Глава 4 Животът на Тереза

Животът на Тери, моят живот, животът на Тереза. Понякога се питах дали нямам раздвоение на личността. Бях поставила толкова ясна граница между миналото и настоящето, че се чудех къде точно е мястото ми в този водовъртеж от ограничения. От една страна бях решила, че вече няма да търся отчаяно, от друга се питах дали не сбърках като излъгах и отпратих онова момче. Но... зарът беше вече хвърлен. Дойде време да се науча как да живея и да забравя напразните надежди, че някой ден евентуално бих могла да си спомня. Ами ако това не се случи никога? Как бих могла да прекарам остатъка от живота си в очакване? Това би означавало, че съм много по-слаба, отколкото си мислех.
Не. Край. Нямаше да проваля бъдещето и на двете ни ( на мен и Тереза), заради нещо толкова несигурно като миналото - нещо, за което не бях убедена, че си струва изобщо да чакам. Щях да си нахлузя вечните черни очила, които все още не можех да сваля, и да се изправя срещу живота.
Няколко дни след излизането ни слязох за закуска, изпълнена с нови идеи и очаквания.
- Мисля да започна работа - споделих със семейство Гууд, докато сядахме на масата.
- Сигурна ли си? - попита ме Джонатан.
- Напълно - усмихнах се аз и си налях портокалов сок. - Прекалено дълго ви досаждах, време е да започна да се справям сама.
- Чакай, нали не казваш, че искаш да си отидеш? - притесни се Аби. - Защото това изобщо не го коментираме, нали?
- Не - рекох засрамено. - Засега нямам такива намерения. Стига и вие да нямате проблем с това... Просто мисля, че не отива на човек на моята възраст да си стои по цял ден вкъщи и да не прави нищо.
- Мисля, че решението ти е правилно - рече Джонатан. - Хубаво е човек да бъде самостоятелен.
- Нали? - въодушевих се още повече.
- Но не бива да пренебрегваш и миналото си - добави той.
Въодушевлението ми в миг се изпари.
- Това смятам да го оставя на съдбата. Ако мога, ще си спомня, ако ли не...
- Скъпа - намеси се и Аби. - Не бива да спираш търсенето. Все пак помисли за близките си, които вероятно те чакат да се върнеш у дома.
Стори ли ми се или тя не говореше за мен? И защо Джонатан така се смути изведнъж и забоде поглед в чинията си? Напоследък все по-често ги улавях ( особено Аби) да споменат нещо свързано с друг човек и да замълчат, спомнили си, че думите им биха могли да имат и друг смисъл. Все едно някой от семейството си е отишъл, а те все още не можеха да понесат загубата му. И какво беше казал Карл преди време - нещо за това, че Джонатан искал всичките му деца да приличат на него.
- Обещавам - рекох бързо, за да разсея неловкото мълчание. Каквато и тайна да криеха, не беше моя работа да я научавам. - Не съм казала, че ще спирам да търся, по-скоро... няма да го превръщам в цел на съществуването си, защото ще полудея. Два месеца май ми бяха достатъчни - добавих като някой философ и забодох вилица в омлета, който Аби ми беше сервирала.
- Като спомена работа... имаш ли нещо предвид?
- Не. Нищо специално. Как мислите, долу в града някой търси ли луди служители, които не могат да си свалят тъмните очила?
- Мисля, че Трейси от закусвалнята набираше персонал - спомена Джонатан. - Но най-добре питай и Карл, защото той ходи по-често в града. Ако разбира се нямаш нищо против да работиш такава работа - личеше си, че всячески се опитва да звучи сякаш нищо не се е случило, но просто не се получаваше. И той като жена си се беше разстроил.
- Шегуваш ли се? И без това не ме бива за друго - продължих и аз с играта.
- Между другото, исках да те помоля да ме придружиш до града - рече Аби. - Трябва да купя някои неща, а не ми се ходи сама.
- Разбира се , няма проблем - дарих я с възможно най-светлата си усмивка, питайки се защо, по дяволите, един прост коментар успя да извика сълзи в очите й.
