Глава 8. Кармен Лароха

Летях над света, потънала в блажен покой. Гледах звездите и бях щастлива. Бях си у дома, в небето. Моят дом... сега пътувах към него, изпълнена с надежда. Всяка една секунда ме водеше все по-близо и по-близо до него, а аз, притаила дъх, очаквах мига, когато щях да стъпя на родна земя.
Земята се издигаше пред мен, огромна и синя, точно каквато си я спомнях през всичкоте тези години на изгнание. Излъчваше някакво познато сияние, сякаш ме приветстваше с отворени обятия и ми шепнеше успокоителни слова. Наблюдавах небето и звездите и тръпнех в очакване. Скоро отново щях да бъда при семейството си, да стъпя в родния си дом, да прегърна мама, да помоля татко за благословия. Усетих как някой се приближава към мен и се усмихнах. Този, когото щях да наричам Ейдън от сега нататък, застана до мен и взе ръката ми в своята. Докосна косите ми с устни и прошепна в ухото ми успокоителни дум. Всичко ще е наред. Чувствах, че когато съм с него, всички изпитания придобиват смисъл. Той бе дал живот на мечтите ми и бе изпълнил съществуването ми с надежда. Дори и да заварех всичко в пепел, а близките ми отдавна да бяха мъртви, потреперих от студ при тази мисъл, пак щях да се боря, защото моето сърце беше с мен...
- Хей, дребосък, ставай! – извика някакъв груб глас близо до ухото ми. Не съм много сигурна, но мисля, че махнах с ръка, за да го прогоня, сякаш беше някоя досадна муха. – По дяволите, скоро ще се съмне, ставай!
Последва груба ругатня и в просъница чух как моторът на старата кола спря да реве. Надигнах се с нежелание от задната седалка, на която спях и се протегнах сънено. Дявол да го вземе, не исках този хубав сън да свършва никога. Въпреки цялата необичайна ситуация, в която се намирах, се чувствах щастлива, сякаш отново... цяла – днес пак сънувах Ейдън. А сега, когато се огледах в сумрака на отиващата си нощ, реалността ме удари с груба сила, заплашвайки да ме повали.
Бяхме някъде по пътя за Мексико. С Марк пътувахме вече втори ден, но въпреки близостта ни до границата, не бяхме успели дори да преполовим маршрута до дома на онази гадателка, която може би, но само може би, познаваше Ейдън. Аз шофирах през деня, а Марк – нощем. Минавахме само по черни пътища, защото в противен случай рискувах някой патрул да ме спре и да се наложи да давам обяснение на някой същисан полицай защо, по дяволите, кръстосвам страната с труп на задната седалка. Освен това аз, за разлика от въпросния труп, все още имах нужди на живо същество и не можех да карам без да спирам от време на време за почивка, което ни забавяше още повече. Като допълнение трябва да се има предвид и раздрънката кола на Марк, която се движеше със скоростта на мравка.
- Като те гледам май си сънувала розови сънища – отбеляза Марк със завист, докато си сменяхме местата.
- Сънувах, че летя в космоса – отговорих простичко, но досущ като някоя лъжкиня не можах да скрия веселата усмивка, която играеше на устните ми. Знаех си, че не трябва да му казвам това, защото той нямаше да ме остави на мира с шегите и подкачанията си, докато действително не дойдеше време да заспи мъртвешкия си сън, но пък изгарях от желание да споделя с някого, че Ейдън се е върнал.
Е, не остана много време за приказки, защото Марк „заспа” с появата на първите слънчеви лъчи.Все още не можех да си обясня ясно това странно явление, което се случваше с него при изгрев. Покажеха ли се лъчите на хоризонта, той просто се отпускаше на земята и изпадаше в състояние на дълбок транс, което чисто и просто бих могла да определя като кататония. Предполагах, че му е необходимо, както е необходим истинският сън за нормалните хора – да се презареди и да спести останалата от изминалата нощ енергия. Все пак той нямаше кръвообращение, а дъхът му служеше единствено за да говори. Не се хранеше, следователно нямаше откъде другаде да черпи сили - тази странна жажда за кръв, която всячески се опитваше да потиска, вероятно зареждаше батериите на останалите зомбита, а пък той отказваше да се възползва от, да ги наречем, такива алтернативни енергийни източници. Нали сам ми беше казал, че е нападал, но не е убивал – следователно не се е опитвал човешка кръв. Може би именно заради това тялото му изключваше, докато поне частично възвърнеше силите си. Освен това слънцето действително не му понасяше. От него кожата му се зачервяваше, а очите му добиваха онзи изцяло син металически блясък, който го беше издал преди няколко вечери. Преди няколко вечери? Имах чувството, че са минали месеци, дори години оттогава.
Замислих се за всичко, което научих от Марк и всичко, което тепърва ми предстоеше да науча. После си спомних за Аби и изражението й, когато й казах, че заминавам и то със сина й. Тя тъкмо прибираше масата след посещението на Хайди, което се беше проточило необичайно дълго – и не без цял куп забележки от самата Хайди за мен и Марк, на които всячески се опитвах да не обръщам внимание, дяволски трудна задача. Докато й пожелавах приятна вечер, тайничко си мечтаех да получи обрив и да заприлича на решето. Падаше й се.
Та, след като най-после се отървах от нея, вече нямаше как да се измъкна от разговора, който трябваше да проведа с Аби и Джонатан. Докато помагах на Аби да пренесем приборите от трапезарията обратно в кухнята и се опитвах да отговарям на коментарите й относно евентуалната й бъдеща снаха, се чудех как, по дяволите, да подхвана темата. Знаех, че каквото и да й кажа, вероятно ще се натъжи. Освен това не исках да я лъжа, а да й споделя истината беше невъзможно. Гадна ситуация, мразех дилемите. Затова реших, че трябва да бъда откровена колкото мога повече без да изпадам в подробности.
- Аби – казах, докато бършех поредната измита чиния, която тя ми подаваше. – Трябва да ти кажа нещо.
Тя веднага се напредгна – тонът ми прозвуча повече от делово.
- Мили боже, нещо за Марк, нали?
- Ами... отчасти – признах си, свивайки рамене, и поставих чинията в шкафа. – Двамата с него си поговрихме надълго и заровихме томахавката... той наистина познава Ейдън, Аби. Знам, че звучи налудничаво, но както ти казах, докато ми говореше за него, си нямаше и представа, че аз го познавам.
- Миличка, но това е... – възкликна тя. Изражението й подксазваше, че се чуди да се зарадва ли или да се притесни, защото фатът, че Марк и Ейдън се познават, определено означаваше проблеми.
- Това е страхотно, защото е първата истинска следа, на която попадам. Аз... не можеш да си представиш колко е важно за мен.
- Нима Марк е склонен да ти каже къде да намериш Ейдън?
- Нещо повече, обеща ми да ме заведе там.
След като чу това Аби изглеждаше повече от притеснена. Знаех си, знаех си, че ще реагира така. Мислеше си, че Марк ме лъже, за да ми направи кой знае какво и това я съсипваше. Нямах си представа как бих могла да я убедя, че всичко ще бъде наред.
- Виж... това не е номер, кълна се. Не казвам, че му вярвам безусловно, но си имам причини, и двамата си имаме причини... това, което ми каза Марк, ме убеди напълно, че все пак мога да му се доверя. Тъй че няма място за тревога.
А Аби избра да се довери на мен. Не беше спокойна, докто ни изпращаше миналата вечер, но обеща, че ще ни подкрепи каквото и да се случи. Джонатан също гледаше скептично на цялата тази история, но той пък виждаше в мен надежда за Марк, така че нямаше друг избор освен да приеме решението ми. Аз от своя страна се заклех да им се реванширам стократно за притесненията, които им причинявах.
Ето как се озовах в на този черен път, прегърнала пътя, с изгряващото слънце, впито в зачервените ми очи и търпяща шегите на Марк. Бях оставила Аби сама, не, направо я бях изоставила сама, отнемайки й сина, който едва се беше завърнал у дома. Чувствах се виновна заради нея и Джонатанан, ала какво друго мо оставаше? Ако знаеха истината, те самите щяха да ни пратят на това пътешествие. Стиснах зъби, молейки се никога да не се налага да научат. Те бяха прекалено добри, за да заслужат да бъдат натоварени с подобно познание. Всъщност, не съм сигурна, че изобщо някой човек го заслужава. Да изгубиш всичко, в което някога си вярвал, да разбереш, че светът, в който живееш, дори собственият ти живот, изобщо не са това, което са, не бих могла да го пожелая дори и на най-големия си враг. Не го пожелавах дори и на Хайди. Странно защо се ухилих при мисълта за Хайди и завих вляво, следвайки пътния знак, показващ, че ако продължа направо, ще стигна до неразчистено свлачище.
Харесваше ми да пътувам така, запътила се към неизвестното, изпълнена с вълнение пред непознатото. Това ми вдъхваше... кураж. Представях си, че съм изследовател, тръгнал на експедиция. Нищо, че от тази експедиция зависеше живтотът ми, а и в крайна сметка нали именно заради това хората тръгват на експедиции – за да променят живота си и света.
* * *

Пристигнахме в малкото миньорско градче скоро след залез слънце. Марк тъкмо се беше събудил и в момента двамата спорехме кой да шофира, когато най-после забелязахме изтърканата табела, съобщаваща ни, че се намираме на територията на град Карилос. Скоро наближихме и самия град и изведнъж се озовахме на така наречената главна улица. Гледайки с широко отворени очи прашната настилка и разхождащите се свободно из площада пилета, наред с нащърбените огради на ниските, измазани с вар постройки, се запитах какво, толкова, не ми харесваше в градчето, в което живеех. В сравнение с това място тук родният град на Марк си беше истински оазис на цивилизацията. Там нямаше странни хора, насядали на стари дървени столове, изнесени пред къщите, които те зяпат недружелюбно като че ли си извънземен. Нямаше и такива отвратителни комари.
- Не е смешно – рекох намусено на Марк, когато убих поредната гадинка, опитваща се да се докопа до врата ми. Той обаче се хилеше като идиот.
- Всъщност е много смешно след като на мен никога няма да ми се случи отново. Нали знаеш, да си умрял си има и предимства.
Той ми посочи една странична уличка и ми каза да карам натам.
Подкарах колата, която вече се движеше с последни усилия, и завих.
Мястото едва ли би могло да бъде наречено уличка, приличаше по-скоро на широка пътека, утъпкана в свободното пространство между керпичените къщички. Нямаше нито асфалт, нито тротоари, какво ли остава за улично осветление. Единствената светлина се прокрадваше изпод прозорците на къщите и тя беше слаба - мъждива и зловеща. Някъде в тишината излая куче в отговор на жалния рев, който идваше от колата ни.
- Това трябва да е - прошепна ми Марк тайнствено, след като спрях на самата улица. Вместо да обръщам внимание на глупостите му, се запитах дали пък тук няма да се намери някой полицай, който да ми напише акт за незаконно паркиране. Е, едва ли нещо подобно изобщо някога се е случвало на такова място, следователно не би трябвало да се притеснявам, помислих си, докато вадех ключа от стартера. В действителност съзнанието ми отново се опитваше да избегне оснвовната тема, която пак беше на дневен ред. Нещо като защитен механизъм от евентуални емоционални удари. Потреперих, когато слязох от колата, и това нямаше нищо общо с евентуални глоби.
Това място изобщо не ми харесваше, имах чувството, че съм попадала в свърталище на духове. Интересно предположение, като се има предвид с кого пътувах.
- Ела - Марк инстинктивно ми подаде ръка и аз я поех, търсейки някаква сигурност в допира му, пък била тя измамна.
