малко нямаше да му простя поне в този живот.
Изкарахме още един час път, потънали в мрачни мисли, без дори и да ни хрумне да си продумаме. Чак когато завихме след поредния знак, който показваше, че остават още 60 километра до Хюстън, схванах, че нещо не е наред. И пътят – беше главен път, магистрала. Какво, по дяволите правехме на магистралата за Хюстън? Ако ще се връщаме вкъщи, не би ли трябвало да се движим на запад?
- Къде си мислиш, че ме водиш? – попитах с нотка на паника в гласа. За миг ми хрумна, че възнамерява да ме откара някъде и да ме убие по мъчителен начин.А после щеше да разчлени трупа ми като типичен маниак и никой никога повече нямаше да чуе за мен. Нещо напълно в стила на стария Марк
- А ти къде предполагаш? Нали щеше да търсиш гаджето си... – отвърна ми той намусено.
- Отиваме в Джорджия? – възкликнах невярващо и се извъртях цялата към него.
- Поне доколкото си спомням. Ти, какво, сега да не се отказа?
- Но нали... нали каза, че няма да дойдеш с мен...
- Ако те оставя сама на шосето, рискувам да те намеря разчленена и разхвърляна из пустинята. Имаш ли идея какви маниаци се разхождат по пътищата? – говореше ми бе да ме поглежда, привидно съсредоточен в шофирането. Прекалено съсредоточен, мен ако питате. Опитваше се да звучи небрежно, но се наслаждаваше вътрешно на объркването ми. И откога двамата с него мислехме почти еднакво?
- Имам представа какви маниаци ме возят в момента из страната – отговорих му троснато. – И защо реши, че точно аз ще попадна на някой маниак? Имам предвид освен теб?
- О, хайде де, ти си магнит за откачалки. То не беше гаджето ти Ейдън, не беше Карл, сега пък и аз... Кой знае на кого ще се натъкнеш сега.
- Ти си простак, Марк.
- Да, знам, благодаря – ухили се той и натисна педала на газта.
* * *

Първият джорджийски град, в който се спряхме, беше Томасвил – център на окръг Томас и вторият по големина град в Югозападна Джорджия. Останахме там за съвсем кратко и се насочихме на север, когато доближихме поредното градче.
Вече се беше стъмнило и отпочиналият Марк ме караше да зяпам звездите като някой звездоброец и непрекъснато ме питаше „ А тази звезда позната ли ти е?” винаги щом някой облак се отместеше и ни показваше късчета от небето. Как да му кажа, че изобщо нямах представа каква звезда да следвам. За мен всички си бяха еднакви – малки блестящи в сребристо точици, обсипали небето. Може би утре трябваше да мина през някой интернет център и да проверя онлайн за съзвездията, които се появяват над небето в щата. Странно защо, но бях невероятно разсеяна тази вечер. Може би заради свежия въздух, който ме облъхваше през отворения прозорец. Беше края на септември и за разлика от у дома в Тексас, тук времето си беше типично за началото на есента. Беше студено, подухваше остър ветрец или поне така ми се струваше, след като от както се събудих в болницата, досега, бях живяла само сред пустинен климат. Затова намирах за очарователни ситните капчици дъжд, които обсипваха предното стъкло на колата.
- Ти наистина си странна птица, Лафей – рече Марк, когато най-после забеляза на какво действително се радвам в момента.
- Не ме наричай Лафей, не съм Лафей.
- Кончитааа – продължи да се лигави той. – Поне това ти пише в шофьорската книжка.
- Само защото това е единственият легален документ за самоличност, който притежавам за момента.
Продължихме да си бърборим по този глупав начин, докато най-после стигнахме мотела, до който ни бяха упътили едни мили граждани, когато ги попитахме. Резервирахме единствената свободна стая, с която разполагаха, на името на Марк и се озовахме в малко тъмно помещение, миришещо на мухъл и само с едно легло. Е, какво да се прави, когато разполагаш с ограничени средства, се налага да се примиряваш с някои неудобства. Добре поне, че двамата спяхме в различни часове на денонощието.
Влязох в стаята и хвърлих сака с дрехите си на пода.
- Отивам да се изкъпя – рекох без ни най-малко притеснение и се втурнах към банята.
- Не се бави много, нали знаеш, че и труповете имат нужда от душ понякога.
Така. Баня е много силно казано за помещението, в което се озовах. Един ръждясал душ стърчеше от стената, а плочките, с които бяха облепени стените, сега бяха изпочупени и напукани от времето. Поне беше нещо и човек като мен, който не беше виждал вода от два дена вече, не би следвало да бъде придирчив. Съблякох се и се потопих под горещата пара, доволна от допира си ( макар и доста далечен) с цивилизацията.
Когато се върнах в стаята, заварих Марк, съсредоточен над някаква видеоигра. Като го погледнах, си помислих, че прилича на идиот.
- Ще ме критикуваш след като приключа – каза ми разсеяно без дори да ме погледне. Какво, и той ли вече можеше да чете мислите ми?
- Няма да ми е забавно, ако не ти разваля удоволствието – отговорих саркастично.
Само за миг ме погледна и виртуалният злодей уби човечето, което той управляваше.
- По дяволите, една жена никога няма да разбере какво означава да загубиш битка – рече той философски и ми хвърли още един критичен поглед. – За бога, облечи се, момиче! Не знаеш ли какъв ефект имаш върху мъжете, когато си гола? Може да съм умрял, но не съм съвсем умрял.
- Какво? – не схванах в първия момент. После погледнах надолу към късата хавлиена кърпа, с която се бях увила, и как краката ми се подават изкусително изпод нея. Веднага се изчервих. – Ти сериозно ли? – попитах объркано.
- Не, майтапя се. Естествено, че сериозно. Това, че не ям и не пия, не означава, че не ме бива в други области от човешкия живот. Предполагам, не искаш да се убедиш сама, нали?
- Добре, схванах, не е нужно да ме плашиш повече. Отивам да се облека.
Навлякох се като някоя монахиня и се върнах в стаята, чувствайки се едновременно засрамена и отвратена. Мисълта, че Марк евентуално би могъл да гледа на мен като на някакъв сексуален обект, беше... гадна. Все едно да изядеш развален домат.
- Е, поне знаеш как да прекалиш – подигра ме той, зяпайки глупаво високата яка на полото, което носех. – И... черното не е твоя цвят.
- А пък ти знаеш как да погалиш самочувствието на едно момиче.
- Кавалер дори и след смъртта, така ме е учила мама.
- Да бе.
И въпреки всичко той ме изведе на вечеря, а аз не можех да се отърся от усещането, че хората по улиците ни смятат за гаджета. Но защо, по дяволите, се връзвах толкова заради подобни глупости? Вероятно защото тази вечер бях повече от напрегната, затова преувеличавах за всичко.
Пък и при всички положения, това, че Марк ми купи хотдог от първата попаднала пред очите му сергия, не би могло дори и на километри да се доближи до представата ми за среща. Престани да си мислиш за срещи с Марк, виж го само как те зяпа като малоумен, докато се храниш.
Вместо да се занимавам повече с това, се загледах към зелените дръвчета наоколо си. Колко ми липсваше зеленото напоследък. Зеленото ми напомняше за роден дом. Роден дом... звездата, която щеше да ме заведе у дома... замислих се над тази идея, напълно забравила за празните приказки, които бърбореше Марк. Бавно вдигнах поглед към небето, опитвайки да я позная след милионите останали. Знаех точно в кой квадрант се намира тя.
Звездата... най-малката звезда над нас. Звездата Мин. Той я беше кръстил на мен. Защото аз бях неговата звезда... но... онова, което трябваше да търся, не беше звезда... беше малка блещукаща светлинка в небето, много по-неугледна от истинските и все пак маскирана като звезда от далечна галактика. Нашият дом сред звездите.
- Знам какво трябва да търсим – рекох внезапно и хванах Марк за ръката.
Той веднага млъкна и се зазяпа в небето, опитвайки да проследи погледа ми, изглеждаше озадачен и впечатлен, вероятно до момента изобщо не беше предполагал, че можем да открием нещо тук.
