Глава 10. Карнавал

Дъждът навън спря заедно с дъжда в сърцето ми. Почти се зарадвах на това, че не изгря слънце. Слънцето дразни очите ми. Слънцето кара душата ми да се надява, а точно сега не се нуждая от надежди. Ако продължа да се надявам, накрая ще ме боли повече.
Ейдън каза, че съм разбила сърцето му. Е, пада ти се, Ейдън Макгроу. Пострадай и ти малко.
Не че го мислех, не че нямаше да се хвърля на врата му в мига, в който го видя, но проклета да съм, ако му позволя да обърква трезвата ми преценка отново. Достатъчно ми беше смаяното изражение на Марк, когато ме видя да се прибирам вечерта в хотела. Каза ми, че съм приличала на мокра кокошка, но коментарът му не можа да скрие факта, че се е притеснил за мен. Странно защо, но ми стана приятно от това, че се тревожи. Вероятно имаше нещо общо с миналото ни, прекарано във вечни подигравки и заяждания – злорадствах, когато се чувства разстроен.
- Не приличам на мокра кокошка - защитих се, докато бършех косата си с хотлеската кърпа. Бях се преоблякла преди малко и сега треперех в тънката хавлия, която носех. Единствените ми по-топли дрехи бяха безвъзвратно измокрени от дъжда и нямах кой знае какъв избор.
- Ами приличаш. Да не опитваш да се самоубиеш с настинка?
- Настинката не беше част от плана – отговорих с надеждата да не съм настинала действително. Е, не се чувствах болна. Поне засега.
Седнах на ръба на леглото и му разказах всичко, което бях научила през деня. Учудих се на хладнокръвния тон, с който изложих фактите. Все едно разказвах урок по история, точно така и се почувствах, когато приключих - безразлична. Не ми харесваше факта, че не изпитвам нищо, знаех, че съзнанието ми ще ме накара да си платя за това по-късно, когато, ако изобщо, успея да заспя.
- Значи малкият плъх най-после реши да изпълзи от дупката - заключи Марк накрая. - Какво смяташ да правим? - попита ме, сякаш наистина зависеше от мен.
- Не искам да се отказвам. Стигнах прекалено далеч, за да го направя - въздъхнах безпомощно.
Станах и извадих отпечатания лист с информацията за звездата. Хартията не беше напълно съсипана от влагата, както очаквах. Усмихнах се и доволно подадох листа на Марк, който се беше излегнал удобно в другата част на леглото с ръка, пъхната под главата му.
- Тук пише, че звездата блести най-ярко над северната част на щата през последните дни на септември.
- Да, и какво от това? - не схванах идеята му.
- Все пак нали мадам Кармен ти каза, че ако следваш звездата, сърцето ти само ще те намери.
- Искаш да кажеш, че трябва да отидем на север ли?
- И без това само си губим времето тук. Нищо няма да ни стане, ако опитаме. Ясно е, че повече няма да срещнем твоя хубостник на това място...
- Аз също не искам да оставам повече – казах замислено. - Добре. Щом още си навит да ме търпиш.
- Още мъничко може би – ухили се Марк.
Събрахме нещата си и тръгнахме същата вечер. Знаех, че с това заминаване може би пропилявам единствения си шанс да се озова отново в един град с Ейдън, но му бях толкова сърдита, че не ми пукаше.
Щях да послушам мадам Кармен, защото на нея, колкото и откачена и странна да беше, имах много по-голямо доверие, отколкото на преценката си.
Планът беше да караме до най-северната част на Джорджия, следвайки звездата, и ако не откриехме нищо, щяхме да се приберем у дома. Пропуснах да спомена на Марк, че сутринта съм говорила с майка му и тя му праща поздрави, защото бях убедена, че все още не му пука. Всяко нещо с времето си, казах си, докато се качвах в колата при него.
Той ми смигна шеговито и потегли. Изминахме половината от пътя само през тази нощ. Не знам защо, но така и не успях да заспя, вместо това си останах на предната седалка при Марк и не спрях да му задавам въпроси - за интересите му, за приятелите, които е имал на времето, за това кое смята за правилно и кое не. За моя изненада тази вечер той се оказа особено търпелив и отговори на всичките ми въпроси. Забелязвах не без известно задоволство как отношението му към мен се подобрява с всеки изминал ден.