Вдигнах очи към него и в иначе безразличното му изражение сега можех да прочета подкрепа. Това беше абсурдно - аз ли бях тази, която се нуждае от помощ? Имам предвид, кой кого домъкна насила тук, карайки го да си припомня болезнени събития и да се страхува за живота си с едничката цел да го използва като източник на информация? Марк имаше пълното право да ме прати по дяволите, а вместо това ми намигваше успокоително. В момента изпитвах невероятна благодарност към него - защото наистина ме беше страх. Страхливка, глупава, жалка страхливка. Отиваш да научиш къде е Ейдън, а трепериш като лист. Какво стана с решителността и надеждите ти? Веднага насочих мислите си към онзи сън - как с Ейдън се чувствах цяла и навсякъде можех да намеря щастието си стига той да е до мен. Нали точно това бях тръгнала да търся? Тогава? Да, знаех от какво се боя - да не би всичко, което бях очаквала да се окаже просто един огромен балон, заплашващ да се пръсне всеки момент. По време на пътуването правех всичко възможно, за да се отърва от тези мисли, но сега, когато най-после стигахме целта си, нямаше накъде да бягам.
Сигурно изведнъж бях пребледняла, защото Марк ме попита дали не съм видяла призрак и се изсмя глупаво на иронията в думите си. Извъртях сърдито очи и понечих да пусна ръката му, но той ме стисна още по-здраво, отказвайки да освободи хватката си.
- Мен също ме е страх - прошепна сериозно без да ме поглежда. Не знаех защо, но тези думи накараха сърцето ми да се разтупка още по-силно.
Аз също вкопчих пръстите си в неговите и двамата, хванати за ръце, се отравихме към къщата на въпросната гадателка, която се намираше в края на тясната уличка - точно в онази част, до която старата ни кола не можеше да стигне. Нащърбената дървена ограда, чиито очертания зловещо стърчаха над нас на лунната светлина, показваше, че този дом е зле поддържан, направо занемарен. От страни, долепени до стената, но все пак изложени направо на улицата, бяха наредени изпочупени глинени съдове - целите прашни и пълни с изсъхнала пръст. В тъмното ми изглеждаха... мъртви, потръпнах при мисълта за това. Определено не ми харесваше това място, в момента предпочитах да съм на сигурно у дома при Аби.
На Марк изглежда също не му допадаше да е тук. Без да изпуска ръката ми дори за миг, той отвърза ръждясалата жица, с която беше прикрепена паянтовата врата, и ме поведе навътре. Пристъпихме бавно в малкия двор, из който се търкаляха какви ли не странни предмети, включително старо колело и счупена латерна. Всичко беше нахвърляно в безпорядък по земята, където денем със сигурност се разхождаха кокошки, ако се съди по миризмата.
Къщата беше в същото жалко положение, в което се намираше и двора. Едноетажна бяла постройка, с напукани от времето и жегата стени, малки прозорчета с решетки от пред и мръсни завеси, които висяха в стаите. Каквато и да е, онази гадателка определено не си изкарваше прехранта с ясновидство – кой би дошъл да търси помощ от такъв немарлив човек? И това беше домът на жената, която щеше да ми помогне да открия Ейдън? - Тя е точен човек... Като се имат предвид странностите й - изтърси Марк преди да потропа по излющената дървена врата.
Някъде из къщата се чуха стъпки, скоро от малкото предно прозорче се разнесе неприятна жълта светлина и миг по-късно пред нас се изправи най-странната жена, която някога съм виждала.
Значи това била Кармен Лароха - висока и слаба, истинска върлина, с огромен гърбав нос и очила с рогови рамки, кацнали като гарги върху лицето й. Кожата й беше гладка и бяла като порцелан, почти като моята, ако се изключи нездравата руменина по бузите й. Носеше отвратителен перленосин грим, който беше нанесен на клепачите чак до самите вежди. Допълваше се от ужасно червено червило и обици от фалшиви перли, които бяха толкова големи, че приличаха на топки за голф. Коата й се намираше в пълен бепорядък върху квадратната й глава, а дрехите и фигурата й... Да кажем, че ако не бях наясно, бих предположила, че пред мен стои някой травестит. Травестит, който се вглеждаше в мен с невероятно любопитство, все едно съм лабораторен експонат, пъхнат в буркан. Премигнах и първата ми мисъл беше да бягам. Какво би могло да ми каже същество като нея, което вече не знам?
- Има много неща, които могат да те изненадат, стига да успееш да прозреш под повърхността – рече тя обидено, взирайки се в мен с пронизващите си очи, чийто цвят така и не можех да разгадая. Тя какво, да не би да беше прочела мислите ми?
- Здравейте, сеньора Кармен... – заговори Марк, колкото за да смени темата. Глупак, помислих си, той знаеше, че тя ще разбере какво си мисля, а не ми каза нищо. Вместо това стърчеше там и се усмихваше срамежливо на сеньората, докато дясната му ръка все още стискаше моята. Какво, на примерен ли се правеше сега?
- Знех, че ще се върнеш, момче – рече му тя без да откъсва поглед от мен. Усетих как се изчервявам. Да, освен, че мразя хора, които не ме харесват или такива, които ме съжаляват, мразя и тези, които ме зяпат. Аз не съм проклет лабораторен експонат! Защо просто не отместиш очи от мен, госпожо? Моля? – Но не очаквах, че ще се върнеш с нея. Знаеш ли каква е тя?
- Имам някаква идея – отговори Марк, надявах се да блъфира.
- Е, на прага ми ли ще седите или ще влезете вътре? Не сте били целият този път, само за да ме поздравите, нали?
Тя се отмести от вратата и ни позволи да влезем вътре. Озовахме се в тесен и прохладен коридор, който ми се стори като рай на фона на парещата нощна жега навън. Нямах нищо против да остана тук за по-дълго, пък дори и да трябваше да търпя неприятната миризма на стара къща. От двете страни на коридора имаше по две врати, водещи в кой знае колко разбутани стаи. Вместо да ни предложи да влезем там, сеньора Кармен ни заведе право в стаята, която се намираше в дъното на коридора. Останах изненадана, когато се озовах в уютно помещение, подредено като всекидневна, но много по-малко и затова толкова потискащо. Имаше старо диванче, облицовано в сив плюш, масичка от кленово дърво, боядисана пак в сиво, безборй малки табуретки и един шкаф със стъклени вратички, в който бяха натъпкани едновременно безброй книги и порцеланови сервизи. Вече започвах искрено да се съмнявам в здравия разум на тази жена. Целият този безпорядък ми се струваше типичен за старите изкуфели вехтошари, които събират всякакви боклуци и ги мъкнат вкъщи.
- Всеки един от тези предмети има своята сантиментална и научна стойност – отново каза мадам Кармен в отговор на мислите ми. Ок, трябваше да започна да се въздържам от повече критични оценки по нейн адрес. – Е, седнете все пак, това ще бъде дълъг разговор.
Като изпълнителни войници двамата се настанихме на дивана, все още хванати за ръце, сякаш търсехме упора един в друг. Спогледахме се и се усмихнахме тайничко, надявайки се мадам Кармен да не го забележи.
Тя обаче го забелязва и се подсмихна на свой ред.
- Не мога да повярвам, че не сте влюбени един в друг. Вие сте истински сродни души – ето тук бих могла да поспоря, но не казах нищо. Без повече иронични мисли тази вечер.
- Не чета мислите ти, девойче – каза ми тя, пронизвайки ме с орловия си поглед. – Изражението ти понякога говори вместо теб.
- Съжалявам, ако съм ви засегнала.
- Не, не си. Аз съм точно това, което изглеждам – изкуфяла стара мома, която си въобразява, че познава отвъдния свят. А пък ти си тук, защото си мислиш, че тази стара мома може да ти даде отговори, които не би могла да намериш другаде.
Тя седна на една от табуретките срещу нас и се усмихна. Чак сега забелязах, че зъбите й са развалени и с неприятен жълтеникав отенък. Вместо да се заглеждам побързах да отместя поглед към очите й.
- Вие сте споменали едно име пред Марк.
- Да, споменах го.
- Можете ли да ми кажете нещо повече за него? – попитах нетърпеливо.
- Споменах онова име, защото знаех, че то моментално ще те доведе при мен. Ала не познавам онзи човек, за когото говориш.
- Марк каза...
- Не заради това, че той не съществува. Онзи мъж съществува, но си позволих да... да кажем, да украся истината пред младия ти мъртъв приятел.
Какво, по дяволите, говореше тя? Че е използвала Марк, за да ме доведе тук? Но как би могла да знае какво ще се случи и кои са събитията, които ще ме подтикнат да тръгна на път? Все едно, почувствах се предадена. Не знам за Марк, който сякаш се сви на дивана до мен, но аз мразех да съм пионка в нечий чужди планове.
- Защо сте го направили? – попитах, запазвайки си гнева за по-късно.
- Като казвам „ да украся” нямам предвид, че съм го излъгала. Ейдън Макгроу съществува и наистина е дяволски опасен за същества като него. Но не защото ще спасява нашия свят от демоните или нещо подобно. Съвсем не. О, как можах да забравя? Искате ли чай?
Чай? Тази да не е луда? А, да, луда е. Как можеше да спомене чая след като така нахално ни е изиграла?
- Можем ли да пропуснем чая? – заговори Марк с възможно най-спокойния тон, който някога изобщо съм чувала да излиза от устата му. Имаше нещо много заплашително в този тон.
- Е, както искаш. Тогава може би ще е най-добре да минем на въпросите ви, какво ще кажете? Знаете ли, ако не ви очаквах тук, ако не бях подготвила всичко за пристигането ви,сигурно щях да ви изгоня. За гости се държите доста нахално и недружелюбно.
Тъкмо да скоча да се защитя, когато Марк стисна ръката ми по-силно и ме накара да си мълча.
- Май ви изнервям, а? Добре тогава... откъде да започна сега... а, да... – последва поредната действително изнервяща пауза. – Не е нужно да ми обяснявате защо сте дошли и какво искате от мен. Тук сте, защото аз така пожелах. Когато ти, мило нещастно момче, дойде при мен, аз видях нея – тя ме посочи разсеяно с пръст – в бъдещето на семейството ти. Разбрах и какво е това, което така отчаяно търси тя и просто дадох оръжието в ръцете ти. А, естествено, какво по-отчаяно би искала една жена освен любимия мъж? Не, не ме разбирайте погрешно, не смятам да ви навредя или нещо подобно. Чакайте.
Тя се надигна от табуретката и изхвърча като тапа от стаята, сякаш току-що не ни беше наговорила цял куп несвързани неща. Едва когато вече я нямаше, успях най-после да си поема въздух с пълни дробове. Тази жена... в нея имаше нещо много по-странно от това как говореше или начина, по който изглеждаше. Имаше излъчване, имаше енергия. Тя ме познаваше, беше ме видяла в бъдещето на Марк.
- Тя е тази, която ми каза, че е най-разумно да се покрия при нашите за известно време – рече Марк замислено. Изглежда и той самият се опитваше да подреди парчетата от пъзела и това му се отдаваше не по-успешно, отколкото на мен. – Ако искаш, можем да си тръгнем.
- Имаш пълното право да си отидеш, но аз не мога да го направя. Много е късно за това.
- Тогава и аз оставам – каза той решително. – Може да съм пълен идиот, но аз те довлякох тук и ако ти се случи нещо ще ми тежи на съветта. Все пак ти си любимката на мама и тате.
- Идиот – рекох и се усмихнах против волята си. Той също се ухили тъкмо в мига, в който мадам Кармен се връщаше в стаята.
Тя стовари куп пожълтели листа на масата пред нас и се настани отново на табуретката си.
- Моля – каза ми подканващо.
Най-накрая бях принудена да пусна ръката на Марк, имах чувството, че нещо се откъсна от мен. Протегнах се предпазливо към листата и ги придърпах към себе си. Мадам Кармен гледаше в страни, очаквайки да започна да ги разглеждам.
Надвесих се над масичката и разгърнах папката. Едва не извиках от изненада, когато видях собствения си портрет, изрисуван с невероятно умение върху хартията. Все едно наблюдавах себе си в огледало. До мен Марк подсвирна впечатлено.
- Какво е това? – попитах объркано и вдигнах очи към нея.
- Това е Мин – отвърна мадам Кармен.
- Мин? – повторих след нея, гледайки я непрегнато.