Почти не му обръщах внимание. Продължавах да изучавам огромния небесен купол, обхваната от дива увереност, че там някъде има нещо, което ми е познато, нещо, което определя цялата ми същност. Трябваше да е там, нали? Той не би могъл да си тръгне, когато знае, че съм все още тук.
- Ето го! – вдигнах ръка нагоре, сочейки с пръст едва забележимата мъждукаща светлинка. Не можех да скрия вълнението си.
- Сигурна ли си? – попита ме Марк скептично. – Все пак, всички звезди си приличат, нали?
- Това не е звезда, идиот такъв.
- Така ли? И какво е тогава, НЛО?
- Не, напълно идентифицирано си е. Е, да, за някой, който не знае... – започнах да анализирам като някоя пълна идиотка. Това ли беше най-важното?
Току-що си бях спомнила нещо. Двамата с Ейдън дойдохме от там. Бяхме изминали невероятно дълъг път, за да се върнем от „там” и отново да стъпим на родна земя и макар да не знаех къде е това „там”, бях убедена, че не е на Земята... Беше някъде при Главата на дявола. Какво, по дяволите, означава „главата на дявола” и как може да се стигне до там с нещо, което блести в небето? Имах чувството, че ще превъртя. Какво сега, да не би да съм извънземна?
- Това вече е лудост – рече ми Марк, когато му обясних.
На мен ли ми го казваше? Не стига, че не съм човек, а на всичкото отгоре съм пътувала в космоса. Не помнех как, кога, къде или защо, но помнех какво представлява онова нещо в небето, което в момента все още не бе напуснало планетната орбита. Не можех ясно да видя действителния му образ в съзнанието си, но както крещяха спомените ми, това беше моята пътеводна звезда, моят дом, превозното средство, с което се бяхме спасили, каквото и да означаваше подобна идея.Изведнъж се изплаших, колкото и познато да ми беше всичко това, то сто процентово доказваше, че аз не съм човек, нали? Дори не бях човешко свръхестествено същество, бях от ДРУГО място! Дошла съм на тази планета от Космоса! От място, наречено Главата на дявола. И аз исках да водя нормален човешки живот? Ха!
- Добре, нали разбираш, че ако си дошла от там, значи си един вид извънземна?
- Не... не знам – въздъхнах аз и изхвърлих хотдога си в близкото кошче за боклук.
Двамата бяхме спрели на тротоара и се гледахме объркано, опитвайки да осъзнаем новата информация, която главата ми беше благоволила да предостави.
- Не мисля, че съм извънземна. Аз... чувствам, че съм част от този свят – побързах да добавя, защото не можех да си представя, че някога съм водила живот, различен от земния. Освен това не биваше да прибързвам, нали? За всяко нещо си има обяснение. Обяснение! – Странно е, като се има предвид онова в небето, нали?
- Ами, възможно е и да не си извънземна – размишляваше Марк, който сега ме наблюдаваше като че ли съм лабораторна мишка.
Без да се усетим двамата бяхме тръгнали обратно към мотела.
- Да – рекох му саркастично. Добре, по дяволите логичните обяснения! Да живеят налудничавите идеи, които ЛЕТЯТ из главата ми - защото хората всеки ден се връщат след пътувания из космоса.
- Не, имам предвид, щом хората могат да се събуждат след като умрат, защо пък да не могат да правят и това?
- Защото това вече е прекалено, Марк – той едва забележимо се напрегна, когато произнесох името му. – Ти може и да си умрял веднъж, но все пак знаеш кой си и откъде идваш. Знаеш, че си роден на тази планета. А аз може и да не съм...
- Не разбирам защо се впрягаш. Хм... аз умрях и не съм размишлявал толкова много. Какво значение има откъде идваш? – спря и застана пред мен, взирайки се в очите ми с въодушевление, което не бях предполагала, че изобщо би могъл да притежава. – Не е ли по-важно къде отиваш и какво чувстваш?
- Но това го чувствам, аз, Тери. Ами ако Тереза поиска да се върне? Страх ме е, че ще изгубя себе си, човечността си – поправих се – когато това стане.
- Честно казано, не познавам по-голям човек от теб, скъпа моя. И да не си ЧОВЕШКО СЪЩЕСТВО, ти единствена сред всички човеци се притече на помощ на Хуанита и след това въпреки номерата на леля й се съгласи безкористно да й помогнеш втори път. Толкова те е страх за човечността ти, колкото един човек никога не се е и замислял. Например когато аз умрях, си мислех единствено колко жалко е, че се случва на мен и че никога повече няма да мога да се напия като хората. Така че, точно на теб ли ти хрумна да се тревожиш за това? Тери или Тереза, няма значение, ти си един и същи човек, човек, който въпреки всичко успя да спечели уважението ми, а това, повярвай ми не се случва често. Така де, аз не уважавам дори и баща си, а според всички той е най-честният тип на света. И който се опитва да те убеди, че не си човек, включително и собственият ти пилешки мозък, заслужава ритник в задника. Ясно?
- Ясно – промърморих, защото въпреки всичко той беше прав. Наистина трябваше да спра да се притеснявам. Все пак, кой извънземен е чел „Отнесени от вихъра”? – И мозъкът ми не е пилешки.
- Щом казваш – ухили се той и с ръце, пъхнати в джобовете на широките му дънки, тръгна напред по тротоара.
- Идиот – промърморих под нос и се затичах да го настигна.
* * *

Аз не съм извънземна. Не съм извънземна. Не съм извънземна.
Да, обаче само защото си повтаряш нещо в огледалото стотици пъти, това не означава, че е истина. Аз не съм извънземна, повторих за последно и хвърляйки последен поглед към отражението си, излязох от банята.
Беше десет сутринта на следващия ден и тъй като днес не се очертаваше да пътуваме, бях решила да се поглезя малко. Все пак един вид трябваше да възнаградя мозъка си за информацията, която ми беше предоставил снощи, а не виждах по-добра награда от малко почивка, включваща спане до късно и цял час висене под душа. Марк пак беше мъртъв и нямаше нужда да се притеснявам, че може да ме засрами с някоя противна забележка. Влязох обратно в стаята и пуснах телевизора, надявайки се да се разсея малко преди да се приготвя за разходката из града, която бях запланувала. Не обърнах почти никакво внимание на местните новини, защото честно казано изобщо не ми пукаше какво се случва с живота на хората на това място. Тъкмо съобщаваха как върви подготовката на карнавала, който щял да се състои след няколко дни в съседния град. Погледнах скептично говорителката, все едно, че си говорехме лице в лице, и се усмихнах злорадо. Интересно какъв карнавал щяха да направят, ако и утре продължи да вали като днес.
Зарязах телевизора и побързах да се облека. Нямах търпение да изляза навън. Смятах да огледам наоколо с надеждата да видя поне още нещо, което ми е познато, по възможност да е нещо на земята. Естествено не можех да очаквам кой знае какво и още щом прекрачих прага на хотелската стая, знаех, че най-вероятно ще си изгубя времето. Все пак и да си стоях вътре в този прекрасен дъждовен ден пак нямаше да спечеля нищо.
Така че изтичах до малкото магазинче близо до хотела и си купих един грозен и евтин чадър, първият ми чадър. Беще голям, отровно зелен и с извита дръжка, а аз се влюбих в него от пръв поглед. С него се чувствах като в някой мюзикъл, още малко и можех да запея " Танцувам под дъжда". Наистина съм странна, радвам се на някакъв си чадър, помислих си с ирония. Тръгнах надолу по улицата с леко сърце и докато вървях наистина си тананиках някаква песничка. Чувах шумоленето на дъждовните капки по чадъра и те заглушаваха звука от сърцата на хората, с които се разминавах. Беше освобождаващо и наивно като детска приказка – под дъжда аз мога да бъда човек, аналогично с „през нощта малката принцеса преставала да бъде лебед”, което ме подсети за едно от първите неща, които си бях помислила в боницата – че не съм принцеса, изпаднала в беда. Аз мога да се справя сама с трудностите. Мога го.
Смятах да отида в местната библиотека и да потърся някаква информация за Главата на дявола. Все пак това беше име и дори и странните, летящи в космоса хора да са го измислили, вероятно си имаше някакъв еквивалент тук на Земята.