Не исках да си призная, но докато откривах гледната му точка, започвах да му симпатизирам малко повече, отколкото досега. Със сигурност не е лесно да израснеш, заобиколен от правилата и високите изисквания на силен мъж като Джонатан. За мен Джонатан беше идеалният баща, но аз бях просто гостенка, нещо като любимата братовчедка, която живее в къщи, но си има родители, които да отговарят за нея. Към собствените си синове Джонатан имаше съвсем различни изисквания. Беше невероятно добър човек, но не разбираше хората, не знаеше как да признае грешките си или да си вземе поука от тях. Например при инцидента, когато Марк го е ударил. Джонатан е започнал да го обвинява без изобщо да изслуша неговата гледна точка. Не че оправдавах Марк за постъпката му, но баща му така и не е могъл да понесе, че големият му син никога няма да бъде негово копие, каквото е Карл.
- Не си падам по хората, които ми поставят ограничения. Никога няма да бъда като брат ми.
- Добре де. Разбирам всичко, но... - наместих се по-удобно на седалката и се извърнах към него. - Ами Аби? Тя е най-нежното същество, което познавам на този свят. Имаш ли представа колко много страдаше тя преди да се върнеш? Не искам да те обвинявам, но защо се отнасяш така с нея?
- Тя не направи нищо, когато Джонатан ме прати по дяволите. Нямаше нищо против - отговори Марк мрачно без да откъсва очи от шосето. – Не е много приятно да се почувстваш предаден от един от малкото хора, на които си вярвал безрезервно... Освен това нея не бих понесъл да нараня. А ако е прекалено близо до мен...
- На теб действително ти пука за нея! - възкликнах изненадано. Ок, още една точка за теб, Марк. Продължавай така и някой ден ще те приема като истински приятел.
- Това няма значение - отоговори ми той. - И ако кажеш на някого, ще те убия, Лафей.
- Престани с това Лафей.
- Тогава Макгроу ли предпочиташ?
- Идиот.
- Слушай, искаш ли да минем през карнавала?
- Карнавала ли? - веднага си спомних за новините от тази сутрин, днес ли беше?, и кимнах механично.
- Няма ли да е забавно? Е, ще останем само вечерта, но пак е нещо. О, хайде де. Не прави физиономии. Никога досега не съм ходил на карнавал.
- Понякога се държиш като малко дете.
- Защо, ходила ли си на карнавал?
- Не... - отговорих отбранително. - Но не държа и да ходя.
- Че защо?
- Там има хора с маски.
- Ти, какво, да не те е страх от клоуни?
- Просто не обичам хора с маски - обаче си знаех, че нямам друг избор, освен да отида с него. Все пак той дойде чак до Мексико заради мен, реших, че му дължа поне това. Можех да изтърпя малко зловещи маски след като той беше тръгнал да търси потенциален убиец само за да не ме оставя сама. - Но ще ми купиш захарен памук.
- Жени - изсмя се Марк и пое по завоя, който водеше към града на карнавала.
* * *

Поредното градче, поредния мотел. Това започваше да се превръща в модел на поведение. Като че ли нарочно непрекъснато се случваше нещо, което да ме държи далеч от големите градове. В големите градове няма карнавали, нали, би казал Марк.
Не ми ми беше особено забавно да изкарам целия ден на карнавала, заключена в стаята си, но какво да направя, когато всички участници носеха, както се виждаше от репортажите по телевизията, маски на лешояди или на мъртъвци. Приличаше на нещо като преждевременен Хелоуин. По новините казваха, че празникът бил в чест на някакво божество, нещо свързано с култ, пренесен тук от първите заселници. Бил прекъснат в продължение на стотици години, но отскоро решили да го подновят „ за да възвърнат духа и обаянието на отмниналите дни”, както любезно информираше репортерката. Според мен всичко беше, за да се привличат туристи. За пореден път превключих канала и докато се чудех дали да поръчам румсървиз или лично да ида да си купя храна отнякъде, реших, че каквото и да правя, няма да изляза сама сред тези откачалки, които криеха лицата си. Дори и да изхарчех всичките си пари за румсървиза, предпочитах или това или да стоя гладна, докато Марк се събуди, и ме изведе навън. В крайна сметка предпочетох първото.