- Да, Мин. Жената, която е спасила малката ми племенница от чудовищата.
- Не разбирам.
- Тогава няма да е лошо да започна от начало. Разбираш ли, момиче, знам, че ти си Мин, но в същото време и не си Мин. Тъй че не си много наясно какво си правила преди около две години, нали? Добре – продължи тя след като кимнах утвърдително. – Преди две години родното село на племенницата ми било нападнато от орди чудовища. Прекалено късно успях да го предвидя, за да повикам местните семейства на помощ, а и те не са... не са от семействата, които се втурват да помогат на човеците. Те все още пазят паметта на миналото.
„ Те все още пазят паметта на миналото”, повтори съзнанието ми като ехо. Това изглежда означаваше нещо изключително важно, само че умът ми продължаваше да бяга по периферията, неспособен да отключи същността на чутото.
- Не знаех какво да правя, освен да се моля на добрия Бог да направи чудото – продължи мадам Кармен, без да предполага какво си мисля или именно защото предполагаше – и чудото наистина е станало. Онзи Ейдън Макгроу се появил на помощ заедно със своя отряд войници. Те, разбира се, изобщо не са имали намерение да помагат на човеците там, тъкмо напротив. Смятали са да пленят колкото се могат повече чудовища и да си тръгнат. Докато ти не си видяла племенницата ми. Ти, за разлика от останалите, си проявила много повече човечност от човешкие същества, и си наредила на всички да помогнат. Казала си, че дори и един спасен пак е нещо и не си се предала, докато моята Хуанита не се оказала на сигурно място, а после лично си я довела тук в Карилос.
Хуанита... Хуанита? ...помня погледа ти, когато видя малката Хуанита, а и след това винаги си се държала отчуждено, изникна в съзнанието ми. Думите от писмото на Алекс закънтяха в ушите ми като барабанни удари.
- Тя... Хуанита не е същата оттогава – продължи гадателката. - Не говори, мислите й са объркани, разчитам всичко по лицето й. Много е тъжна заради смъртта на родителите си. Единствено мисълта за теб я прави щастлива. По цял ден седи и рисува портрета ти, имам цял кашон, пълен с твои портрети. Мислех си, че ако те доведа тук, ти ще можеш да й помогнеш... тя те обича, както едно време обичаше майка си. Затова когато видях образа ти в бъдещето на този немъртъв, реших, че колкото и да е грешно, е време да използвам дарбата си за собствена полза. И те доведох тук.
- Ами... ами Ейдън Макгроу? – чух да излиза от устата ми. Почувствах се отвратително, докато изричах въпроса си, как можех да мисля за това, когато работата ми тук нямаше нищо общо с това? Естествено, че щях да помогна с каквото мога на Хуанита, но не можех да забравя Ейдън, никога.
- Ех, Мин, не знам нищо повече за него, освен това, което е в спомените на Хуанита. Той се е опитал да те спре, да те накара да изоставиш детето и цялото село, но ти си се развикала и си действала на своя глава. Предполагам защото те е обичал безумно, ти е простил стореното, ала определено го е смятал за предателство. Не знам нищо друго за него. Миналото и бъдещето на този човек са обвити в мъгла.
Е, това е, помислих си тъжно. Бях тръгнала по фалшива следа, която нямаше да ме отведе по-близо до Ейдън, отколкото вече бях. Не научих нищо ново за него, но научих нещо ново за себе си. Аз наистина бях такава каквато ме беше описал той в съня ми – човечна – казано със същия тон, с който го беше произнесъл и тогава. Като милувка, като възхищение, като чувство за обреченост. Защото ние не бяхме хора. Защото явно в нашия свят да помагаш на невинни деца се смяташе за предателство.
- Ще направя всичко възможно, за да помогна на племенницата ви – рекох с решителност. – Това е мой дълг, няма значение колко време ще отнеме.
- Знаех си, че моята Хуанита не е сгрешила за теб.
- Надявам се.
Предполагам, че някъде в този свят съществува някаква сила, все едно добра или зла, която би могла да ми обясни какъв е смисълът на всичко случващо се. Докато се мъчех да заспя в малката мръсна стаичка, в която ме настани мадам Кармен, се опитвах да събера парченцата от мозайката. Нямах особен успех. Така, имах отец Матюс, който мислеше убийците на чудовища и техните семейства за демони завоеватели, които трябва да бъдат унищожени. Явно беше толкова убеден в това, че беше продал душата си на дявола и сега вербуваше млади момчета идеалисти да се присъединят към сектата, принуждавайки ги на свой ред да търгуват душите си. По лошо стечение на обстоятелствата същото беше сполетяло и Марк Гууд, доброто лошо момче от малкото пустинно градче, което се озовало на грешното място в грешното време. В опит да се спаси от тези луди, той стигнал чак до Мексико. Там се запознал със странната мадам Кармен Лароха ( Ла бруха, мен ако питате) и тя му казала да си иде у дома. Защото, о, да, тя има свръхестествени способности и може да предвижда бъдещето. И освен, че може да вижда бъдещето, видяла мен в живота на Марк. Аз съм... от отряда на Ейдън Макгроу, които не са нито убийци, нито чудовища, и изобщо не им пука за съдбата на беззащитните човеци. Грешка, на Ейдън не му пука. На мен - да. Аз съм спасила племенницата на мадам Кармен, когато чудовищата на отец Матюс нападнали родното й селце в опит да предизвикат местното семейство убийци. Мадам Кармен решила да поизлъже Марк, за да ме накара да дойда при нея и да помогна на племенницата й. В резултат, аз вече втори час се въртях като риба на сухо в неудобното, миришещо на застояло легло в дома на Кармен и се опитвах да заспя. Но как да спя?
През отворения прозорец чувах нервните стъпки на Марк, който обикаляше в кръг из тъмния двор - и той като мен се чудеше какво да мисли за всичко случващо се. Чувах хъркането на мадам Кармен в съседната стая. Усещах и спокойните удари на съцето на малката Хуанита, която спеше при леля си. Тази вечер не ми се беше отдала възможност да се срещна с нея, но нямах търпение да я видя. Малката Хуанита... повторих наум като ехо. Тя беше единственото живо същество, за което със сигурност знаех, че е срещало Тереза, и единственто доказателство, че Тереза не е чак толкова лоша, колкото си мислех. Ах, нещата бяха толкова объркани. Не исках да мисля повече, исках да затворя съзнанието си и до сутринта да не допускам никого вътре. Тази нощ дори и мислите за Ейдън не ме правеха щастлива. Тази нощ не исках да го обичам. До сега бях вярвала безусловно, че той е светлият лъч щастие, който дори и аз заслужавам да имам, но в последните дни каквото и да правех бавно започвах да губя вяра в него. Той не беше легендарният борец за справедливост, когото очаквах да срещна един ден. Той наистина беше чудовище, както сам се наричаше. Та нали само преди няколко месеца се бях озовала в болница по негова вина.
Причини, причини, причини, повтаряше влюбеното ми сърце - за всичко си имаше причини и някой ден щях да ги науча. Не исках да си спомням, но исках да зная истината като познание по история, което е задължително да притежаваш. Само тогава можех да освободя душата си от оковите на миналото и да бъда способна отново да взимам решения сама в бъдеще. В бъдеще. Сега трябваше да заспя, освен всичко останало, утре ме чакаше дълъг път обратно у дома.
Така и не усетих кога най-после съм се унесла в сън. Помня само как в просъница чувам забързано щопуркане по голия под в коридора, после някой бавно отвори вратата на спалнята и вътре нахлу остра миризма на готвено. Господи, нямах търпение да се махна от този дом. Измърморих нещо, което дори и аз самата не разбрах, и отворих очи. За щастие стаята беше със северно изложение и слънцето не беше нахлуло вътре в коварен опит да ме ослепи. Огледах се начумерено и се надигнах до седнало в положение в леглото. Косата ми беше разпусната и разчорлена, хвърчаща на всички посоки – краен резултат от неспокойния ми сън през нощта. Плъзнах поглед из стените, за да открия, че те ми харесват не повече отколкото каквото и да било останало в този дом, докато накрая не спях очи на прага на вратата. Там, треперейки притеснено, мачкаща някаква стара парцалена кукла, стърчеше малката Хуанита. Трябва да си призная, че в първия миг се стъписах. Не зная какво съм очаквала да срещна, но малкото момиченце там беше прекрасно. Всичко в нея беше красиво и мило. Тъмните лъскави коси, завързани с червени панделки на две дълги опашки над ушите й; горящите от вълнение големи черни очи, които ме гледаха все едно съм някакъв вид божество; сладката спретната рокличка от бял лен. Обикнах я.
- Здравей, хубавице – прошепнах нежно, въпреки че не бях много сигурна дали говори английски като леля си. Вместо това й се усмихнах и разтворих ръце.
Като по команда тя прехвърли куклата си в една ръка и се втурна в прегръдката ми. Стисна ме толкова силно, все едно щях да се изпаря, ако ме пусне. Отвърнах на прегръдката й с цялата любов, която успях да намеря в себе си. Исках да направя това очарователно дете щастливо. Странно как е възможно така лесно да се привържеш към някои хора.
- Мин – рече тя, когато накрая все пак се отдалечи мъничко от мен.
- Мин? Защо ме наричаш така? – попитах я внимателно на разваления си испански.
- Ти си Мин, така каза той.
Не й зададох въпроса кой е ТОЙ. Не беше нужно, а и още му се сърдех задето ме караше да се съмнявам в него.
- А ти си Хуанита. Как си, миличка?
Тя не отговори, вместо това вдигна малката си ръчичка и започна мило да гали разбърканата ми коса.
- Хей, хубавице... – улових ръката й в своята и на свой ред я помилвах.
- Оливия каза, че ще се върнеш.
- Коя е Оливия?
Хуанита сведе очи към парцалената си кукла, чието ляво око беше изтърбушено, а после отново ме погледна и се усмихна наивно.
- Оливия е много умно момиче.
- Тя не е момиче. Тя е жена. Много си смешна.
- Така е... къде е леля ти, миличка?
Тя посочи с пръстче към вратата на стаята.
- Тя си мисли, че съм луда... – каза ми без никаква връзка с това, което говорехме до момента.
Стъписах се от сериозния тон, с който го каза. Не беше привично за едно малко момиченце да говори с такава тъга в гласа си. Та тя беше на колко? Девет? Какво ли й се беше случило, от какво се беше наложило да я спасявам, че сега тя беше толкова изплашена? Не можех да простя на Ейдън за това. Каквото и да е ставало в деня, в който Хуанита е изгубила семейството си, то не можеше да оправдае случилото се с това дете. Никое толкова малко и невинно същество не заслужаваше да изгуби детството си и да живее в страх.
Опитах се да й се усмихна и да отклоня темата. Не знаех какво да й кажа, как да я помоля за прошка от името на Ейдън за това, което й бяхме причинили.
- Но аз не съм луда. Мисля – отговори си тя самичка.
- Естествено, че не си луда, ти си едно умно дете и съм убедена, че леля ти го знае.
- Те ще се върнат ли? – отново ме гледаше напрегнато, черните й очи не ме изпускаха дори и за секунда. – Хората със сините очи ще се върнат ли?
- Хората със сините очи? – повторих като ехо. Зомбитата на отец Матюс, естествено, лошите, които й бяха отнели всичко. – Не, хората със сините очи никога повече няма да се върнат – знаех, че вероятно я лъжа, но нямах друг избор.
- Те няма да те отведат, нали?
- Никой няма да ме отведе оттук насила, миличка. Нито теб или леля ти.
- Понякога се плаша, че ще се върнат за мен и тогава млъквам и по цял ден не казвам нищичко и те рисувам, за да те видят, ако дойдат, и да се уплашат.
Премигнах и се опитах да преглътна напиращите в мен сълзи. Мили боже, какво бяхме причинили на това бедно дете? Как можа, Ейдън, как можа да не направиш нищо, за да я защитиш от онзи ужас?
- Какво ще кажеш да ми помогнеш да се облека и да идем да заквасим?