Не беше кой знае колко трудно да открия библиотеката, която представляваше голяма двуетажна постройка в центъра на градчето. Вътре ме посрещна една едра чернокожа жена, която ми се усмихна дружелюбно и със силен южняшки акцент ми обясни към кой компютър да се насоча. Седнах на мястото си и пуснах монитора. Докато очаквах да се зареди интернет страницата, погледнах към сивото късче небе, което се виждаше през скосените по диагонал прозорци. За миг си помислих каква късметлийка съм, че изобщо съм тук. За човек с тъмно минало като моето трябваше да се радвам задето все пак съм оцеляла. Искрено се надявах, че търсенето ми няма да ме отведе далеч от живота, който имах сега, от Аби и Джонатан. Усмихнах се като си спомних за разговора, който проведох сутринта с Аби. Тя не можа да повярва, че съм в Джорджия и че Марк е все още с мен. Звучеше ми облекчена, щастлива, сякаш сега и тя освен Джонатан вярваше, че мога да превъзпитам сина им.
Така, бавният компютър най-после се размърда и можех да започна малкото си проучване. Оказа се, че Главата на дявола е доста популярно словосъчетание, което препращаше най-вече към линкове на фанатизирани откачалки, чакащи второто пришествие. Веднага си спомних за отец Матюс. Невежа откачалка, казах си лекомислено, ужасяващо опасна невежа откачалка. След почти час ровене в интернет, най-после попаднах на нещо, което сред цялата нелогичност на ситуацията звучеше логично – Алгол, забулената звезда. Алгол беше звезда, намираща се в съзвездието Персей на няколстотин светлинни години оттук. Това беше двойна звезда. Името "алгол" произхожда от арабския израз "раас ал гьол" - "главата на дявола". Според древните елини звездата е символизирала отрязаната от Персей глава на Горгона Медуза. Евреите са я наричали "Рош ха Сатан" - "главата на дявола". Срещана още като „главата на призрака” или "трупове на купове". Безценно. Също като изражението ми, докато четях информацията.
Всъщност имаше две звезди Алгол, които се намират на десет милиона километра една от друга. В съзнанието ми изникна някаква бледа картина – мъгла, мрак, две ярки сллънца блестящи студено в небето, тъга по изгубената топлина на слънчевите лъчи, страх, че никога няма да я почувствам отново... може би беше част от въображението ми, може би беше някакъв откъслечен спомен. Опитах се да потърся из съзнанието си, но стените отново се издигнаха около мен като непреодолими препятствия.
Беше ми трудно да анализирам информацията. От всичко изчетено единствено тази статия се връзваше с мъждукащата светлинка в небето, ала тя беше и единствената, потвърждаваща теорията ми за извънземните. Вече си представях нещата. Нашествие на извънземни, което лудият Илай Матюс се опитваше да спре, използвайки магии или по-лошо – извънземни технологии ( нали онзи вярвал, че създавайки армията ще избави човечеството от гибел).
Добре, стига, отдръпнах се от компютъра и прокарах ръце през косата си. Трябваше да престана с догадките. Те винаги ме объркваха и ми докарваха излишни неприятности. За всеки случай принтирах статията и побързах да се махна от библиотеката, защото имах чувството, че се задушавам вътре.
Разтворих чадъра си и се запътих обратно към хотела. Дори и си спомних, че трябва да си взема някаква храна преди да се прибера, което пък ме подсети, че средствата ми не са неограничени и че рано или късно ще свършат. Това разбира се не ме спря да си купя малък букет цветя от една улична сергия и докато се любувах на цветята си спомних за слънчогледите на Джонатан. Не можах да повярвам, че е възможно нещо да ми липсва колкото слънчегледовите ниви. А после се запитах, щом толкова много обичам фермата и семейство Гууд и малкото пустинно градче, какво правя тук. Ейдън. Него също го обичах, но за пръв път в живота си се запитах дали наистина го обичам достатъчно, че да загърбя всичко останало и да изоставя близките си. Ах, само колко ми се прииска отговорът да е „не”, но самата мисъл да прекарам остатъка от живота си без него, ми се стори ужасяваща.
Потънала в такива хаотични и обезоръжаващи мисли, несъзнателно хванах лисовката, която ми подаде едно момиче на около петнайсет години. Разсеяно погледнах към цветната феерия, изрисувана върху лъскавата хартия – реклама на карнавала в съседния град. Стори ми се зловеща с тези отвратителни маски и глави на лешояди, които носеха хората на снимката. Това ме подсети за Главата на дявола, потреперих и изхвълих листчето в първото попаднало ми кошче за боклук.
- Хей, мис – подвикна ми някакво хлапе наблизо с типичния си провлачен акцент. Прозвуча ми като смален възрастен и се усмихнах. Някъде в съзнанието ми изникна образа на един друг хлапак, който прилича на престарял дядо, но побързах да го изтикам надалеч. Стига ми толкова извънземни и зли сили за момента.
Вместо да задълбавам в обърканите си мисли, се обърнах към хлапето и му се усмихнах.
То се затича към мен, беше се увило в дебелия си дъждобран като какавида в пашкул, грозно зелената качулка обрамчваше детското му лице и му придаваше вид на костенурче. Не беше кой знае колко по-голям от Хуанита.
- Как сте, мис?
- Добре, благодаря, ами вие, сър?
Момчето се ухили гордо, че го наричам така и ми показа два реда ослепяващо бели зъби, които очарователно контрастираха на тъмната му кожа.
- Винаги съм добре, госпожице. Мога ли да ви предам едно съобщение?
- Съобщение?
- Да, един господин ми даде десет долара, за да ви кажа.
- Ами, кажете – свих рамене и зачаках с нарастващо любопитство.
- Той ви моли да си отидете от тук, каза, че Югът не бил място за мила госпожица като вас.
- Югът? – повторих объркано, това ми звучеше като някаква шега.
- Той каза, че някой можело да ви познае, а това щяло да ви изложи на опасност. Рече „ Кажи й, че веднъж вече разбих сърцето си като я пуснах да си отиде, няма да й позволя да ми го причини отново като се погуби сама”.
Някъде в съзнанието си забелязах как усмивката ми постепенно повяхва. Светът изведнъж спря да се върти. Всичко забави ход пред очите ми. Капките дъжд увиснаха във въздуха, неспособни да тупнат на земята и да се разлеят в калните локви. Минувачите застинаха с крака, вдигнати да направят крачка, но си стояха така, като снимки на маршируващи войници. Чадърът и букета паднаха от ръцете ми и летяха ли летяха, докато достигнат влажния паваж на тротоара. Не виждах нищо. Мисля, че спрях да дишам, дори и сърцето ми не биеше. Хлапето ме гледаше с широко отворени очи, но сякаш не стоеше пред мен, сякаш треперещото под дъжда същество не бях аз. Някъде дълбоко в мен едно плахо гласче започна да нашепва напевно. Ейдън, бил е Ейдън, бил е Ейдън.
- Къде беше той? Къде, къде? – чух се да крещя на момчето, вперила безумните си очи в него.
- Т-т-там – заекна то уплашено.
Бутнах го в страни и побягнах в посоката, която чертаеше вдигатата му във въздуха ръка.
***

Надявам се, че онова такси не се опита да ме убие, докато пресичах на червено.
Не ми пукаше за колите, които бяха принудени да ми направят път, нито за клаксоните или подвикванията на шофьорите. Е, нали не стана катастрофа, останалото можеха да го преживеят. Аз си имах цел и целта се криеше зад онзи ъгъл, където би следвало да бъде Ейдън. Не знаех дали ще го намеря, не знаех дали искам да го намеря, но бях убедена, че да се срещна с него е най-важното нещо на този свят, това беше смисълът на моето съществуване.