Ето ме сама в три следобяд в мотелска стая със спуснати завеси, нападнала полуфабрикатите, които опитаха да ми пробутат за домашно приготвена храна, стоях и се вслушвах в шумовте навън. Викове, песни, вероятно танци, които се носеха из центъра на градчето. Не мисля, че е имало момент, в който да съм се чувствала по-малко човек, отколкото днес. Цялата тази еуфория на карнавала ми се струваше непонятна. Най-малкото, как ще празнуваш в чест на божество, дори и да не вярваш в него, като крещиш и пиеш, изпаднал в умопомачение? Не разбирах този начин на веселие – всички хора, познати или не, излизат навън и започват да се веселят заедно сякаш са първи приятели. Подобно сближаване беше... твърде човешко за мен. Дори и мъртвия Марк беше привлечен от карнавала, помислих си тъжно, защото отчасти сърцето му беше човешко. Не и аз. Аз се чувствах отвратена, осквернена, сякаш някой се гавреше с нещо, което приемам за свято.
- Глупости – промърморих в полумрака на стаята и станах да изхвърля остатъците от храната.
Този идиот Марк нямаше ли да се събуди най-после? Побърквах се сама тук. Всъщност, беше ме страх от проклетия карнавал, сякаш ей сега в стаята щеше да нахлуе някой побъркан клоун и да ме нападне с дърворезачка. СТИГА С ТОВА ВЪОБРАЖЕНИЕ, наредих си и се настаних на дивана.
Отново се заех с дистанционното и благодарейки, че имаме кабелна този път, се разходих из каналите. Изгледах един стар филм, но изобщо не успях да се трогна. На местата, на които като всяка уважаваща себе си жена би трябвало да се скъсам от рев, усетих само безразличие. Колко нечовешко би следвало да е това?
Тъкмо бях започнала да се съмнявам в човечността, която евентуално ми е останала, когато Марк се надвеси над мен. Беше разрошен, със зачервени син очи и ме гледаше с крива усмивка, докато се прозяваше лениво. Не беше ли рано да се събужда? Евтиният будлиник на нощното шкафче показваше пет и трийсет следобяд.
- Не знаех, че извънземните си падат по Одри Хепбърн – изкоментира той, когато видя финалните надписи на филма, който гледах. – Успя ли да те разплаче?
- Не точно – отговорих му честно.
- Ами и мен никога не е успявала – супер, помислих си, аз съм също толкова безчувствена, колкото и дървото Марк. – Но пък аз не съм момиче... Само така, Лафей, раздавай го мъжки.
Той седна до мен и скръсти крака върху масичката.
- Предават ли карнавала на живо?
- Да, но няма да го гледаш.
- Защо не? – пресегна се към мен в опит да ми отмъкне дистанционното, но в крайна сметка не успя да ме победи – скочих на крака и избягах в другата част на стаята.
- Никакви карнавали, Гууд. И без това след малко ще ме замъкнеш да ги гледам на живо.
- Наистина не разбирам какъв ти е проблемът с карнавалите.
- Не става дума за карнавалите... – млъкнах и го погледнах замислено, защото едва сега бях проумяла реалността. – Става дума за този карнавал. Има нещо зловещо в него.
- Така ли?
- Да, не мога да проумея смисъла на това празненство. Прекалено... езическо е.
- Ти изобщо вярваща ли си, че го смяташ за езическо?
- Не... – отговорих замислено. Наистина не вярвах. Не го бях осъзнавала досега. – Поне не в това, в което вярват христианите. Ами ти?
- Не забравяй какво съм - рече, гледайки ме изпитателно. - Предпочитам да не вярвам, защото ако има Бог, тогава има и рай, а моето място определено не е там. Всъщност, не съм научен да вярвам в такива неща. Нашите никога не са обръщали внимание на религията.
- Хм, двамата с теб сме си лика–прилика. Клуб „ Откачалка” – рекох, хвърляйки му закачлив поглед. – Хайде, приготвяй се, имаш да ми купуваш захарен памук.
Аз самата отидох да се преоблека в банята. Съвсем обикновени дрехи – поличка и тениска( да, все пак отивахме на карнавал, можех да направя компромис с облеклото си поне този път) и удобни ниски обувки. Реших да прибера косата си в хлабава плитка и изскочих навън готова за приключения.