- Да заквасим? – тя се засмя на грешката ми и за миг заприлича на съвсем нормално малко момиченце. Така беше по-добре. Когато тя беше щастлива и аз бях спокойна и можех да изтикам съвестта си някъде далеч в съзнанието си, където нямаше да ме кара да се чувствам като чудовище.
- Казва се да закусим – добави Хуанита като всезнайка. – Леля не обича хората да бъркат думите. Винаги ги поправя още преди да са си отворили устите.
Усмихнах й се накриво и скочих от леглото, за да се облека.
През целия ден двете не се отделихме една от друга, както и на следващия и по-следващия. Исках да прекарам колкото се може повече време с нея. Не беше само чувството ми за вина, наистина имаше нещо в това дете, което ме караше да го обичам. Тя ме заведе при кокошките в задния двор, беше ги кръстила всичките с най-чудати имена. Потръпнах, когато сред имената чух Алекс и Ейдън. Алекс се оказа едно малко проскубано петле, което едва се клатушкаше след останалите.
- Той е по-малък от другите – обясни Хуанита, гледайки смаяното ми изражение.
Времето с нея мина неусетно. Според мадам Кармен детето никога досега не е говорило толкова, колкото когато аз бях наоколо и никога не се е усмихвало след като е дошло при нея. Тя беше доволна от развоя на събитията, разбрах го по премрежения поглед, с който ни наблюдаваше, докато обикаляхме из двора.
- Обещай ми нещо, Хуани – казах на момиченцето малко след залез слънце в последния ден от посещението ми, когато Марк вече се беше събудил и ме очакваше в колата си, за да ме откара обратно у дома. – Никога повече не се страхувай от хората със сините очи.
- Но те са лоши – запротестира тя.
- Не се бой. Ето – взех ръката й и пъхнах малка хартийка между пръстите й. – Това е телефонът ми. Ако някога те е страх, ми се обади, няма значение по кое време е. За теб винаги ще отговоря.
- Не може ли да останеш? – попита тя тъжно, стискайки бележката ми.
- Не – посегнах към лицето й да отдръпна един кичур непокорна черна коса и леко пощипнах бузката й. – Моите приятели ме чакат. Аз... трябва да пазя и тях от лошите хора.
- И тях ли ги е страх?
- Да – отговорих, мислейки си за Марк. – Много.

Глава 7. Когато мъртвите бродят сред нас

Каква е вероятността да се събудиш един ден и да не спомняш коя си? Ами ако освен това се окажеш съвсем сама и отидеш да живееш с напълно непозати и сред тях намериш някой, който познава любовта на живота ти? Абсолютно никаква, особено ако се намираш в свят, в който живеят още 6 милиарда души, също толкова объркани като теб и на никой от тях не му пука за твоите проблеми. Досущ като оптимистите, които си купуват билети от лотарията, а после треперят пред телевизорите в края на седмицата в очакване да научат печелившата комбинация, аз стоях на онази веранда и се взирах в Марк. Не изпусках нито едно негово движение, наблюдавах го като хищник, дебнещ жертвата си, търсех дори и най-незначителните промени в израза на лицето му. Бях готова всеки момент да се нахвърля отгоре му, засипвайки го с безброй въпроси. Какво си ти, Марк? Какво общо има Ейдън с това? Как стана това, което си... Не знаех откъде да започна, не биваше да го притискам повече, отколкото го бях направила до момента. Той щеше да ми каже, личеше си, че иска да сподели с някого, пък било това и омразното момиче, което му отне любовта на семейството му.
За миг скри лицето си в шепи, след това бавно прокара ръцете си през косата, плъзгайки ги надолу към тила. Затвори очи, пое си дълбоко въздух и най-накрая ме погледна. Някъде в далечината чувах песента на щурче, ярката електрическа светлина от лампата хвърляше зловещи отблясъци върху двама ни. Полъхна вятър, който ме накара да потреперя. Когато заговори, гласът му звучеше като на старец.
- Случи се преди около година.
Винаги съм бил буен, знаеш, понякога не мога да сдържам гнева си, дори едно момиче веднъж ми каза, че имам прекалено много комплекси. Сигурно е права, така и не се превърнах в идеалния син, който баща ми искаше. Не че някога съм се стремял към това – добави с горчивина и се усмихна тъжно. – Когато си тръгнах оттук, живеех където сваря, работех каквото сваря... В началото си мислех, че това е страхотен начин да изкараш младостта си – вечно на стоп и с хиляди възможности, дебнещи зад ъгъла. Домът ми никога не ми е липсвал, защото беше пълен с прекалено много ограничения. Не се чувствах свързан с това място и нямах никакъв проблем да го оставя. Както и да е. Миналата година спрях в Минесота, щях да работя на един голям строеж, а и предлагаха безплатна квартира. Как да не си помисли човек да се установи там за известно време? Лятото в Минесота е страхотно, ярко слънце, свеж въздух, куп ферми, освен това се запознах с някои страхотни хора... да кажем, че бях хлътнал по нея и то много. Сещаш се, недостъпната мадама, която всички желаят. Просто не можех да остана по-назад от другите. Тя беше всичко, което някога съм търсил у една жена – красива, загадъчна, секси. През повечето време странеше от хората в града, но винаги спираше да си поговорим, когато се засичхме из улиците. Една вечер събрах смелост и я поканих да излезем, тя естествено отказа в началото, но накрая отстъпи – той отново се усмихна при спомена. – Бях адски щастлив и невероятно горд, през цялото време не спрях да я държа за ръката. Ходихме на боулинг, после танцувахме в бара, с две думи, бях навит да правим всякакви лиготии, по които си падат момичетата. Толкова добре си изиграх ролята, че тя накрая ме покани да я изпратя до тях... – погледна ме заговорнически, опитвайки да се преструва на Марк от снощи.
Роля ли? Помислих си аз, готова да го захапя отново. Вчера бих се хванала на въдицата, че е направил всичко това, за да прелъсти момичето, но днес, когато го познавах с една идея по-добре, бях наясно, че тя не е била просто случайна свалка. Погледът му издаваше, че е била много повече. Е, може би не чак толкова много, колкото беше Ейдън за мен, но все пак много повече, отколкото някой някога е бил в живота му.
- Та, нещата между нас потръгнаха доста добре. Честно да си призная, бях влюбен в нея, и то много, беше от онзи вид искам-да-прекарам-живота-си-с-теб влюбване и, проклет да съм, беше взаимно. От време на време започвах да си задавам въпроси за нея - от къде е, как се е озовала тук, с кого са всички онези разговори по телефона, които все прекъсваше, когато влизах в стаята; къде ходи по цял ден.Тя обаче обикновено изместваше темата. "Ако ти кажа ще трябва да те убия", казваше и забравяше. Не знам защо не настоявах, не ми пукаше, може би, след като имах нея ми беше все едно какви тайни крие. Само че тя започна да отсъства все по-често от къщи, а не даваше никакво обяснение къде ходи. Един ден реших да я проследя, просто за да съм сигурен, че не се е забъркала в нещо - имаше този навик да се впуска в луди приключения, когато скучае. Качих се в колата и тръгнах след нея. Не можеш да си представиш колко се изненадах, когато тя спря пред църквата и влезе вътре. Не че имам нещо против религията, но тя никога не е била от онзи тип жени, които ще станат рано, за да идат да се молят в храма. По онова време дори се чудех дали вярва в нещо друго освен в самата себе си. Така че, да, направо не можех да повярвам, че отива в църквата.
Все пак я последвах и се оказах прав. Тя изобщо не се беше запътила към молитвените скамейки. Мина покрай иконите и свещниците без дори да ги погледне и се изгуби през някаква врата в дъното зад олтара. Врата, която й отвори някакъв як тип с роба и качулка на главата. Започвах да се тревожа все повече. В главата ми вече се въртяха мрачни мисли, свързани със секти и култове и разни подобни. А най-лошото е, че не знаех как да й помогна, ако случаят действително е такъв. Можех да я спася от някой, който се опитва да й навреди физически, но не бях сигурен дали ще успея да се преборя за душата й. Хрумна ми да се обадя в полицията, но хайде де, кой ще обърне внимание на криминален тип като мен?
Като пълен идиот изтичах до вратата и почуках. Онзи ми отвори и вероятно ме изгледа кръвнишки - не можех да видя лицето му изпод качилката - но въпреки това ме пусна да вляза, когато му казах, че съм с нея. Заслизах надолу по тесни стълби, издълбани направо в земята, с всяка крачка сърцето ми биеше все по-лудо, като че ли бях попаднал във филм на ужасите. Слизах и слизах надолу, а светлината от наредените по стената факли се губеше някъде сред влагата и тъмнинанта в тази дупка.
Всичко в мен крещеше да се връщам обратно, но сърцето ми отказваше да изостави Тиъдри, така се казва тя, сама. Не че не беше дошла по своя воля, а и явно не беше тук за първи път, но трябваше да я измъкна, пък дори и ако се наложеше да я влача за косите или по-вероятно – да умра от страх.
Най-накрая стълбите свършиха и аз се озовах в дъното на широко помещение. Там обаче не открих онова, което очаквах. Или тя беше закъсняла за сборището, или такова изобщо не е съществувало. Вместо това свещеникът палеше свещи пред старинен олтар, а Тиъдри мълчаливо го чакаше да приключи. Не ме видяха и предпочетох да не издавам присъствието си. Чувствах се като глупак - тя като нищо е дошла да се изповяда, а аз си въобразих цял куп откачени неща. За всеки случай реших да почакам, просто за да се подсигуря.
Най-накрая свещеникът запали свещите си и я погледна. Очите му бяха... зли, смразяващо кръвта зли, потреперих от студа, който струеше от тях и отново се напрегнах. Всъщност толкова се стреснах от злобата в погледа му, че сърцето ми се качи в гърлото. Не можех да повярвам, че това е същият начетен млад човек, с когото от време на време пийвахме заедно.
"Имаш ли представа защо те извиках, Тюдора?", заговори той с отровен глас, а очите му бяха заплашително насочени в посоката, в която се криех.
"Не, отче", отговори тя привидно смирено, без да трепне и мускулче на лицето й. Изглеждаше така, сякаш е напълно наясно с другата страна на свещеника и е свикнала с нея. До такава степен не се впечатляваше, че гласът й ми прозвуча изпълнен с предизвикателство и стаен гняв.
"Наистина ли?", попита свещеникът изпитателно, беше започнал да обикаля в кръг около нея, приближавайки я все повече с всяка крачка. Последвалият шамар, който й удари, беше най-малкото неочакван. Толкова неочакван, че ехото от удара се блъсна в стените и закънтя в ушите ми.
Побеснях. Никой няма право да докосва моето момиче. Бях готов да се нахърля върху него, исках да го убия, целият треперех от гняв. Но не направих нищо. Сякаш предусетил намеренията ми, свещеникът вдигна ръката си и ми попречи да направя каквото и да е. Почувствах, че се задушавам, сякаш бях хванат в невидим капан, не можех да се помръдна. Онзи не откъсваше очи от ъгъла, в който се криех.
" Лъжкиня", процеди през зъби той без да издаде присъствието ми по какъвто и да било начин.
Странното е, че въпреки всичко изражнието му оставаше сравнително спокойно. Беше повече от зловещо.
" Наистина ли си мислеше, че няма да те разкрия, убийце?"
Стори ми се, че не съм чул правилно. Тиъдри беше всякаква, но убийца? Не можех да го повярвам.
" И защо си сама? Къде е семейството ти?”, продължи свещеникът.
" Мислиш ли, че си чак толкова важен, че да занимавам цялото си семейство с теб?", отговори му тя, сваляйки маската си на безразличие. Явно вече не виждаше смисъл да се преструва на невинна след като е била разкрита. Каквото и да означаваше тази история със семейстовото й.
"Арогантна до самия край", изсмя се той. " Нима си въобразяваш, че можеш сама да победиш армията ми? Дори и всички да се съберете, пак няма успеете. Ерата на убийците приключи, глупаво момиченце."