Със сетни сили застанах на кръстопътя. Тук уличното движение беше по-слабо, да не кажа направо мъртво. От всички страни се издигаха високи старинни сгради с потъмнели от времето фасади и готически украшения по первазите на прозорците. Въртях се в кръг около самата себе си, оглеждайки всички посоки за нещо, което ми е познато. Само че то просто бягаше от очите ми. Вместо Ейдън виждах черните жици, които свързваха дървените електрически стълбове, виждах как дъждът пада по все още зелените листа на дърветата и се стича надолу, виждах как дъждовните капки се удрят в повърхността на локвите, образувайки мънички гейзерчета преди да се влеят в безкрая на дъждовната вода. Виждах всичко друго, но не и човека, когото търсех. Глупачка. Защо да стои и да те чака, когато ясно ти каза да се махаш? Той знае, че си тук, но не иска да те вижда, не иска отново да разбиваш сърцето му. Но аз не съм разбила сърцето му, заспорих със себе си. Направила го е Тереза, не аз. Аз просто искам... него... А нима той знае? Мислиш ли, че знае какво става в главата ти? Той си мисли, че си тази, която е пуснал да си отиде, тази, която е поискала от него да я пусне... Кой му е казал, че искам да ме пуска? Тереза може да върви по дяволите.
Изкрещях и се стоварих на тротоара. Седях и плачех под дъжда, неспособна да върна здравия си разум. Дори не плачех от болка. Беше от безсилие. Бях допуснала отново да изгубя себе си заради Ейдън, нещо, което си обещах да не правя още преди месеци, и сега не знаех как да върна баланса. Той знаеше къде съм и какво правя, но това не променяше нещата. Току що отряза крилата ми като ми каза да си ида. Дори нямаше смелостта да ми го каже в очите. Той не ме искаше, сигурно нямаше да иска да ми даде отогворите, които заслужавах, когато научи, че не зная нищичко. Нима ще му го позволя? Спрях се уплашена и осъзнах нещо. Реших го на мига. Ще го намеря. Ще го накарам да ме чуе, да ми обясни и после, ако не желае да остане с мен, няма да страдам заради него. Да, просто трябваше да науча истината, защото тя беше единственият начин да го пусна да си иде. А след това можех да живея живота си като Тери. Да бъда нормална отново ( дори и никога да не успея да събера парченцата от разбитото си сърце). 

Глава 8. Кармен Лароха

Летях над света, потънала в блажен покой. Гледах звездите и бях щастлива. Бях си у дома, в небето. Моят дом... сега пътувах към него, изпълнена с надежда. Всяка една секунда ме водеше все по-близо и по-близо до него, а аз, притаила дъх, очаквах мига, когато щях да стъпя на родна земя.
Земята се издигаше пред мен, огромна и синя, точно каквато си я спомнях през всичкоте тези години на изгнание. Излъчваше някакво познато сияние, сякаш ме приветстваше с отворени обятия и ми шепнеше успокоителни слова. Наблюдавах небето и звездите и тръпнех в очакване. Скоро отново щях да бъда при семейството си, да стъпя в родния си дом, да прегърна мама, да помоля татко за благословия. Усетих как някой се приближава към мен и се усмихнах. Този, когото щях да наричам Ейдън от сега нататък, застана до мен и взе ръката ми в своята. Докосна косите ми с устни и прошепна в ухото ми успокоителни дум. Всичко ще е наред. Чувствах, че когато съм с него, всички изпитания придобиват смисъл. Той бе дал живот на мечтите ми и бе изпълнил съществуването ми с надежда. Дори и да заварех всичко в пепел, а близките ми отдавна да бяха мъртви, потреперих от студ при тази мисъл, пак щях да се боря, защото моето сърце беше с мен...
- Хей, дребосък, ставай! – извика някакъв груб глас близо до ухото ми. Не съм много сигурна, но мисля, че махнах с ръка, за да го прогоня, сякаш беше някоя досадна муха. – По дяволите, скоро ще се съмне, ставай!
Последва груба ругатня и в просъница чух как моторът на старата кола спря да реве. Надигнах се с нежелание от задната седалка, на която спях и се протегнах сънено. Дявол да го вземе, не исках този хубав сън да свършва никога. Въпреки цялата необичайна ситуация, в която се намирах, се чувствах щастлива, сякаш отново... цяла – днес пак сънувах Ейдън. А сега, когато се огледах в сумрака на отиващата си нощ, реалността ме удари с груба сила, заплашвайки да ме повали.
Бяхме някъде по пътя за Мексико. С Марк пътувахме вече втори ден, но въпреки близостта ни до границата, не бяхме успели дори да преполовим маршрута до дома на онази гадателка, която може би, но само може би, познаваше Ейдън. Аз шофирах през деня, а Марк – нощем. Минавахме само по черни пътища, защото в противен случай рискувах някой патрул да ме спре и да се наложи да давам обяснение на някой същисан полицай защо, по дяволите, кръстосвам страната с труп на задната седалка. Освен това аз, за разлика от въпросния труп, все още имах нужди на живо същество и не можех да карам без да спирам от време на време за почивка, което ни забавяше още повече. Като допълнение трябва да се има предвид и раздрънката кола на Марк, която се движеше със скоростта на мравка.
- Като те гледам май си сънувала розови сънища – отбеляза Марк със завист, докато си сменяхме местата.
- Сънувах, че летя в космоса – отговорих простичко, но досущ като някоя лъжкиня не можах да скрия веселата усмивка, която играеше на устните ми. Знаех си, че не трябва да му казвам това, защото той нямаше да ме остави на мира с шегите и подкачанията си, докато действително не дойдеше време да заспи мъртвешкия си сън, но пък изгарях от желание да споделя с някого, че Ейдън се е върнал.
Е, не остана много време за приказки, защото Марк „заспа” с появата на първите слънчеви лъчи.Все още не можех да си обясня ясно това странно явление, което се случваше с него при изгрев. Покажеха ли се лъчите на хоризонта, той просто се отпускаше на земята и изпадаше в състояние на дълбок транс, което чисто и просто бих могла да определя като кататония. Предполагах, че му е необходимо, както е необходим истинският сън за нормалните хора – да се презареди и да спести останалата от изминалата нощ енергия. Все пак той нямаше кръвообращение, а дъхът му служеше единствено за да говори. Не се хранеше, следователно нямаше откъде другаде да черпи сили - тази странна жажда за кръв, която всячески се опитваше да потиска, вероятно зареждаше батериите на останалите зомбита, а пък той отказваше да се възползва от, да ги наречем, такива алтернативни енергийни източници. Нали сам ми беше казал, че е нападал, но не е убивал – следователно не се е опитвал човешка кръв. Може би именно заради това тялото му изключваше, докато поне частично възвърнеше силите си. Освен това слънцето действително не му понасяше. От него кожата му се зачервяваше, а очите му добиваха онзи изцяло син металически блясък, който го беше издал преди няколко вечери. Преди няколко вечери? Имах чувството, че са минали месеци, дори години оттогава.
Замислих се за всичко, което научих от Марк и всичко, което тепърва ми предстоеше да науча. После си спомних за Аби и изражението й, когато й казах, че заминавам и то със сина й. Тя тъкмо прибираше масата след посещението на Хайди, което се беше проточило необичайно дълго – и не без цял куп забележки от самата Хайди за мен и Марк, на които всячески се опитвах да не обръщам внимание, дяволски трудна задача. Докато й пожелавах приятна вечер, тайничко си мечтаех да получи обрив и да заприлича на решето. Падаше й се.
Та, след като най-после се отървах от нея, вече нямаше как да се измъкна от разговора, който трябваше да проведа с Аби и Джонатан. Докато помагах на Аби да пренесем приборите от трапезарията обратно в кухнята и се опитвах да отговарям на коментарите й относно евентуалната й бъдеща снаха, се чудех как, по дяволите, да подхвана темата. Знаех, че каквото и да й кажа, вероятно ще се натъжи. Освен това не исках да я лъжа, а да й споделя истината беше невъзможно. Гадна ситуация, мразех дилемите. Затова реших, че трябва да бъда откровена колкото мога повече без да изпадам в подробности.
- Аби – казах, докато бършех поредната измита чиния, която тя ми подаваше. – Трябва да ти кажа нещо.
Тя веднага се напредгна – тонът ми прозвуча повече от делово.
- Мили боже, нещо за Марк, нали?