- Да не си посмял да кажеш и думичка – наредих на Марк, когато ме изгледа с изражението, което обикновено добиваше, докато подсвирваше на момичетата по улицата. Всъщност, зад очите му се криеше още нещо, нещо, свързано с факта, че наистина е впечатлен от вида ми.
- Просто отбелязвам – сви рамене той и ми направи път да мина през вратата.
Повървяхме известно време мълчаливо, проправяйки си път сред тълпата, наизлязла да празнува по улиците, докато не стигнахме до площада. Тук, както и навсякъде из града, беше пълно с народ, имаше музика, силна и дразнеща, на огромен подвижен подиум, дълъг поне двайсет трийсет метра танцуваха и пееха странни хора, облечени в странни дрехи - смесица от златно, черно, тъмно зелено, червено. Някъде от високите етажи на сградите се сипеха конфети, гърмяха свирки и акордеони, хората долу също танцуваха, с две думи пълна лудница.
Като малко дете, току-що отворило коледния си подарък, Марк ме сграбчи за ръка и ме повлече към тълпата, а очите му блестяха от въодушевление.
- Не е ли страхотно? – изкрещя той в ухото ми, опитвайки да надвика шумотевицата.
- Ако си падаш по хаоса!
- Не се стягай, Тери, тук е супер!
Да бе, помислих си, нали няма ти да си този, който утре ще умира за сън. Той обаче изглеждаше повече от доволен, че е тук. Не съм съвсем убедена обаче, че единствената причина за еуфорията му беше карнавалът.
Все пак се насилих да се усмихна, защото в крайна сметка бях дошла заради него и не беше честно да му развалям настроението с вечното си цупене. Пък и не съм от хората, които си падат по сърденето. Каранавал ли? Дайте го насам.
Какво да правя, може би не съм момиче за парти. Просто не ме бива в това. Стоях си, облегната на стената на някаква сграда, напълно изолирала се от останалите, и наблюдавах празника сякаш не присъствам физически на това място. Марк отиде да търси маски, защото било „много яко да си вземем и ние” и вече от петнайсет минути го нямаше. Срeщах погледите на маскираните хора и имах чувствтото, че някои от тях нарочно ме зяпат, все едно се опитват да проникнат в душата ми. Не ми харесваха златните клюнове на маските, нито безизразните им физиономии.
Странно защо, но те ми напомняха за версията, че съм била нападната от диви животни в пустинята, което допълнително разваляше настроението ми. Този шум, еуфорията, имах чувството, че се набиват в съзнанието ми като удари с чук. Знаех си, че мястото ми не е тук.
- Хей! – извика ми познат глас и пред мен се изправи огромно метално лице, което би следвало да е слънце. Беше гротескно – със странните шипове, ограждащи маската, които би следвало да минат за лъчи, и идиотската изрисувана усмивка. А и къде се е чуло и видяло слънце с розови бузи? Слънцето изобщо има ли бузи?
- Марк, наистина ли смяташ да паднеш толкова низко? – извъртях очи и взех маската, която беше донесъл за мен – безполова физиономия, цялата боядисана в черно, поне нямаше клюнове като на всички останали. – Не трябва ли аз да съм слънцето? Нали се сещаш, аз съм момиче.
- А аз съм момче, и какво? Не може ли да съм слънце? Слънцето в живота ти? – каза го някак по-сериозно, отколкото би следвало да прозвучи подобна закачка.
- Не се обиждай, но ти си по-скоро нещо като слънчево затъмнение.
- Но по правило уникален. Ако съм слънчево затъмнение значи признаваш, че съм по-важен и от слънцето, защото съм толкова рядко срещано явление...
- Имаш право – отговорих, мислейки си, че той наистина е уникален – най-малкото, първият мъртвец, когото срещам в живота си.
- Прозвуча като обида – каза нацупено и опита да ми нахлузи маската.
- Казах ти, че имам фобия от маски – рекох раздразнено и отдръпнах ръката му.
- Добре де, просто искам да те накарам да се забавляващ. Изглеждаш сякаш си на погребение, а не на тържество.
- Така е – отговорих разкаяно. – Извинявай, просто не знам какво ми става. Имам чувството, че някой ме наблюдава. А последния път, когато си го мислех, се оказа истина.