Е, не ме гледай така, каза нещо подобно, не си спомням всичко толкова точно. Ако някога преживееш такъв ужас, ще разбереш, че не е лесно да се концентрираш върху подробностите. Та... после той изтърси нещо от рода, че въпреки всичко трябвало да й благодари задето му е завела такъв качествен екземпляр като мен. Точно в този момент усетих как две яки ръце ме сграбчват и ме носят като кукла навътре в стаята. Развиках се като побеснял, Тиъдри също се разкрещя и се нахвърли върху тях. Нареждаше им да ме пуснат, защото в противен случай щял да ги сполети гневът на семейството й, но на онези сякаш изобщо не им пукаше за въпросното семейство.
Опитах се да се боря с нападателя си, което обаче беше безсмислено, той беше много по-голям и силен от мен, нямах никакъв шанс срещу него.
" Ще използвам това момче като предупреждение, Тюдора - рече свещеникът. - Това ще сполети всеки, който се изпречи на пътя ми. Дори и семейството ти."
Тя изкрещя и се втурна да се бори с него, но не можа да направи нищо. Същата сила, която по-рано ме беше удържала, когато исках да се намеся, сега държеше нея в мрежите си и в следващия миг Тиъдри висеше неподвижно във въздуха, само красивите й очи светеха диво, докато наблюдаваше безпомощно случващото се.
А то стана мигновено. Якият тип ме повали на земята, а попът извади от някъде странно извит нож и докато си мърмореше някакви неща под носа, заби острието в сърцето ми. Помня, че преди да изпадна в безсъзнание ми каза, че съжалявал, но съм щял да служа на велика кауза в следващия си живот.
Ето как умрях. Дори не беше геройски.
Все пак няма лошо да умреш. Почти като да заспиш е, само че много дълбоко.
Лошото идва, когато след като вече знаеш, че си умрял, се събудиш и се окаже, че си бил превърнат в един от безбройните войници от армията на злото, предвождана от преподобния отец Матюс. Всъщност, те бяха някаква секта, повечето от тях бяха дали живота си доброволно, за да се включат. Щели да спасят света от демоните, които го населяват и искат да го отнемат от хората.Интересно как ще спасяват света, използвайки сатанински методи. Голяма какафония, а?
Изкарах известно време с тях, няма да се впускам в повече подробности, защото с всичките жестокости и отвратителни ритуали, на които останалите в моето положение се радваха, за мен беше адски гадно. Да кажем, че това време ми беше достатъчно, за да се убедя, че Матюс е фанатизирана откачалка и няма нищо общо с набожния човечец, за когото се представя. А и нещо не ми се нравеше факта да го раздавам борец за чужди каузи и да чакам с благоговение пришествието или каквото там чакаше онзи неномрмалник, и един ден избягах от тях. Скитах се известно време из страната в опит да залича следите си, имам предвид, онези типове са доста отмъстителни, когато предадеш така наречената им кауза. Представи си, стигнах чак до Мексико, само че слънцето нещо не ми понесе. Един вид с него сме смъртни врагове, вероятно защото съм от Тъмната страна. И в крайна сметка се озовах тук.
Марк замълча и най-после си пое дъх. Не знаех какво да му отговоря, беше сякаш съм попаднала в друг свят, свят, който изобщо не ми харесваше. Какви са тия свещеници, които си формират армии от зомбита? Какви са тия зомбита, които не искат да са зомбита?Какво правя аз сред цялата тази лудост? Сега аз бях тази, която не смееше да го погледне в очите. Защото въпреки целия ужас, за който бях научила, в главата ми се въртеше едно единствено нещо - ами Ейдън? Срамувах се от егоизма си, не можех да си представя дори и половината от нещата, които е трябвало да преживее Марк. На негово място сигурно щях да се самоубия или да полудея. Изоставен от момичето, което обича точно в най-трудния период от съществуването си, преследван от армия откачени слуги на злото, опитващи се да го превърнат в един от тях, идва си у дома и заварва някаква също толкова ненормална, колкото и самият него, да заема мястото му. Като че ли вече не му се сърдех, защото разбирах мотивите му. Чудесно, намерих причина, поради която да не мразя Марк.
Само че всичко останало минаваше по периферията ми. Знаех какво да кажа, знаех, че трябва да го направя, имах фактите, но не можех да направя заключенията. Като някоя объркана пеперуда съзнанието ми кръжеше около думите, неспособно да ги приведе в смислено изречение, и вместо това формираше единствения въпрос, който пареше на устните ми и който не биваше да задавам. Просто чувствах, че не му беше времето. До мен Марк преживяваше отново ада на спомените си и просто не беше честно спрямо него, спрямо сина на Аби, да задълбавам.
Някъде в далечината се чу рев на мотор, миг по-късно по алеята се зададе колата на Карл. Вече можех да различа отвратително червената коса на Хайди и инстинктивно усетих как тя се смръщи преди да слезе от колата. Беше ме видяла.
- Хей, какво става? – поздрави ни Карл весело, тикайки в лицата ни крещящата си нормалност и хвана Хайди за ръката.
Насилих се да се усмихна въпреки буцата, стягаща гърлото ми.
- Здравейте – казах все едно нищо не е станало, все едно току-що не бях научила как случайността би могла да съсипе един човешки живот. – Е, Карл, както казах, Хайди си пада по теб.
- Взаимно е – рече той срамежливо и нежно целуна приятелката си по косата.
- Здравей, Хайди.
- Здрасти – измърмори тя, стараейки се да не ме гледа в очите. Господи, още ли си мислеше, че мога да й отнема Карл?
- Хайди – започна Карл, сочейки към Марк, който се стараеше да не се набива много на очи, - това е брат ми, Марк -разказвал съм ти.
- Все хубави неща май – рече Марк с ирония, когато Хайди като че ли потрепери уплашено.
- Слушайте – реших, че е по-разумно да се намеся преди да е станала някоя кавга, – Аби чака вътре, защо не я поздравите, а ние ще дойдем след малко.
- Да, вярно, мама и татко – кимна Карл и с щастлива усмивка поведе приятелката си в къщата.
- Тя, какво, да не му е гадже – чух Хайди да коментира преди вратата да се затръшне след нея.
- Страхотна двойка – отбеляза Марк.
- Не разбирам какво й харесва, тя вечно мърмори – не останах длъжна и аз.
После отново замълчахме, нямаше какво да си кажем.
- Някога мислил си какво ще правиш оттук нататък? – проговорих накрая, просто за да кажа нещо.
- Не съм от хората, които мислят за такива неща. Не съм се тревожил преди, няма да се тревожа и сега.
- Ами тя? Какво се случи с Тиъдри?
- Не съм я срещал след това, просто изчезна. Но пък научих за семейството й. Шайка професионални убийци, които обикалят из света и трепят чудовища като мен, нещо такова, никога не пожелах да науча подробности – докато говореше той разглеждаше доста усърдно дъските на верандата, облегнал се на коленете си със сключени ръце.
Явно беше мислил и то много за всичко това, въпреки че не желаеше да си го признае. Не беше моя работа да задълбавам над трагедията, в която живееше. Чувствах се ужасно. Най-после приемах Марк като чoвешко същество и ме болеше заради него. Искаше ми се да мога да го успокоя по някакъв начин, да му кажа, че всичко ще се оправи, но това би било най-малкото жестоко, нали така? Напълно разбирах какво изпитва той. Аз също бях изплашена, колкото и самият него, защото, макар и неясно, вече виждах собственото си място в цялата тази история. Като нещо евентуално свръхестествено аз спадах или към групата на фанатизираните зомбита или към супер убийците. Честито, мислех си, аз съм не просто откачалка, аз съм супер откачалка. Може пък да бях нещо средно между двете или пък нещо напълно различно, оказало се трън в очите на някоя от групите. Все едно, нещата не се развиваха никак добре.
Знаех, че съм замесена, може би не в този случай, а в някой още по-отвратителен - голям свят, големи възможности. Не исках, не исках, дявол да го вземе, да бъда част от всичко това
От това ли е бягала Тереза, питах се. Искала е да се спаси от чудовищата, населяващи нейната реалност? Така ли? Тогава какво право имах да търся Ейдън, който беше неизменно свързан с миналото и злото? Е, аз не съм Тереза, помислих си с ирония. И изведнъж осъзнах, че освен всичко останало пред мен стои още един избор – дали искам да се потопя в този непонятен свят или предпочитах да се отдръпна и да запазя това, което бях спечелила в замяна – нормален живот с нормални хора. Проклета да съм, знаех, че няма да се скрия като мишка в дупката си, а щях да дълбая до дъно като някоя къртица, дори и това да ми струваше всичко. Не можеш да започнеш нов живот, когато сърцето те тегли назад, просто няма как да стане. Не можех да се самозалъгвам. Колкото и да ми се искаше, нямаше да бъда страхливка този път. Трябваше да разбера истината. Заради Ейдън. Защото цялото ми съществуване продължаваше да се върти около него дори и сега.
- Е, - рече Марк бавно и вдигна глава към мен – какво мислиш?
- Какво да мисля? Част от мен не иска да знае подробностите, а другата умира да научи всичко – признах си често.
- Съжалявам, че ти обърках представите – отговори той с ирония. - Ако не беше толкова досадна и нахална, всичко щеше да е наред.
- А ти какво, щеше да разкъсаш Аби ли? – не му останах длъжна, припомняйки му за случилото се преди малко.
- Имаш право.
- Слушай, Марк, и в мен има неща, които не са както трябва да са. И само ако ти хрумне да го използваш срещу мен, ще те убия – добавих, но той се изсмя на това твърдение. Да го убия ли? – Добре, ще те убия втори път. Както и да е, аз... мога да правя някои неща, които другите не могат – като това да чувам сърцата на хората. Освен това си спомням срещи с човек, когото не познавам. Говоря ти за Ейдън Макгроу и бих дала всичко, за да се срещна с него.
- Току-що призна, че „ има нещо в теб” и искаш да се срещаш с този тип? Ти си луда.
- Какво искаш да кажеш? – попитах с притаен дъх. Ето че най-после щях да получа отговорите на въпросите си.
- Ейдън Макгроу, скъпа моя, е страшилище за такива като нас. Той е легенда. Нещо като второто пришествие за грешниците. Чух за него от една гадателка, да, Тери, гадателка, как може все още да гледаш толкова скептично на тези неща? Тя ми разказа за него, за един човек, който ще унищожи всички деца на злото, разбирай и моя милост включително. Миналита година бих се изсмял на подобна глупост, но днес съм малко по-склонен да вярвам и да се надявам той никога да не се появи. А пък и онази женица не си поплюваше, едва бях прекрачил прага й и тя вече знаеше какво съм и че не искам да съм такъв. Затова ми разказа за него. Каза, че той бил единствената ми надежда за спасение. Само че ако изобщо го има, предпочитам да не му се мяркам пред очите.
- Чакай... – заекнах объркано. – Да не искаш да кажеш, че Ейдън Макгроу не съществува?
- Поне доколкото знам.
- Но... но аз... не, това е невъзможно.
- Какво искаш да кажеш? Чакай малко – той се изправи и се надвеси запплашително над мен. – Да не би в онова писмо в стаята ти наистина да става дума за Ейдън Макгроу? Познаваш ли го?
- Познавам един Ейдън и фамилията му е Макгроу, но той... той е истински. Най-малкото с него се разделихме преди няколко месеца.
- Виж ти – изсумтя Марк. Можех да отгатна по изражението му какво си мисли. Преценяваше ме, опитваше се да разбере дали му говоря истината или съм го преметнала, за да ми разкрие тайните си.
Изглежда по обърканата ми физиономия все пак прецени, че не играя театър.
- Ами онази гадателка? – попитах, когато мускулите на лицето му се отпуснаха и той спря да ме зяпа с подозрение.
- Какво за нея?
- Къде си я срещнал?
- В Мексико, по време на пътешествието ми.
- Можеш ли да ме заведеш при нея? – думите се изстреляха от устата ми преди изобщо да се замисля.
- Какво, по дяволите, ще правиш там? Цялата тази лудост, за която научи, не ти ли стига?