- Ами... отчасти – признах си, свивайки рамене, и поставих чинията в шкафа. – Двамата с него си поговрихме надълго и заровихме томахавката... той наистина познава Ейдън, Аби. Знам, че звучи налудничаво, но както ти казах, докато ми говореше за него, си нямаше и представа, че аз го познавам.
- Миличка, но това е... – възкликна тя. Изражението й подксазваше, че се чуди да се зарадва ли или да се притесни, защото фатът, че Марк и Ейдън се познават, определено означаваше проблеми.
- Това е страхотно, защото е първата истинска следа, на която попадам. Аз... не можеш да си представиш колко е важно за мен.
- Нима Марк е склонен да ти каже къде да намериш Ейдън?
- Нещо повече, обеща ми да ме заведе там.
След като чу това Аби изглеждаше повече от притеснена. Знаех си, знаех си, че ще реагира така. Мислеше си, че Марк ме лъже, за да ми направи кой знае какво и това я съсипваше. Нямах си представа как бих могла да я убедя, че всичко ще бъде наред.
- Виж... това не е номер, кълна се. Не казвам, че му вярвам безусловно, но си имам причини, и двамата си имаме причини... това, което ми каза Марк, ме убеди напълно, че все пак мога да му се доверя. Тъй че няма място за тревога.
А Аби избра да се довери на мен. Не беше спокойна, докто ни изпращаше миналата вечер, но обеща, че ще ни подкрепи каквото и да се случи. Джонатан също гледаше скептично на цялата тази история, но той пък виждаше в мен надежда за Марк, така че нямаше друг избор освен да приеме решението ми. Аз от своя страна се заклех да им се реванширам стократно за притесненията, които им причинявах.
Ето как се озовах в на този черен път, прегърнала пътя, с изгряващото слънце, впито в зачервените ми очи и търпяща шегите на Марк. Бях оставила Аби сама, не, направо я бях изоставила сама, отнемайки й сина, който едва се беше завърнал у дома. Чувствах се виновна заради нея и Джонатанан, ала какво друго мо оставаше? Ако знаеха истината, те самите щяха да ни пратят на това пътешествие. Стиснах зъби, молейки се никога да не се налага да научат. Те бяха прекалено добри, за да заслужат да бъдат натоварени с подобно познание. Всъщност, не съм сигурна, че изобщо някой човек го заслужава. Да изгубиш всичко, в което някога си вярвал, да разбереш, че светът, в който живееш, дори собственият ти живот, изобщо не са това, което са, не бих могла да го пожелая дори и на най-големия си враг. Не го пожелавах дори и на Хайди. Странно защо се ухилих при мисълта за Хайди и завих вляво, следвайки пътния знак, показващ, че ако продължа направо, ще стигна до неразчистено свлачище.
Харесваше ми да пътувам така, запътила се към неизвестното, изпълнена с вълнение пред непознатото. Това ми вдъхваше... кураж. Представях си, че съм изследовател, тръгнал на експедиция. Нищо, че от тази експедиция зависеше живтотът ми, а и в крайна сметка нали именно заради това хората тръгват на експедиции – за да променят живота си и света.
* * *

Пристигнахме в малкото миньорско градче скоро след залез слънце. Марк тъкмо се беше събудил и в момента двамата спорехме кой да шофира, когато най-после забелязахме изтърканата табела, съобщаваща ни, че се намираме на територията на град Карилос. Скоро наближихме и самия град и изведнъж се озовахме на така наречената главна улица. Гледайки с широко отворени очи прашната настилка и разхождащите се свободно из площада пилета, наред с нащърбените огради на ниските, измазани с вар постройки, се запитах какво, толкова, не ми харесваше в градчето, в което живеех. В сравнение с това място тук родният град на Марк си беше истински оазис на цивилизацията. Там нямаше странни хора, насядали на стари дървени столове, изнесени пред къщите, които те зяпат недружелюбно като че ли си извънземен. Нямаше и такива отвратителни комари.
- Не е смешно – рекох намусено на Марк, когато убих поредната гадинка, опитваща се да се докопа до врата ми. Той обаче се хилеше като идиот.
- Всъщност е много смешно след като на мен никога няма да ми се случи отново. Нали знаеш, да си умрял си има и предимства.
Той ми посочи една странична уличка и ми каза да карам натам.
Подкарах колата, която вече се движеше с последни усилия, и завих.
Мястото едва ли би могло да бъде наречено уличка, приличаше по-скоро на широка пътека, утъпкана в свободното пространство между керпичените къщички. Нямаше нито асфалт, нито тротоари, какво ли остава за улично осветление. Единствената светлина се прокрадваше изпод прозорците на къщите и тя беше слаба - мъждива и зловеща. Някъде в тишината излая куче в отговор на жалния рев, който идваше от колата ни.
- Това трябва да е - прошепна ми Марк тайнствено, след като спрях на самата улица. Вместо да обръщам внимание на глупостите му, се запитах дали пък тук няма да се намери някой полицай, който да ми напише акт за незаконно паркиране. Е, едва ли нещо подобно изобщо някога се е случвало на такова място, следователно не би трябвало да се притеснявам, помислих си, докато вадех ключа от стартера. В действителност съзнанието ми отново се опитваше да избегне оснвовната тема, която пак беше на дневен ред. Нещо като защитен механизъм от евентуални емоционални удари. Потреперих, когато слязох от колата, и това нямаше нищо общо с евентуални глоби.
Това място изобщо не ми харесваше, имах чувството, че съм попадала в свърталище на духове. Интересно предположение, като се има предвид с кого пътувах.
- Ела - Марк инстинктивно ми подаде ръка и аз я поех, търсейки някаква сигурност в допира му, пък била тя измамна.
Вдигнах очи към него и в иначе безразличното му изражение сега можех да прочета подкрепа. Това беше абсурдно - аз ли бях тази, която се нуждае от помощ? Имам предвид, кой кого домъкна насила тук, карайки го да си припомня болезнени събития и да се страхува за живота си с едничката цел да го използва като източник на информация? Марк имаше пълното право да ме прати по дяволите, а вместо това ми намигваше успокоително. В момента изпитвах невероятна благодарност към него - защото наистина ме беше страх. Страхливка, глупава, жалка страхливка. Отиваш да научиш къде е Ейдън, а трепериш като лист. Какво стана с решителността и надеждите ти? Веднага насочих мислите си към онзи сън - как с Ейдън се чувствах цяла и навсякъде можех да намеря щастието си стига той да е до мен. Нали точно това бях тръгнала да търся? Тогава? Да, знаех от какво се боя - да не би всичко, което бях очаквала да се окаже просто един огромен балон, заплашващ да се пръсне всеки момент. По време на пътуването правех всичко възможно, за да се отърва от тези мисли, но сега, когато най-после стигахме целта си, нямаше накъде да бягам.
Сигурно изведнъж бях пребледняла, защото Марк ме попита дали не съм видяла призрак и се изсмя глупаво на иронията в думите си. Извъртях сърдито очи и понечих да пусна ръката му, но той ме стисна още по-здраво, отказвайки да освободи хватката си.
- Мен също ме е страх - прошепна сериозно без да ме поглежда. Не знаех защо, но тези думи накараха сърцето ми да се разтупка още по-силно.
Аз също вкопчих пръстите си в неговите и двамата, хванати за ръце, се отравихме към къщата на въпросната гадателка, която се намираше в края на тясната уличка - точно в онази част, до която старата ни кола не можеше да стигне. Нащърбената дървена ограда, чиито очертания зловещо стърчаха над нас на лунната светлина, показваше, че този дом е зле поддържан, направо занемарен. От страни, долепени до стената, но все пак изложени направо на улицата, бяха наредени изпочупени глинени съдове - целите прашни и пълни с изсъхнала пръст. В тъмното ми изглеждаха... мъртви, потръпнах при мисълта за това. Определено не ми харесваше това място, в момента предпочитах да съм на сигурно у дома при Аби.
На Марк изглежда също не му допадаше да е тук. Без да изпуска ръката ми дори за миг, той отвърза ръждясалата жица, с която беше прикрепена паянтовата врата, и ме поведе навътре. Пристъпихме бавно в малкия двор, из който се търкаляха какви ли не странни предмети, включително старо колело и счупена латерна. Всичко беше нахвърляно в безпорядък по земята, където денем със сигурност се разхождаха кокошки, ако се съди по миризмата.