- А ти защо се връзваш? Имаш ли нещо да криеш, че си постоянно на нокти?
- Не, разбира се, просто... – замълчах и се загледах в танцуващите хора. Някога си бях мислела, че мога да съм като тях, сега ми се струваше, че сме от различни планети, буквално. – Просто адски мразя да ме зяпат.
- Хайде да танцуваме – каза ми Марк и ме поведе към хората на улицата.
- Да не си луд?
- Да, луд съм, и за пръв път съм на карнавал и ми се танцува, а всички момичета наоколо вече ме видяха с теб и надали никоя ще поиска да тръгне с мен изобщо.
- Трябва да са луди, за да си помислят, че между нас може да има нещо – извиках в ухото му, когато въпреки волята ми се оказахме на така наречения импровизиран дансинг и Марк ме придърпваше към себе си, повличайки ме в ритъма на танца.
- Не съм чак толкова противен – защити се той, а гласът му прозвуча, сякаш наистина се е засгнал от думите ми. Ама че глупост, нали просто се заяждахме?
- Не го казвам заради това. Просто... с теб сме толкова различни, че направо е... извратено.
- Значи само ако се окажеш извратена би тръгнала с мен?
- О, Марк, такова си бебе. Кажи ми, наистина можеш да си представиш нас двамата заедно по този начин...
- Ами... – той ме завъртя бавно и отново ме доближи до себе си. – Какво толкова противно има в идеята?
- Ти си напълно луд – рекох и се засмях.
- Ами защитаваш се така, сякаш сериозно си размишлявала по въпроса.
- Ще ти се, Гууд – наистина не можех да проумея защо ми се връзва.
- Все си мислех, че си падаш по онзи Макгроу... – продължи той да се заяжда с мен. Изглежда му доставяше някакво перверзно удоволствие да ме поставя в неудобни ситуации. А пък аз незнайно защо винаги се връзвах на коментарите му.
- Той не е онзи Макгроу и аз не просто си падам по него – рекох малко по-пресилено от необходимото.
Марк се спря насред танца и ме изгледа изпитателно. Когато вдигнах очи към него, в погледа му се четеше нещо повече от обичайните опити да се заяжда с мен. Кога изведнъж беше станал толкова мрачен?
- Ти си лудо влюбена в него. Защо? – попита бавно без да откъсва сините си очи от моите. Вече говореше напълно сериозно.
- Не знам. Ти защо обичаш Тиъдри?
- Да я обичам? Някога я обичах. Мислиш ли, че това все още е така? - попита, гледайки ме напрегнато.
- Ами, начинът, по който говориш за нея – заекнах объркано. Защо този негов поглед ме притесни толкова? Защо исках да избягам и да се скрия някъде, където никой повече не би могъл да ме намери?
- Тя е важна част от живота ми. Първата ми сериозна връзка. Въпреки че сме от различни отбори, за мен Тиъдри винаги ще си остане специална. Но не я обичам вече. Дори напоследък си мисля, че никога не съм я обичал истински.
- Оу – „оу”? Само това ли можех да измисля? И какво би следвало да означава това „оу”? Фактът, че разговорът ни доби такава посока, никак не ми харесваше. Беше прекалено... личен разговор, за да го водя с безчувствено същество като Марк Гууд.
- Е, твой ред е да ми отговориш. Защо обичаш Ейдън Макгроу? След всичко, което той ти причини, след като на практика те прати по дяволите онзи ден, какво все още те задържа вързана за него?
Как можеше да ми задава този въпрос? Не можех да му отговоря, защото самата аз не знаех.
- Нима трябва да търсим обяснения за любовта?
- Ако обичаш някого, винаги можеш да се сетиш за нещо у него, което те кара да се чувстваш на седмото небе. Какво е това у Макгроу, което ти дава подобно усещане?
- Не зная, Марк – отместих очи от него, защото докато го гледах ставах все по-нервна. Не исках да му отговарям, исках просто да престане с тези въпроси и просто да изчезне от мен. Начинът, по който ме гледаше тази вечер – все едно разголваше душата ми – ме правеше повече от уязвима. А аз мразя да се чувствам уязвима, просто не зная какво да правя в подобни моменти. – Просто така го чувствам.