- Ти не разбираш. Аз... трябва да знам. Защото... не помня нищичко – признах си накрая. – Когато каза, че са ме прибрали у вас по милост, не сбърка.
Разказах му всичко, както и той ми беше споделил. Нямах намерение да крия и най-малката подробност. Картите бяха хвърлени, залогът може би беше много по-голям от живота ми. Може би включваше поне още един живот – този на идиота Марк. Трябваше да науча всичко, за да мога да предприема нещо. Бездействието ме съсипваше. То ме правеше безсилна да защитя тези, които обичах, а аз мразех да бъда безсилна. Нуждаех се от съюзник и оръжие и това объркано момче пред мен беше единствената ми надежда. Каква глупачка бях вчера - да ходя да търся помощ от полицията! Там надали щяха да ми кажат „ ами виждате ли, този господин, с когото сте си приказвали преди няколко месеца, е един вид част от някаква легенда. А сега е време да ни последвате до лудницата”.
Трябваше да се оправям сама – да намеря Ейдън и да помогнем заедно на Марк, защото – да, вече вярвах на всичко, което ми казваше. Щом умрял човек може да се разхожда свободно по света, защо да не повярвам, че съществуват хора, които предсказват бъдещето или че човекът, когото обичам, е избран да избави света от отец Матюс? И още нещо, бях убедена, че каквото и да правя, ще стоя възможно най-далеч от църквата. Църквите са зли.
- Сега разбираш защо трябва да отида, нали? – казах като завършек на разказа си. – Трябва да знам, дори и да не става дума за същия Ейдън или още по-лошо, ако говорим точно за него, трябва да знам. Чувствам, че от това зависи бъдещето ми.
- И за какво съм ти притрябвал аз? Изобщо чу ли, когато ти казах, че мястото ми не е на слънце?
- Ти живееш в Тексас, идиот такъв! Все ще се справиш някак. Наистина ли не искаш да получиш отговорите? – попитах със сведени очи. - Да намериш Тиъдри и да сглобиш парчетата от пъзела. Сигурна съм, че това, което знаем с теб не е и една стотна от цялата картина.
- Ти си си причинила ТОВА на главата, за да забравиш, а сега искаш истината? Какво не бих дал за блажено неведение като твоето!
- Съжалявам, така съм устроена – отговорих обидено. - Какво да направя, явно Тереза не е го е взела предвид, когато си е кроила плановете. Е? – замълчах и го загледах подканващо.
Плъзнах поглед наоколо, опитвайки да разсея напрежението, което изведнъж бе завладяло цялото ми същество. Изобщо не бях забелязала колко е късно, но сега видях луната да грее в пълния си блясък над главата ми. Защо Аби не ни викаше за вечеря? Сигурно си е дала сметка, че разговорът ни е по-важен от Хайди и глупавото й цупене. Какво ли е станало с Тиъдри, дали наистина е обичала Марк? Сигурно, след като го е търпяла толкова време. Той поне още я обичаше, да – въпреки всичко в очите му все още се появяваше блясък, когато говореше за нея. Проклет глупак, няма ли да ми отговориш? Не разбираш ли, че цялото ми съществуване зависи от това? Трябва да знам къде е Ейдън. ТРЯБВА! Мислите бръмчаха като кошер в главата ми, докато чаках Марк да заговори. Той обаче дълго обмисля какво да направи, преди да вземе решението си.
Най-накрая въздъхна за пореден път и изведнъж ми намигна закачливо – пълно преобразяване, все едно отново се беше превърнал в предишният циничен непукист, когото толкова мразех и който копнеех да се върне, за да свали поне от части вината, стягаща сърцето ми. Така ми харесваше повече. Сто пъти предпочитах да се оправям с незрелия хлапак, който напълно безотговорно би казал „майната му на всичко, важното е да се забавляваме”, отколкото със сериозното изплашено момче, което не знаеше какво да прави със самия себе си. Странно как, но бях свикнала с този арогантен тип и да го гледам сега така изморен беше непоносимо. Ама че работа, Марк наистина ли беше такъв - безгрижен симпатяга, който успя да спечели и мен на своя страна, въпреки отвратителното си поведение? Идиотът, който беше ударил баща си и не поглеждаше майка си? Сигурно си въобразявах. Не, бях го наблюдавала досега и просто от глупав инат заради гадното му поведение отказвах да призная, че в него има нещо симпатично – онова безгрижие, така привично за неразбрания оптимист, което можеше да оправдае всичките му постъпки. Сигурно би умрял повторно, ако научеше, че прилича много повече на родителите си, отколкото някога е предполагал.
- Кога тръгваме? – попита заговорнически накрая и ми се ухили подкупващо.

Глава 6. Клуб „Откачалка”

Да се сприятеля с Марк се оказа мисия невъзможна. В сравнение с трудностите, пред които бях изправена, усилията на героя на Том Круз изглеждаха като детска игра. 
След последния ни разговор Марк стана още по-неприятен и от преди. Забележките и подмятанията му се засилиха, а вечната противна усмивка не слизаше от устата му. Той блокираше още в зародиш всеки мой опит да се доближа до него и гледаше да не прекарва с мен повече време от необходимото му, за да ме обиди. Чудех се дали пък не знае защо съм сменила отношението си към него. Може би не беше чак такъв глупак, на какъвто се правеше, а ако предусещаше какво съм намислила, тогава с целия ми план беше свършено. Освен това по начало планът си беше подъл. Колкото и да го мразех, все пак Марк беше син на Аби и да използвам него беше все едно използвам и цялото му семейство, за да постигна целите си. А аз прекалено много държах на всички тях, за да ги предам по такъв начин.
Реших, че няма да е лошо да имам и други варианти за получаване на информация. Отново се обърнах към интернет и отново ударих на камък. Данните там бяха прекалено разхвърляни и прекалено много, за да мога да се обърна към точно определен надежден източник. И тъй като почти веднага се отказах от налудничавата идея да създам интернет сайт, озаглавен „ Издирваме Ейдън Макгроу”, ми остана само още един вариант, който можех да използвам в случай, че с Марк нещата не се получат, и който отговаряше на скромния ми бюджет – полицията.
Под „полиция” в нашия малък град разбираха един задушен и мръсен офис в края на главната улица, разположен ( точно като в някой уестърн) срещу бара. Единственият служител на реда тук беше възпълничкият, добродушен и с очи на бухал шериф Мийд. Познавах го сравнително добре, тъй като той беше редовен посетител в закусвалнята на Трейси и почти винаги, когато се случеше аз да му сервирам, ми обещаваше, че е готов да помогне с каквото може, за да намеря близките си. Ето защо когато в действителсност отидох при него за помощ, господин Мийд ми се усмихна и ме прие с широко отворени обятия.
Влязох кабинета му, изпълнена със съмнения, които се засилиха от острия аромат на тютюн и бира, носещ се из въздуха.
- Седни, седни, Тери – подкани ме шерифът и ми посочи един изтърбушен стол пред бюрото му.
Послушах го и се настаних на ръба на стола, опитвайки да изглеждам възможно най-естествено.
- Кажи ми с какво мога да ти помогна?
- Ами... става дума за едно име, което случайно си спомних.
- Наистина ли? – попита ме той заинтригувано. Личеше си, че за първи път се сблъсква с човек в моето положение и му е повече от любопитно да научи как се справям с живота си. 
- Аз... бих искала да ви помоля, ако е възможно, разбира се, да потърсите някаква информация за този човек... – изведнъж изпитах неудобство. Бях дошла с ясното съзнание да помоля за тази услуга, но в действителност изглежда мразех да искам услуги от хората, пък били те толкова добронамерени, колкото шерифа. Всъщност неудобството ми се дължеше на факта, че спестявайки по-голямата част от истината, го лъжа. За жалост нямах друг избор. Надявах се, че това не ме прави кой знае колко лош човек, искрено се надявах.
- А спомняш ли си нещо друго, освен името, за което спомена? – попита г-н Мийд, напълно неподозиращ за терзанията ми.
- Не – побързах да излъжа отново. Не че възнамерявах да укривам информация от полицията, просто останалото ми се струваше твърде лично. – Само името, а също и че той има брат на име Алекс, мисля, че е по-малък от него, но не съм сигурна.
- Добре, моето момиче – шерифът бързо всмука от смрадливата пура, която до този момент свойски премяташе между пръстите си и се усмихна снизходително. – Може ли поне да ми кажеш името на въпросния човек? – попита той, издишвайки лютивия дим от дрообовете си.
- О, да – засрамих се аз и сведох очи надолу. – Ейдън Макгроу.
- Е-й-д-ъ-н Мак-гроу – той си издиктува буквите, запписвайки ги в някакъв стар тефтер, който измъкна изпод купчина ненужни листа.
Странно защо, но ми стана неприятно да чуя името на Ейдън от устата на напълно непознат човек. Защото Ейдън си е само мой, помислих си свойски.
Шерифът се прокашля и най-накрая остави пурата в пепелника, докато в същото време се опитваше да разкара дима, размахвайки с ръка из въздуха. Държеше се така, сякаш му е неудобно от мен. Май се беше притеснил от начина, по който го зяпах – с втренчени очи, пълни с надежда. 
- Виж, Тери... – той побърза да отмести поглед, с което само затвърди убеждението ми, че ме смята за някое нещастно същество, достойно за съжаление.
- Не възлагам големи надежди – побързах да изпреваря следващите му думи. Не исках никой да се чувства притеснен заради положението, в което се намирах – това караше мен самата да се чувствам непълноценна. – Просто искам да знам какви са възможностите... мога да го понеса – добавих убедително, защото шерифът не спря да ме гледа по същия странен начин. 
- Трябва да знаеш, че ще бъде трудно. Едно име рядко е достатъчно, за да откриеш някого в наши дни. Но... обещавам ти да направя всичко възможно, скъпа. И без това нямам друга работа.
Кимнах с усмивка, защото това последното май трябваше да прозвучи като шега, и се приготвих да си тръгвам. Не беше кой знае какъв напредък, но все пак беше някакво начало. Веднага си спомних за Марк, който вероятно по това време спеше вкъщи, и се намръщих. Може би беше най-добре да изчакам резултатите от проучването на шерифа, преди отново да се захвана с него.
Излязох на пустата главна улица, премигвайки срещу ярката слънчева светлина на летния следобед и наместих по-добре тъмните очила на носа си. Бях помолила Трейси да ме освободи по-рано от работа и тя веднага се съгласи. Странно как всички винаги са готови да услужат, когато става дума за някой като мен – с физически и психически недъг. Бяха толкова... снизходителни. Не исках хората да са снизходителни към мен.
Стиснах устни и се запътих към автобусната спирка. Смятах да се прибера рано вкъщи и да посветя остатъка от деня си на Аби. Напоследък двете с нея рядко се засичахме и тя ми липсваше. Щеше да е чудесно да си поговорим на спокойствие, дори щях да я убедя да излезем на разходка – още нещо, което отдавна не бяхме правили. Можехме да поканим и Джонатан. Страхотно, нека идиотизираният им син да се събуди сам и да се чуди на кого да си го изкара.
Качих се в автобуса напълно спокойна и доволна от себе си. Не си спомнях някога досега да съм се чувствала толкова лека и дори да не знаех на какво точно се дължи, беше много приятно. На първо място бях убедена, че постъпих правилно като отидох в полицията. По този начин сякаш заявявах пред света, че в мен няма нищо ненормално, голяма работа, че през цялото време чувах забавените удари на сърцето на дебеличкия шериф Мийд. Освен това така бях направила търсенето реално. Странно защо, но докато таях всичко в себе си, нещата ми изглеждаха някак далечни, отвлечени, нямащи нищо общо с мен. Сега, когато дори и частично споделих търсенето с други хора, нещата най-после придобиха материална форма. Сега Ейдън беше истински.
Пътуването до фермата ми се стори кратко като миг. Едва бях седнала на една от свободните седалки до отворения прозорец, позволявайки на свежия въздух да облъхва лицето ми, и вече дойде време да слизам от автобуса. Ах, колко хубаво беше да се освободиш от тревогите си!