Къщата беше в същото жалко положение, в което се намираше и двора. Едноетажна бяла постройка, с напукани от времето и жегата стени, малки прозорчета с решетки от пред и мръсни завеси, които висяха в стаите. Каквато и да е, онази гадателка определено не си изкарваше прехранта с ясновидство – кой би дошъл да търси помощ от такъв немарлив човек? И това беше домът на жената, която щеше да ми помогне да открия Ейдън? - Тя е точен човек... Като се имат предвид странностите й - изтърси Марк преди да потропа по излющената дървена врата.
Някъде из къщата се чуха стъпки, скоро от малкото предно прозорче се разнесе неприятна жълта светлина и миг по-късно пред нас се изправи най-странната жена, която някога съм виждала.
Значи това била Кармен Лароха - висока и слаба, истинска върлина, с огромен гърбав нос и очила с рогови рамки, кацнали като гарги върху лицето й. Кожата й беше гладка и бяла като порцелан, почти като моята, ако се изключи нездравата руменина по бузите й. Носеше отвратителен перленосин грим, който беше нанесен на клепачите чак до самите вежди. Допълваше се от ужасно червено червило и обици от фалшиви перли, които бяха толкова големи, че приличаха на топки за голф. Коата й се намираше в пълен бепорядък върху квадратната й глава, а дрехите и фигурата й... Да кажем, че ако не бях наясно, бих предположила, че пред мен стои някой травестит. Травестит, който се вглеждаше в мен с невероятно любопитство, все едно съм лабораторен експонат, пъхнат в буркан. Премигнах и първата ми мисъл беше да бягам. Какво би могло да ми каже същество като нея, което вече не знам?
- Има много неща, които могат да те изненадат, стига да успееш да прозреш под повърхността – рече тя обидено, взирайки се в мен с пронизващите си очи, чийто цвят така и не можех да разгадая. Тя какво, да не би да беше прочела мислите ми?
- Здравейте, сеньора Кармен... – заговори Марк, колкото за да смени темата. Глупак, помислих си, той знаеше, че тя ще разбере какво си мисля, а не ми каза нищо. Вместо това стърчеше там и се усмихваше срамежливо на сеньората, докато дясната му ръка все още стискаше моята. Какво, на примерен ли се правеше сега?
- Знех, че ще се върнеш, момче – рече му тя без да откъсва поглед от мен. Усетих как се изчервявам. Да, освен, че мразя хора, които не ме харесват или такива, които ме съжаляват, мразя и тези, които ме зяпат. Аз не съм проклет лабораторен експонат! Защо просто не отместиш очи от мен, госпожо? Моля? – Но не очаквах, че ще се върнеш с нея. Знаеш ли каква е тя?
- Имам някаква идея – отговори Марк, надявах се да блъфира.
- Е, на прага ми ли ще седите или ще влезете вътре? Не сте били целият този път, само за да ме поздравите, нали?
Тя се отмести от вратата и ни позволи да влезем вътре. Озовахме се в тесен и прохладен коридор, който ми се стори като рай на фона на парещата нощна жега навън. Нямах нищо против да остана тук за по-дълго, пък дори и да трябваше да търпя неприятната миризма на стара къща. От двете страни на коридора имаше по две врати, водещи в кой знае колко разбутани стаи. Вместо да ни предложи да влезем там, сеньора Кармен ни заведе право в стаята, която се намираше в дъното на коридора. Останах изненадана, когато се озовах в уютно помещение, подредено като всекидневна, но много по-малко и затова толкова потискащо. Имаше старо диванче, облицовано в сив плюш, масичка от кленово дърво, боядисана пак в сиво, безборй малки табуретки и един шкаф със стъклени вратички, в който бяха натъпкани едновременно безброй книги и порцеланови сервизи. Вече започвах искрено да се съмнявам в здравия разум на тази жена. Целият този безпорядък ми се струваше типичен за старите изкуфели вехтошари, които събират всякакви боклуци и ги мъкнат вкъщи.
- Всеки един от тези предмети има своята сантиментална и научна стойност – отново каза мадам Кармен в отговор на мислите ми. Ок, трябваше да започна да се въздържам от повече критични оценки по нейн адрес. – Е, седнете все пак, това ще бъде дълъг разговор.
Като изпълнителни войници двамата се настанихме на дивана, все още хванати за ръце, сякаш търсехме упора един в друг. Спогледахме се и се усмихнахме тайничко, надявайки се мадам Кармен да не го забележи.
Тя обаче го забелязва и се подсмихна на свой ред.
- Не мога да повярвам, че не сте влюбени един в друг. Вие сте истински сродни души – ето тук бих могла да поспоря, но не казах нищо. Без повече иронични мисли тази вечер.
- Не чета мислите ти, девойче – каза ми тя, пронизвайки ме с орловия си поглед. – Изражението ти понякога говори вместо теб.
- Съжалявам, ако съм ви засегнала.
- Не, не си. Аз съм точно това, което изглеждам – изкуфяла стара мома, която си въобразява, че познава отвъдния свят. А пък ти си тук, защото си мислиш, че тази стара мома може да ти даде отговори, които не би могла да намериш другаде.
Тя седна на една от табуретките срещу нас и се усмихна. Чак сега забелязах, че зъбите й са развалени и с неприятен жълтеникав отенък. Вместо да се заглеждам побързах да отместя поглед към очите й.
- Вие сте споменали едно име пред Марк.
- Да, споменах го.
- Можете ли да ми кажете нещо повече за него? – попитах нетърпеливо.
- Споменах онова име, защото знаех, че то моментално ще те доведе при мен. Ала не познавам онзи човек, за когото говориш.
- Марк каза...
- Не заради това, че той не съществува. Онзи мъж съществува, но си позволих да... да кажем, да украся истината пред младия ти мъртъв приятел.
Какво, по дяволите, говореше тя? Че е използвала Марк, за да ме доведе тук? Но как би могла да знае какво ще се случи и кои са събитията, които ще ме подтикнат да тръгна на път? Все едно, почувствах се предадена. Не знам за Марк, който сякаш се сви на дивана до мен, но аз мразех да съм пионка в нечий чужди планове.
- Защо сте го направили? – попитах, запазвайки си гнева за по-късно.
- Като казвам „ да украся” нямам предвид, че съм го излъгала. Ейдън Макгроу съществува и наистина е дяволски опасен за същества като него. Но не защото ще спасява нашия свят от демоните или нещо подобно. Съвсем не. О, как можах да забравя? Искате ли чай?
Чай? Тази да не е луда? А, да, луда е. Как можеше да спомене чая след като така нахално ни е изиграла?
- Можем ли да пропуснем чая? – заговори Марк с възможно най-спокойния тон, който някога изобщо съм чувала да излиза от устата му. Имаше нещо много заплашително в този тон.
- Е, както искаш. Тогава може би ще е най-добре да минем на въпросите ви, какво ще кажете? Знаете ли, ако не ви очаквах тук, ако не бях подготвила всичко за пристигането ви,сигурно щях да ви изгоня. За гости се държите доста нахално и недружелюбно.
Тъкмо да скоча да се защитя, когато Марк стисна ръката ми по-силно и ме накара да си мълча.
- Май ви изнервям, а? Добре тогава... откъде да започна сега... а, да... – последва поредната действително изнервяща пауза. – Не е нужно да ми обяснявате защо сте дошли и какво искате от мен. Тук сте, защото аз така пожелах. Когато ти, мило нещастно момче, дойде при мен, аз видях нея – тя ме посочи разсеяно с пръст – в бъдещето на семейството ти. Разбрах и какво е това, което така отчаяно търси тя и просто дадох оръжието в ръцете ти. А, естествено, какво по-отчаяно би искала една жена освен любимия мъж? Не, не ме разбирайте погрешно, не смятам да ви навредя или нещо подобно. Чакайте.