- Ами ако ти кажа, че си падам по теб?
- Много смешно – е, добре, отново съм в игратар, помислих си, убедена, че той просто се шегува с мен по обичайния си извратен начин. Предпочитам онзи Марк, който говори глупости пред онзи сериозният, с когото нямам представа как да разговарям. Защото той сега говореше глупости, нали? Правеше си шеги с мен.
- Никак не е смешно – сините му очи се взряха в моите с такава сериозност и напрежение, че усетих как дъхът ми спира. Какво си мислеше, че прави този глупак? Какво си мислех аз, че допусках приказките му да ме развълнуват?
- Не говори глупости – заекнах и отстъпих крачка назад. Той обаче не се отказа, направи крачка напред без да сваля очи от мен.
- Защо винаги, когато се опитвам да кажа нещо важно, ти твърдиш, че е глупост?
- Марк, ти не си падаш по мен...
- Така ли? Защо си мислиш, че ме познаваш толкова добре? Аз не съм просто идиотът, който е винаги насреща, когато Макгроу го няма...
- Никога не съм казвала такова нещо... – Ок, той може би не се шегуваше. И все пак исках да измисля някой остроумен отговор, с който да му затворя устата, но остроумията нещо избягаха от главата ми. Какво стана с Тери, на която не й пукаше какво мисли или чувства Марк Гууд?
- По дяволите, в главата ти е само онзи тип. Толкова си обсебена от него, че изобщо не забелязваш какво се случва наоколо.
- И какво се случва наоколо? – извиках ядосана.
Добре, това, което се случваше наоколо изобщо не го очаквах. Той ме придърпа към себе си и ме целуна толкова грубо и страстно, че загубих ума и дума от изумление. Не зная какво изпитах, беше само за един миг, продължи не повече от един или два удара на сърцето ми, но... това беше най-дългият миг в живота ми, толкова дълъг, че когато най-после приключи, се почувствах предадена. Беше нещо неописуемо, първта ми целувка, развълнува ме толкова, че не знаех какво да направя. Сякаш милиони фойерверки избухнаха в сърцето ми, а наред с тях и невероятно смущение. Та току-що Марк ме беше целунал! На сила при това! А аз нямах нищо против.
Той изглеждаше не по-малко смаян от мен. Двамата се гледахме, объркани, изненадани, невярващи... Това не беше редно, не беше редно да се чувствам така с Марк, аз го мразя, мразя го, мразя го, не може някаква си негова целувка да ме вълнува толкова.
- Кажи нещо, по дяволите! – извика ми той и се отдръпна инстинктивно на крачка от мен, изплашен, че може да ме целуне отново.
Шамарът, който му ударих, отекна в ушите ми като камшик. Марк не направи нищо, за да се защити. Просто си стоеше и ме гледаше.
- Проклет глупак! – изкрещях в лицето му.
И противно на всякаква логика в следващия миг аз бях тази, която целуваше него. Целунах го по същия начин, по който той го направи – без капка свян, без съжаление, като човек, който е напълно наясно какво би могло да последва от действията му. Исках да го унизя, както той унизи мен, да го накарам да се почувства жалък, използван. Исках да изпитам отново онова лудо вълнение, което обзе цялто ми тяло преди миг.
Първоначално Марк се опита да ме отблъсне, но се предаде, неспособен да разсъждава трезво, също като мен. Ръцете ми се обвиха около него му така, както и неговите около мен. Бях жива, отново се чувствах жива. Един мъртвец ме накара да осъзная какво значи да си жив наистина. И тъкмо преди двамата да се отдръпнем един от друг, усетих как някой ме тегли напред, а Марк е останал зад нас.
- Какво... – заговорих объркано. Опитах се да се измъкна от желязната хватка на непознатия, който гневно ме беше повел нанякъде, задърпах се назад - към Марк, където беше безопасно.
Какво се беше случило току-що? В един миг бях в прегръдките на Марк Гууд ( майчице!), а в следващия някакъв тип ме влачеше след себе си, стискайки лакътя ми толкова силно, че беше невъзможно да се изскубна от хватката му. Лицето му беше скрито зад маска на лешояд, беше ми трудно да различа цвета на косата му, не виждах нищо освен широките му рамене. Беше толкова висок, че закриваше по-голяма част от гледката през мен.