Реших да мина през полето, въпреки че оттук пътят до къщата беше по-дълъг. Обожавах да вървя сред слънчогледите на Джонатан, така обърнати към слънцето, те ми се струваха изпълнени с надежда – точко като мен.
Наслаждавах се на чистия въздух, на синьото небе, на аромата на поле и земя, дори и на яркото слънце. Сякаш тези неща ми бяха липсвали болезнено в предишния ми живот. Все пак предпочетох да не се замислям за това. Достатъчно странна бях и без странностите на Тереза, за да се затормозявам допълнително. Днес исках да бъда просто Тери.
Прибрах се вкъщи в прекрасно настроение, заварвайки всички точно както бях очаквала. Марк спеше на канапето, следователно нямах никаква работа там. Все пак му хвърлих един бегъл поглед, докато минавах покрай всекидневната – просто за да се уверя, че няма да създава проблеми поне този следобед. По начина, по който се беше излегнал, изглеждаше така, сякаш ще продължи да спи цяла седмица. Чудесно, казах си, и влязох в кухнята да поздравя Аби.
Аби вдигна глава от фурната в мига, в който ме видя, и ми се усмихна широко.
- Здравей, миличка.
- Здрасти – махнах й за поздрав и се настаних на стола срещу нея. Харесваше ми да я гледам толкова погълната от работата, най-малкото защото тя правеше всичко от сърце без да се оплаква и сякаш беше щастлива само като помага на другите. Няма значение дали ставаше дума за домакинска работа или за някой от курсовете, които посещаваше, Аби се справяше с всичко с лекота. Затова и обожавах нейната храна – защото я приготвяше с любов и усмивка. Помислих си, че ако някога имам семейство, искам да бъда същата майка и съпруга като нея.
- Беше ли при шериф Мийд? – попита тя и се настани срещу мен, когато най-после натъпка тавата в печката. Поклати глава настрани, за да разтовари врата си.
- Да, не даде големи надежди, но обеща да опита. Мисли ме за откачалка.
- Той мисли всички за откачалки.
- Да, но в повечето случаи греши, за разлика от този... зарежи това, имаш ли нужда от помощ? – побързах да сменя темата, защото не исках да задълбавам в своята ненормалност. Не и днес.
- Не, мила, всичко е готово. Виж, може би утре не бих отказала... имаме си повод – на последните думи тя се ухили широко, неспособна да скрие гордостта си.
- Повод? – усмихнах се неразбиращо.
- Карл ще ни доведе приятелката си.
- Карл си има приятелка?
- Да, каза, че я е поканил на гости и ще дойдат утре.
- Коя е тя? Защо нищо не ми е казал?
- Ами, не ми каза името й, едва сутринта ми се обади, за да ми каже. Мисля, че все още никой освен нас двете не знае. Спомена само, че трябвало да ти благодаря, защото си му отворила очите.
- Карл ходи с Хайди? – възкликнах невярващо. Карл щеше да доведе Хайди вкъщи. Да му се не види, не обичах хора, които не ме харесват.
- Познаваш ли момичето?
- Предполагам – рекох вече не чак толкова въодушевено. Не че имах нещо против Хайди или пък Карл да е щастлив, просто не исках да се срещам отново с това момиче. Вече си представях сватбата им и как тя ме изхвълря от къщата още на следващия ден. В следващия миг си помислих, че ми е прекалено развинтено въображението – дори и двамата с нея да бяха заедно надали щяха да се оженят на по двайсет и една, а пък и аз нямаше как да остана тук чак докато дойде време Карл да се жени, нали? – Тя не ме харесва – повторих нещастно.
- Не мога да си представя, че има човек, който не те харесва – рече Аби и ме дари с майчинска усмивка.
- Хей, на този свят има много хора, които не ме харесват, Аби. В хола спи един от тях – продължих да се мръщя.
- Кой не харесва Тери? – попита Джонатан, който току-що влизаше през задната врата в кухнята. Той постави шапката си на кукичката на вратата и след като целуна жена си по косата, се запъти към хладилника, за да си налее вода.
- Марк – отговорих му нещастно.
- Марк не харесва никого.
Нямаше как да оспоря такъв довод и реших да не задълбавам в темата – все пак ставаше дума за сина им. Вместо това си спомних, че няма да е лошо да им предложа да излезем преди въпросният им син да се е събудил.
- Не е вярно, че не харесвам никого – обади се Марк от всекидневната. По дяволите, беше ме изпреварил! 
Последваха стъпки и той се изправи пред нас сънен и намусен както винаги. Очите му бяха зачервени от продължителното спане, а косата му беше в пълен безпорядък. 
- Много си падам по малката Тери – каза го, гледайки право в мен. Беше се ухилил широко и ме зяпаше мръснишки, като котарак, готов да се нахвърли върху чуждата паничка с мляко. Почувствах се обидена от този коментар, беше гаден, особено изречен пред родителите му. Скочих на крака и го изгледах с омраза.
- Наистина ли няма да измислиш нещо по-умно? – извиках ядосано.
- Излез оттук – намеси се Джонатан с леден тон и изпъна гръб.
- Накарай ме – ухили се синът му.
Имах чувството, че въздухът за миг се нажежи до бяло. Двамата се гледаха с такова предизвикателство, че приличаха на петли, които всеки момент ще се нападнат. И как, по дяволите, всичко стана само за миг? Сега Джонатан беше на път да удари сина си и да предизвика поредния грандиозен скандал в къщата, а това още повече щеше да растрои горката Аби.
- Остави на мен - рекох му спокойно и се вгледах в невинно сините очи на Марк. – Мисля, че е време двамата с него да си поговорим.
Станах и изтиках Марк в двугата стая.
- Виж ти - изсмя се той, когато останахме сами във всекидевната. - Значи малката палавница смята да ми чете конско.
- Виж ти - изимитирах го и хвърлих бейзболната си шапка на масичката. Косата ми моментално се измъкна от хлабавата плитка, в която я бях прибрала. Не беше умишлено, но усетих как той се напрегна. Значи съм права, изликувах вътрешно - той само се перчеше като куче, което лае, но не смее да хапе, и го погледнах дръзко в очите - Нали малкият идиот не смята, че ще се занимавам с него, камо ли пък да му чета конско?
Защото аз наистина нямах такова намерение, не и днес, не смятах да му позволявам да ми разваля почивката повече, отколкото го беше направил до този момент. Бях го извела от кухнята просто защото не исках да продължава да създава повече проблеми на близките си.
- Явно предлагаш нещо по-секси, а? Старчето май не ти стига... – обади се Марк, нямайки си и представа какво се върти в главата ми. Вероятно ако знаеше нямаше да е толкова самодоволен. Глупакът се мислеше за толкова важен и си въобразяваше, че покрай поведението му всички ще му играят по свирката, ще се тревожат за него и ще се опитват да му помогнат. Само че на мен изобщо не ми пукаше какво ще стане с него, проклета да съм, ако това ме правеше ужасен човек, но така стояха нещата. Ако изобщо му обръшах по-специално внимание, то беше единствено заради връзката му с моите близки хора и начина, по който ги нараняваше. Но самият той за мен беше кух като прогнила тиква.
Без да усетя Марк започна заплашително да се приближава към мен, принуждавайки ме да отстъпвам несъзнателно назад.
- От вътре ли ти идва да си такъв простак? - заядох се, възвърнала си самообладанието и го изблъсках в страни, блокирайки явния му опит да ме притисне в стената. - Сигурно е много забавно, а? Не, по-скоро драматично. Да се правиш на вечно неразбраното лошо момче, което с идиотското си поведение се опитва да привлече вниманието на близките си. Това е наистина жалко, да знаеш...
- Не си въобразявай, че ме познаваш - отново се беше приближил до мен, съвсем близо, можех да усетя дъха му - толкова студен, че ме опари като острие на бръснач. Беше врязал зачервените си сини очи в моите с невероятна настойчивост, имах чувството, че краката ми омекват и губя почва. - Нещо се притесни, а, маце? Сърцето ти се разтупка май...
- А твоето...
Изведнъж замръзнах на място. Току-що осъзнах какво е онова у него, което ме притеснява толкова силно. Вдигнах отново очи да го погледна, толкова уплашена, че той инстинктивно потрепери и отстъпи крачка назад. Сърцето ми наистина се разби бясно в гърдите ми.
- Твоето сърце... не бие... - рекох накъсано.
- Глупости! - извика Марк твърде бързо и моментално се отдръпна от мен сякаш бях прокажена. Не смееше да ме погледне отново в очите.
По дяволите, не чувах ударите на проклетото му сърце! И, по дяволите, с поведението си той доказваше, че е истина.
Може би си въобразявах... Заслушах се в настъпилата тишина - ето, макар и съвсем тихо, успявах да доловя сърцата на Аби и Джонатан - леко прибързани, но не от притеснение, сякаш... се целуваха?, но от Марк не долавях никакъв звук. Само притаено дишане, ала и то като че ли се губеше.
- Разкарай се! - изкрещя ми той. - Престани да ме зяпаш! - не ме поглеждаше, беше свел глава надолу и обикаляше из стаята. Опитваше се всячески да стои по-далеч от мен.
- Сърцето ти... – не се отказвах аз, опитвайки да осмисля случилото се...
- Сърцето ми си е съвсем наред. На колко години си, че използваш такива лигави метафори. „ Сърцето ти не бие” – изимитира ме той, продължавайки с опитите да прикрие нервността си. – „ Сърцето ти е черно”, „ Нямаш сърце”... ама че глупости.
- Много добре знаеш, че говоря сериозно – не спирах да го гледам. Сега вече не можех да откъсна очи от него. – Това ли е? Заради това си такъв, затова се върна, защото те е страх, не знаеш какво да правиш... Какво стана?
- Повече никога не ме доближавай – каза той вместо отговор. Гласът му трепереше, когато отново се обърна към мен. 
- Иначе? - знаех, че не трябва да го предизвиквам, той наистина беше, ами, ненормален, може би много по-ненормален, отколкото сам предполагаше, а и кой знае колко опасен, само че просто не можах да се въздържа да не го подразня, мразех го. Въпреки че вече знаех какво го притеснява действително и каква е причината за целия този театър, който разиграваше с гадното си поведение, все още не можех да му простя.
- Не ме предизвиквай, момиченце. Само защото са те приютили тук по милост, не означава, че този дом е твой. Остави ме на мира. Не ме познаваш!
- И ти не ме познаваш! - озъбих се. - Много внимавай как се държиш от сега нататък.
Тръгнах си след тези думи и се шмугнах в кухнята, опитвайки да се държа както винаги.
- Повече няма да създава проблеми - усмихнах се възможно най-естествено на родителите му и отпих от портокаловия сок, който Аби ми беше предложила. Дали държанието ми беше толкова нормално, колкото се опитвах да го изкарам?
- Тери, на твое място нямаше да съм толкова сигурен... - рече Джонатан.
- Напротив. Синът ти е точно това, което си мислех, че е. Знае, че е сбъркал и вероятно съжалява, но тъй като си няма идея как да поиска прошка, се държи нападателно с всички. Естествено, че ще ме напада. Според него аз съм си присвоила мястото, което по право му принадлежи.
- По дяволите, той е двайсет и пет годишен мъж! - Джонатан удари с юмрк по масата, от което наредените за вечеря прибори издрънчаха. - Не може ли да се изправи като такъв и да си признае грешките?
- Сещам се за още едно момче, което се притеснява да се извини - намеси се и Аби, която до този момент ни беше слушала мълчаливо.
Джонатан ме погледна измъчено, търсейки подкрепа срещу това твърдение, но аз нямах намерение да заемам страната му, когато не беше прав. Защото освен всичко останало, вероятно и изгонването от къщи също тежеше върху черната душа на Марк.
- Ех, момиче, сигурна ли си, че не си учила психология?