Тя се надигна от табуретката и изхвърча като тапа от стаята, сякаш току-що не ни беше наговорила цял куп несвързани неща. Едва когато вече я нямаше, успях най-после да си поема въздух с пълни дробове. Тази жена... в нея имаше нещо много по-странно от това как говореше или начина, по който изглеждаше. Имаше излъчване, имаше енергия. Тя ме познаваше, беше ме видяла в бъдещето на Марк.
- Тя е тази, която ми каза, че е най-разумно да се покрия при нашите за известно време – рече Марк замислено. Изглежда и той самият се опитваше да подреди парчетата от пъзела и това му се отдаваше не по-успешно, отколкото на мен. – Ако искаш, можем да си тръгнем.
- Имаш пълното право да си отидеш, но аз не мога да го направя. Много е късно за това.
- Тогава и аз оставам – каза той решително. – Може да съм пълен идиот, но аз те довлякох тук и ако ти се случи нещо ще ми тежи на съветта. Все пак ти си любимката на мама и тате.
- Идиот – рекох и се усмихнах против волята си. Той също се ухили тъкмо в мига, в който мадам Кармен се връщаше в стаята.
Тя стовари куп пожълтели листа на масата пред нас и се настани отново на табуретката си.
- Моля – каза ми подканващо.
Най-накрая бях принудена да пусна ръката на Марк, имах чувството, че нещо се откъсна от мен. Протегнах се предпазливо към листата и ги придърпах към себе си. Мадам Кармен гледаше в страни, очаквайки да започна да ги разглеждам.
Надвесих се над масичката и разгърнах папката. Едва не извиках от изненада, когато видях собствения си портрет, изрисуван с невероятно умение върху хартията. Все едно наблюдавах себе си в огледало. До мен Марк подсвирна впечатлено.
- Какво е това? – попитах объркано и вдигнах очи към нея.
- Това е Мин – отвърна мадам Кармен.
- Мин? – повторих след нея, гледайки я непрегнато.
- Да, Мин. Жената, която е спасила малката ми племенница от чудовищата.
- Не разбирам.
- Тогава няма да е лошо да започна от начало. Разбираш ли, момиче, знам, че ти си Мин, но в същото време и не си Мин. Тъй че не си много наясно какво си правила преди около две години, нали? Добре – продължи тя след като кимнах утвърдително. – Преди две години родното село на племенницата ми било нападнато от орди чудовища. Прекалено късно успях да го предвидя, за да повикам местните семейства на помощ, а и те не са... не са от семействата, които се втурват да помогат на човеците. Те все още пазят паметта на миналото.
„ Те все още пазят паметта на миналото”, повтори съзнанието ми като ехо. Това изглежда означаваше нещо изключително важно, само че умът ми продължаваше да бяга по периферията, неспособен да отключи същността на чутото.
- Не знаех какво да правя, освен да се моля на добрия Бог да направи чудото – продължи мадам Кармен, без да предполага какво си мисля или именно защото предполагаше – и чудото наистина е станало. Онзи Ейдън Макгроу се появил на помощ заедно със своя отряд войници. Те, разбира се, изобщо не са имали намерение да помагат на човеците там, тъкмо напротив. Смятали са да пленят колкото се могат повече чудовища и да си тръгнат. Докато ти не си видяла племенницата ми. Ти, за разлика от останалите, си проявила много повече човечност от човешкие същества, и си наредила на всички да помогнат. Казала си, че дори и един спасен пак е нещо и не си се предала, докато моята Хуанита не се оказала на сигурно място, а после лично си я довела тук в Карилос.
Хуанита... Хуанита? ...помня погледа ти, когато видя малката Хуанита, а и след това винаги си се държала отчуждено, изникна в съзнанието ми. Думите от писмото на Алекс закънтяха в ушите ми като барабанни удари.
- Тя... Хуанита не е същата оттогава – продължи гадателката. - Не говори, мислите й са объркани, разчитам всичко по лицето й. Много е тъжна заради смъртта на родителите си. Единствено мисълта за теб я прави щастлива. По цял ден седи и рисува портрета ти, имам цял кашон, пълен с твои портрети. Мислех си, че ако те доведа тук, ти ще можеш да й помогнеш... тя те обича, както едно време обичаше майка си. Затова когато видях образа ти в бъдещето на този немъртъв, реших, че колкото и да е грешно, е време да използвам дарбата си за собствена полза. И те доведох тук.
- Ами... ами Ейдън Макгроу? – чух да излиза от устата ми. Почувствах се отвратително, докато изричах въпроса си, как можех да мисля за това, когато работата ми тук нямаше нищо общо с това? Естествено, че щях да помогна с каквото мога на Хуанита, но не можех да забравя Ейдън, никога.
- Ех, Мин, не знам нищо повече за него, освен това, което е в спомените на Хуанита. Той се е опитал да те спре, да те накара да изоставиш детето и цялото село, но ти си се развикала и си действала на своя глава. Предполагам защото те е обичал безумно, ти е простил стореното, ала определено го е смятал за предателство. Не знам нищо друго за него. Миналото и бъдещето на този човек са обвити в мъгла.
Е, това е, помислих си тъжно. Бях тръгнала по фалшива следа, която нямаше да ме отведе по-близо до Ейдън, отколкото вече бях. Не научих нищо ново за него, но научих нещо ново за себе си. Аз наистина бях такава каквато ме беше описал той в съня ми – човечна – казано със същия тон, с който го беше произнесъл и тогава. Като милувка, като възхищение, като чувство за обреченост. Защото ние не бяхме хора. Защото явно в нашия свят да помагаш на невинни деца се смяташе за предателство.
- Ще направя всичко възможно, за да помогна на племенницата ви – рекох с решителност. – Това е мой дълг, няма значение колко време ще отнеме.
- Знаех си, че моята Хуанита не е сгрешила за теб.
- Надявам се.
Предполагам, че някъде в този свят съществува някаква сила, все едно добра или зла, която би могла да ми обясни какъв е смисълът на всичко случващо се. Докато се мъчех да заспя в малката мръсна стаичка, в която ме настани мадам Кармен, се опитвах да събера парченцата от мозайката. Нямах особен успех. Така, имах отец Матюс, който мислеше убийците на чудовища и техните семейства за демони завоеватели, които трябва да бъдат унищожени. Явно беше толкова убеден в това, че беше продал душата си на дявола и сега вербуваше млади момчета идеалисти да се присъединят към сектата, принуждавайки ги на свой ред да търгуват душите си. По лошо стечение на обстоятелствата същото беше сполетяло и Марк Гууд, доброто лошо момче от малкото пустинно градче, което се озовало на грешното място в грешното време. В опит да се спаси от тези луди, той стигнал чак до Мексико. Там се запознал със странната мадам Кармен Лароха ( Ла бруха, мен ако питате) и тя му казала да си иде у дома. Защото, о, да, тя има свръхестествени способности и може да предвижда бъдещето. И освен, че може да вижда бъдещето, видяла мен в живота на Марк. Аз съм... от отряда на Ейдън Макгроу, които не са нито убийци, нито чудовища, и изобщо не им пука за съдбата на беззащитните човеци. Грешка, на Ейдън не му пука. На мен - да. Аз съм спасила племенницата на мадам Кармен, когато чудовищата на отец Матюс нападнали родното й селце в опит да предизвикат местното семейство убийци. Мадам Кармен решила да поизлъже Марк, за да ме накара да дойда при нея и да помогна на племенницата й. В резултат, аз вече втори час се въртях като риба на сухо в неудобното, миришещо на застояло легло в дома на Кармен и се опитвах да заспя. Но как да спя?