- Веднага ме пусни, откачалка такава.
- Какво става тук? – извика някой до мен, някой, който не беше Марк, но чийто глас ми беше смътно познат... момчешки глас. Това беше хлапето, което срещнах в кинокомплекса, когато излязох с Карл и Хайди. Задърпах се още по-диво, опитвайки да го видя по-ясно.
- Млъквай, Алекс – изръмжа мъжът, който ме теглеше.
- Алекс? Какво става тук? – запитах безпомощно. Той беше Алекс? Братът на Ейдън. В главата ми изникна споменът за Хуанита, която ми обяснява, че Алекс е по-малък от другите.
- Какво става ли? – изръмжа непознатият, караше ме да вървя толкова бързо, че вече бяхме много далеч от площада, където оставих Марк. Какво правеше този глупак, че не идваше да ми помогне? – Ти ми обясни какво става? Какво си мислиш, че правиш с този тип?
Най-после се спря и се извърна към мен. На светлината на уличните лампи смътно успях да установя, че цветът на очите му е стоманено сив.
Останалата част от лицето му беше покрита от маската. За своя изненада осъзнах, че носи тъмносиво войнишко палто – дълго до коленете, покриващо по-голяма част от овехтялата му пожълтяла от времето риза, пагоните бях червени и нямах никаква представа какво символизират. Във всеки друг случай, например, ако се бяхме разминали на улицата, бих решила, че е просто почитател на екстравагантната мода. Имам предвид, косата му беше дълга, несресана и мръсно руса, влизаше в очите му като на онези супер модели, които дават по модните канали.
- Това, което правя си е моя работа – отговорих, но вече не бях толкова убедена в смисъла на това, което бях направила току-що - онази целувка ми се струваше толкова нелогична сега. Къде изчезна Марк?
- Затова ли поиска да си отидеш? Заради него ли? Как можа да ми причиниш това? – говореше непознатият без да подозира какво се върти в главата ми.
- И кой си ти, че ми държиш сметка? Всъщност не ми пука, остави ме намира – просто исках да отида при Алекс, в момента нищо друго нямаше значение за мен.
- Кой съм аз? Наистина ли ме забрави толкова бързо?
Премигнах без да казвам нищо. Гледах го и не разбирах за какво ми говори. Още някой от миналото ми? Някой друг освен Алекс, когото бях срещала в предишния си живот?
Непознатият вдигна ръце и с грациозен жест свали маската си. Това, което видях... да, той беше наистина красив, със суровата красота на финландски манекен, но без присъщата безчувственост, която се четеше в лицата на манекените. Изсечена брадичка, плътни устни, стиснати решително, правилен нос, може би малко по-голям, отколкото би трябвало, но стоящ като излят на съвършеното му лице. Наболата му брада само допълваше видът му на студен, кален в трудностите на живота човек. Беше, колко, четири-пет години по-голям от мен? Нищо в него не ми беше познато. Нещо повече, той ме дразнеше.
- Остави ме на мира! – повторих объркано, насилвайки съзнанието си да ми каже кой е този.
- Наистина те бива за актриса, нищо чудно след като успя да заблудиш дори и брат ми.
Брат му ли? Този луд ли е?
- Разкарай се, ненормалник!
Обърнах се без да му обръщам повече внимание и се втурнах назад, търсейки Алекс или Марк, поне един от двамата тази вечер трябваше да ми даде обяснение.
- Мин! – извика зад мен дълбокият глас на непознатия мъж.
Замръзнах на място. Само един човек на този свят ме наричаше Мин. Изведнъж си спомних за снимката, която намерих в раницата си, докато бях в болницата. Влюбеното момиче бях аз, а влюбеното момче – тъмноруси коси, които нахално влизаха в очите му, но той отказваше да ги подкъси, слаба фигура, но стройна и силна, дълги пръсти, които нежно докосваха моите, усмивка, която грееше заради мен... стоманено сиви очи, изпълнени с любов и копнеж...
Завъртях се съвсем бавно към него, неспособна да си поема дъх. Едва успявах да осъзная ралността - току-що търсенето ми беше достигнало края си. Мадам Кармен беше права, аз наистина намерих сърцето си, следвайки звездата.
- Ейдън? – прошепнах едва доловимо.