Не знаех дали съм била студент по психология, съмнявах се. Но знаех, че колкото и противен да е, Марк има нужда от помощ. Може би си беше кретен и това нямаше нищо общо с чувството му за вина, но сърцето му определено не биеше в гърдите му. По всички биологически закони, той би трябвало да е мъртъв. Вече не си мислех, че аз съм странна - току-що бях говорила с ходещ мъртвец. Невероятно изплашен ходещ мъртвец при това.
Качих се в стаята си, обзета от цял куп съмнения и напълно забравила за планираната разходка по-рано. Една през друга в главата ми се въртяха безброй мрачни мисли.
Колкото повече разсъждавах, толкова по-убедена бях, че Марк е мъртъв. Никога не се хранеше, нямаше кръвообръщение, тялото му беше много по-студено от моето или на който и да било друг човек, когото познавах, освен това никога не го бях виждала да се появява на дневна светлина. Добре, какво би могло да накара един умрял човек да се събуди отново? Може би беше зомби? Не, според историите и Холивуд, зомбитата обикновено са контролирани от висш разум, а поведението на Марк изобщо не свидетелстваше за наличието на разум. Не беше и призрак, защото беше напълно материален. Мина ми през ума идеята за вампир, но, хайде стига, нима наистина отговорът на въпросите ми би могъл да е толкова клиширан? Тогава? Беше ми трудно да се сетя за друг вид немъртво същество, ако изобщо предположим, че вярвах в подобни глупости. Съмнявах се, че и самият Марк знае какво е в действителност. Но все пак би трябвало да си спомня как се е превърнал в това, което е. Може би ако го заплаша, че ще кажа на всички, той щеше да ми обясни... Започнах да се чудя дали изобщо е моя работа да се забърквам в допълнителни проблеми и да изисквам от него отговори, които може би само щяха да ме объркват. Той, естествено, въпреки всичко, не беше длъжен да ми дава обяснения. Нима ако някой започнеше да пита мен за странностите ми, бих му отговорила честно? 
В един момент все пак реших да направя само един опит за честен и открит разговор с Марк. Аз щях да му разкажа за себе си, а той евентуаллно би споделил своите проблеми. Убеждавах се, че ще го направя, за да помогна на Аби да разреши проблемите на сина си, но в действителност в главата ми отново се беше зародил старият план – да се сближа с него, за да изкопча информация за Ейдън. В целия този замисъл имаше хиляди предположения и половината от нещата бяха крайно несигурни. Знаех, че рискувам прекалено много – накрая можех да се окажа в задънена улица и с пръст в устата. Освен това разчитах на глупавата надежда, че ако се окажа права, завися от това дали у Марк е останала поне капчица човечност, за да не използва тайните ми срещу самата мен. Или което беше по-лошо, да грешах и Марк да си беше напълно нормален, тогава щях направо да му се предложа на тепсия. Залагах най-вече на случайността, която не означаваше кой знае какво. Ако изобщо Марк наистина беше мъртъв, АКО онзи Ейдън Макгроу, когото той познаваше, беше същият Ейдън, когото обичах. Прекалено много „ако” и нищо сигурно, за което да се хвана.
* * *
На следващия ден се прибрах вкъщи тъкмо когато слънцето залязваше зад хоризонта. Бях уморена от дългия работен ден и изпълнена с мрачни съмнения. Трябва да си призная, че съм страхливка, умирах от притеснение заради предстоящия разговор, защото, честно казано, нито знаех как да започна, нито какво да кажа. На теория идеята изглеждаше лесно осъществима, но на практика... 
На теория - какво трудно има да си поговориш с някого, да направиш опит да се сприятелите и така нататък. На практика този някой беше Марк. Мъртвият Марк, който вероятно щеше да ме прати по дяволите и да съсипе отношенията ми със семейството му. Още от първия ден на запознанството ни той търсеше оръжието, с което да ме разкара от дома и живота им, а тази вечер аз щях да му го връча собственоръчно. 
Отворих входната врата и влязох вътре. Погледнах се набегом в огледалото в антрето и след като свалих очилата си, въздъхнах и решително се запътих към всекидневната. Е, добре, всичко или нищо.
Марк все още спеше. Поколебах се на прага на стаята, опитвайки да заглуша абсурдната идея, която се зароди в главата ми. Само по себе си това, което смятах да направя вероятно щеше да предизвика грандиозен скандал, спомних си за Карл и Хайди, които след не повече от час щяха да се появят щастливи и нищо неподозиращи. Моя щеше да е вината, ако вечерта им се провали. Хайди щеше да ме намрази още повече. По дяволите.
Стиснах зъби и се насочих към канапето, на което се беше излегнал Марк. Така както беше застанал приличаше на съвсем обикновено момче, което се е прибрало вкъщи за ваканцията и си почива пред телевизора. Обикновено момче ли? С мръсната си тениска, чорлавата коса и дългунеста фигура по-скоро приличаше на бездомно наркоманче. Заслушах се само за миг, опитвайки да чуя сърцето му. Нищо, освен самата себе си, не можех да чуя нищо друго ( Аби береше цветя в задния двор).
Надвесих се над Марк и се заех да събирам последното доказателство, което ми трябваше. Пулс. Ако уловях пулс във вените му, тогава щях моментално да се откажа от идеята да му споделям каквото и да е, за да го накарам да говори. Протегнах внимателно ръка към него и докоснах бледата му шия, знаех точно къде и какво да търся. Веднага усетих издутината на вената под кожата му. Вена като вена, естествено, само че... мъртва. Не се усещаше нищо, никакъв пулс, никака реакция на допира ми. В момента наистина ми заприлича на труп, не бях сигурна дали изобщо диша, дъхът му беше толкова слаб.
- Какво си въобразяваш, че правиш? – реакцията му беше мигновена.
Той скочи на крака, стискайки гневно ръката, с която го бях докоснала. Изглеждаше напълно буден и наясно какво се случва, а очите му бяха все така зловещо зачервени и подпухнали. Гледа ме няколко секунди, опитвайки се да прочете по очите ми какво съм намислила. Този път устоях докрай на погледа му. Всичко или нищо, напомних си.
- Попитах те какво правиш? – изсъска насреща ми.
- А ти какво си мислиш, че правя? – отвърнах дръзко с вдигната глава. – Доказвам, че вчера не съм сбъркала. Ти си мъртав – последните ми думи прозвучаха като констатиране на прост факт, без страх или объркване. Знаех какво говоря и знаех, че съм права. Той също го знаеше.
Продължихме да се гледаме като настръхнали зверове, готови за скок. Ръката му все още държеше китката ми, несъзнателно увеличавайки хватката, стискаше ме толкова здраво, сякаш всеки момент щеше да строши костта ми.
- Не си мисли, че знаеш всичко – процеди Марк накрая.
- Напротив, нищо не знам. Но все пак на теб не ти ли е любопитно как те разкрих? – готово, бях подхвърлила кокала. Стиснах зъби и зачаках да ме заръфа всеки момент.
- Нищо не си разкрила. Няма как.
- Така ли? – значи искаш доказателство?, помислих си триумфираща, на ти, гаден, мръсен, противен умрял плъх! - Тогава откъде знам, че майка ти се приближава към къщата? На бас, че точно след няколко секунди ще отвори вратата и ще влезе – чувах все по-отчетливо спокойните удари на сърцето й, докато тя се приближаваше.
Точно като по поръчка в този миг до нас достигна шумът от отваряне на врата и из кухнята се разнесе приглушеното тананикане на Аби.
Марк ме гледаше с все по-нарастваща паника. Още преди Аби да влезе в къщата той беше осъзнал, че не си измислям и сега се чудеше дали да повярва, че по някакъв свръхестествен начин съм успяла да го предскажа, или всичко е било просто предположение.
- Това нищо не доказва – рече накрая, явно опитвайки се да запази и малкото разум, който му беше останал.
- Както и спрялото ти сърце. 
- Защо, по дяволите задълбаваш толкова в тези глупости? – развика ми се Марк, но сега вече се опитваше да стои възможно най-далеч от мен, избягвайки да ме гледа в очите. Госпподи, само колко объркан изглеждаше.
- В нищо не задълбавам. Просто не стъм чак толкова глупава, за колкото ме мислиш. Направих някои заключения и нещата като че ли не ми харесват... – зпаочнах бавно да се приближавам към него, притискайки го към стената точно както той го правеше предния ден. Ето че изведнъж момчето пред мен вече не беше гаднярът, от когото толкова се притеснявах. Сега ми изглеждаше по-скоро жалък, много жалък и нещастен, така както се беше свил, сякаш по този начин щеше да се спаси от мен и реалността...
- Мисли каквото искаш. Нищо няма да изкопчиш от мен – каза ми с войнствен тон, събрал последните капчици смелост, които му бяха останали.
- Ох – разнесе се от кухнята.
- Аби, добре ли си? – чух се как задавам въпроса без да се замислям. 
Двамата с Марк инстинктивно обърнахме глави в тази посока.
Изглежда Аби се беше порязала или нещо подобно, защото в следващия миг я чух тихо да ругае и да отваря шкафчета, а след малко стоеше на рамката на вратата и се усмихваше извинително, показвайки ни кървящия си палец.
Изведнъж Марк се напрегна и реакцията му нямаше нищо общо с разговора, който водехме. Изглеждаше така сякаш всеки момент ще припадне. Лицето му пребленя, цялото му тяло се разтрепери, приличаше на животно, уловено в капан.
- Всичко наред ли е? – попита майка му, неподозираща за сцената, която се разиграваше тук допреди малко.
- Всичко е наред, Аби, просто си говорим.
Само че тогава погледнах към очите на Марк. Бяха сини. Нямам предвид зениците, проклетите му очи целите бяха сини! И ирисите, и зениците, дори и бялото беше придообило онзи специфичен син цвят, който винаги ме смущаваше. Но как? Нямах време да разсъждавам над този въпрос.
- Излез оттук, Аби! – изрева Марк към обърканата си майка.
Опитваше се да се прикрие, но и като че ли... да избяга? 
- Ти също! – изрева той към мен.
- Марк, миличък, какво стана?
- Не ме доближавай! – той побягна към ъгъла, упорито криейки лицето си, можех да се закълна, че освен това се опитва да не диша.
Чак тогава ми просветна. Той се боеше да не ни нарани! Защото... беше усетил кръвта на майка си и... мили боже!
- Аби... – заговорих объркано. – Аз ще се оправя с това. Просто му наговорих някои неща, които... не му понесоха, съжалявам. Остави на мен.
- Сигурна ли си? – попита тя загрижено.
- Да, разбира се. Не се тревожи.
Доближих се до Марк и го погледнах отблизо. Продължаваше да се тресе като лист.
- Какво ще кажеш да продължим навън?
Той не отговори, но се остави да го изведа на верандата, все още криейки очите си. Стараеше се да стои възможно най-далеч от мен, като в същото време не смееше да пусне ръката ми, сякаш ако това се случеше, щеше да извърши всички ужасяващи неща, от които се боеше.
Излезли на чист въздух и двамата не знаехме какво да кажем. Марк вдиша няколко пъти, тежко, объркано, уморено. Сега ми заприлича на изгубено момченце. Вече не бях сигурна дали искам да го принудя да говори, това не ми се струваше... човечно. И все пак ето че стоях там, очаквайки го да проговори.
- Какво искаш да чуеш? – рече ми той с горчивина, когато се посъвзе от шока, от арогантния глупак не беше останала и следа. – Нямам какво да ти отговоря.
- Опасен ли си? – това беше единственото, което успях да изрека. Изведнъж осъзнах, че нещата са много по-сериозни, отколкото си мислех. Досега бях приемала всичко като детска игра – сякаш с него се бяхме състезавали кой ще измисли по-голяма обида, за да засегне другия. Само че това тук беше съвсем реално.
- Не съм убивал никого, ако това имаш предвид... но съм нападал. И, не, не съм вампир, ако си мислиш това заради кръвта – не ме поглеждаше, вероятно очите му все още не бяха възвърнали нормалния си вид, вероятно се срамуваше да ме погледне. - Е, Тери – въздъхна след малко, най-после обръщайки се към мен. - Добре дошла в клуб „Откачалка”.