През отворения прозорец чувах нервните стъпки на Марк, който обикаляше в кръг из тъмния двор - и той като мен се чудеше какво да мисли за всичко случващо се. Чувах хъркането на мадам Кармен в съседната стая. Усещах и спокойните удари на съцето на малката Хуанита, която спеше при леля си. Тази вечер не ми се беше отдала възможност да се срещна с нея, но нямах търпение да я видя. Малката Хуанита... повторих наум като ехо. Тя беше единственото живо същество, за което със сигурност знаех, че е срещало Тереза, и единственто доказателство, че Тереза не е чак толкова лоша, колкото си мислех. Ах, нещата бяха толкова объркани. Не исках да мисля повече, исках да затворя съзнанието си и до сутринта да не допускам никого вътре. Тази нощ дори и мислите за Ейдън не ме правеха щастлива. Тази нощ не исках да го обичам. До сега бях вярвала безусловно, че той е светлият лъч щастие, който дори и аз заслужавам да имам, но в последните дни каквото и да правех бавно започвах да губя вяра в него. Той не беше легендарният борец за справедливост, когото очаквах да срещна един ден. Той наистина беше чудовище, както сам се наричаше. Та нали само преди няколко месеца се бях озовала в болница по негова вина.
Причини, причини, причини, повтаряше влюбеното ми сърце - за всичко си имаше причини и някой ден щях да ги науча. Не исках да си спомням, но исках да зная истината като познание по история, което е задължително да притежаваш. Само тогава можех да освободя душата си от оковите на миналото и да бъда способна отново да взимам решения сама в бъдеще. В бъдеще. Сега трябваше да заспя, освен всичко останало, утре ме чакаше дълъг път обратно у дома.
Така и не усетих кога най-после съм се унесла в сън. Помня само как в просъница чувам забързано щопуркане по голия под в коридора, после някой бавно отвори вратата на спалнята и вътре нахлу остра миризма на готвено. Господи, нямах търпение да се махна от този дом. Измърморих нещо, което дори и аз самата не разбрах, и отворих очи. За щастие стаята беше със северно изложение и слънцето не беше нахлуло вътре в коварен опит да ме ослепи. Огледах се начумерено и се надигнах до седнало в положение в леглото. Косата ми беше разпусната и разчорлена, хвърчаща на всички посоки – краен резултат от неспокойния ми сън през нощта. Плъзнах поглед из стените, за да открия, че те ми харесват не повече отколкото каквото и да било останало в този дом, докато накрая не спях очи на прага на вратата. Там, треперейки притеснено, мачкаща някаква стара парцалена кукла, стърчеше малката Хуанита. Трябва да си призная, че в първия миг се стъписах. Не зная какво съм очаквала да срещна, но малкото момиченце там беше прекрасно. Всичко в нея беше красиво и мило. Тъмните лъскави коси, завързани с червени панделки на две дълги опашки над ушите й; горящите от вълнение големи черни очи, които ме гледаха все едно съм някакъв вид божество; сладката спретната рокличка от бял лен. Обикнах я.
- Здравей, хубавице – прошепнах нежно, въпреки че не бях много сигурна дали говори английски като леля си. Вместо това й се усмихнах и разтворих ръце.
Като по команда тя прехвърли куклата си в една ръка и се втурна в прегръдката ми. Стисна ме толкова силно, все едно щях да се изпаря, ако ме пусне. Отвърнах на прегръдката й с цялата любов, която успях да намеря в себе си. Исках да направя това очарователно дете щастливо. Странно как е възможно така лесно да се привържеш към някои хора.
- Мин – рече тя, когато накрая все пак се отдалечи мъничко от мен.
- Мин? Защо ме наричаш така? – попитах я внимателно на разваления си испански.
- Ти си Мин, така каза той.
Не й зададох въпроса кой е ТОЙ. Не беше нужно, а и още му се сърдех задето ме караше да се съмнявам в него.
- А ти си Хуанита. Как си, миличка?
Тя не отговори, вместо това вдигна малката си ръчичка и започна мило да гали разбърканата ми коса.
- Хей, хубавице... – улових ръката й в своята и на свой ред я помилвах.
- Оливия каза, че ще се върнеш.
- Коя е Оливия?
Хуанита сведе очи към парцалената си кукла, чието ляво око беше изтърбушено, а после отново ме погледна и се усмихна наивно.
- Оливия е много умно момиче.
- Тя не е момиче. Тя е жена. Много си смешна.
- Така е... къде е леля ти, миличка?
Тя посочи с пръстче към вратата на стаята.
- Тя си мисли, че съм луда... – каза ми без никаква връзка с това, което говорехме до момента.
Стъписах се от сериозния тон, с който го каза. Не беше привично за едно малко момиченце да говори с такава тъга в гласа си. Та тя беше на колко? Девет? Какво ли й се беше случило, от какво се беше наложило да я спасявам, че сега тя беше толкова изплашена? Не можех да простя на Ейдън за това. Каквото и да е ставало в деня, в който Хуанита е изгубила семейството си, то не можеше да оправдае случилото се с това дете. Никое толкова малко и невинно същество не заслужаваше да изгуби детството си и да живее в страх.
Опитах се да й се усмихна и да отклоня темата. Не знаех какво да й кажа, как да я помоля за прошка от името на Ейдън за това, което й бяхме причинили.
- Но аз не съм луда. Мисля – отговори си тя самичка.
- Естествено, че не си луда, ти си едно умно дете и съм убедена, че леля ти го знае.
- Те ще се върнат ли? – отново ме гледаше напрегнато, черните й очи не ме изпускаха дори и за секунда. – Хората със сините очи ще се върнат ли?
- Хората със сините очи? – повторих като ехо. Зомбитата на отец Матюс, естествено, лошите, които й бяха отнели всичко. – Не, хората със сините очи никога повече няма да се върнат – знаех, че вероятно я лъжа, но нямах друг избор.
- Те няма да те отведат, нали?
- Никой няма да ме отведе оттук насила, миличка. Нито теб или леля ти.
- Понякога се плаша, че ще се върнат за мен и тогава млъквам и по цял ден не казвам нищичко и те рисувам, за да те видят, ако дойдат, и да се уплашат.
Премигнах и се опитах да преглътна напиращите в мен сълзи. Мили боже, какво бяхме причинили на това бедно дете? Как можа, Ейдън, как можа да не направиш нищо, за да я защитиш от онзи ужас?
- Какво ще кажеш да ми помогнеш да се облека и да идем да заквасим?
- Да заквасим? – тя се засмя на грешката ми и за миг заприлича на съвсем нормално малко момиченце. Така беше по-добре. Когато тя беше щастлива и аз бях спокойна и можех да изтикам съвестта си някъде далеч в съзнанието си, където нямаше да ме кара да се чувствам като чудовище.
- Казва се да закусим – добави Хуанита като всезнайка. – Леля не обича хората да бъркат думите. Винаги ги поправя още преди да са си отворили устите.
Усмихнах й се накриво и скочих от леглото, за да се облека.
През целия ден двете не се отделихме една от друга, както и на следващия и по-следващия. Исках да прекарам колкото се може повече време с нея. Не беше само чувството ми за вина, наистина имаше нещо в това дете, което ме караше да го обичам. Тя ме заведе при кокошките в задния двор, беше ги кръстила всичките с най-чудати имена. Потръпнах, когато сред имената чух Алекс и Ейдън. Алекс се оказа едно малко проскубано петле, което едва се клатушкаше след останалите.
- Той е по-малък от другите – обясни Хуанита, гледайки смаяното ми изражение.
Времето с нея мина неусетно. Според мадам Кармен детето никога досега не е говорило толкова, колкото когато аз бях наоколо и никога не се е усмихвало след като е дошло при нея. Тя беше доволна от развоя на събитията, разбрах го по премрежения поглед, с който ни наблюдаваше, докато обикаляхме из двора.
- Обещай ми нещо, Хуани – казах на момиченцето малко след залез слънце в последния ден от посещението ми, когато Марк вече се беше събудил и ме очакваше в колата си, за да ме откара обратно у дома. – Никога повече не се страхувай от хората със сините очи.
- Но те са лоши – запротестира тя.
- Не се бой. Ето – взех ръката й и пъхнах малка хартийка между пръстите й. – Това е телефонът ми. Ако някога те е страх, ми се обади, няма значение по кое време е. За теб винаги ще отговоря.
- Не може ли да останеш? – попита тя тъжно, стискайки бележката ми.
- Не – посегнах към лицето й да отдръпна един кичур непокорна черна коса и леко пощипнах бузката й. – Моите приятели ме чакат. Аз... трябва да пазя и тях от лошите хора.
- И тях ли ги е страх?
- Да – отговорих, мислейки си за Марк. – Много.