Джонатан се прокашля и излезе без да я погледне, нагласяйки каубойската шапка на главата си.
- Ще се видим на вечеря, хлапе - смигна ми той преди да затръшне вратата след себе си.
Останала сама, Аби не можа да се сдържи повече.
- Извинявай - изхлипа тя, докато бършеше сълзите си с хартиена салфетка.
Опитвайки да прикрие колко е разстроена, започна да раздига масата.
- Хей... хей, Аби - станах и върнах нещата по местата им. - Още не сме закусили.
Тя погледна пълните чинии и отново избухна в плач.
- По дяволите! По дяволите! По дяволите! - нареждаше през сълзи. - Какво ми става? Толкова съжалявам.
- Няма за какво. Не се притеснявай - станах от мястото си и я прегърнах през рамо. 
Тя се разплака още по-неудържимо и стисна ръцете ми като спасителен пояс.
- Моля те - прошепна по едно време. - Обещай ми да не си отиваш.
- Не се тревожи. Тук съм... 
- Дори и когато си спомниш, няма да ни забравиш, нали?
- Не, разбира се. Та вие сте ми като семейство.
- Толкова се радвам, че дойде при нас.
- Стига... спокойно, мила... всичко е наред - нареждах тихичко, докато галех косата й със свободната си ръка.
Не знаех какво или кой е причината за състоянието й, но определено щях да си поприказвам с него, ако някога се изпречи на пътя ми. Никога не я бях виждала толкова разстроена, сякаш всеки момент щеше да рухне.
- Как можа да не се обади поне веднъж - рече тя по-скоро на себе си, отколкото на мен, когато най-после се поуспокои.
- Понякога няма как да знаем защо другите постъпват така, както постъпват, Аби. Виж мен. Аз не съм се свързала с никого от близките си не защото не искам. Просто нямам възможност - знаех, че това, което изрекох, би могло да бъде счетено и за лъжа, като се има предвид, че направо се скрих от онова хлапе миналата седмица, но Аби имаше нужда да чуе точно тези думи. Е, онзи, който си беше тръгнал от нея, определено щеше да си изпати. - Слушай, нали щяхме да излизаме?
- Да, да. Ей сега...
- Добре. Направи се много хубава. Ще си изкараме чудесно, а който го няма, може само да съжалява. Два часа по-късно бяхме в центъра на така наречения град. Купихме всичко, което беше необходимо, а после отидохме в закусвалнята да хапнем сладолед. Оказа се, че наистина търсят сервитьорка, а щом разбраха, че съм приятелка на семейство Гууд, веднага бях наета. Бях повече от доволна, обзета от цял куп нови чувства, но Аби продължаваше да бъде разстроена. 
- Съжалявам, че те натоварвам с проблемите си - рече те на излизане от закусвалнята. - Благодаря ти за компанията и затова, че не ме питаш за Марк.
Значи Марк, помислих си. Е, Марк, приготви се.
- Не е моя работа - отговорих й с усмивка. - Аз съм ти приятелка, Аби, и моята работа е да бъда до теб.
Опитваше се да се усмихва и да води непринуден разговор, но мислите й бяха на светлинни години разстояние от тук. Изглежда онова, което стана сутринта между нея и Джонатан, каквото и да беше то, силно я беше разтърсило. За миг си спомних за случилото се в пустинята - как споменът за Ейдън се беше отприщил в съзнанието ми и ме беше пречупил. Изглежда така става, когато дълго време избягваш да мислиш за нещо неприятно, което ти се е случило, и само едно бегло напомняне е достатъчно, за да срине всичките ти защитни стени. Знаех, че Аби отново ще изгради тези стени, както ги бях изградила и аз, но вероятно щеше да й отнеме повече време, отколкото на мен. 
Горкичката Аби.
* * *
Живеех живот, пълен със загадки. Хората, чийто покрив споделях, имаха тайни, аз имах тайни, дори тези, с които работех, имаха тайни. Като например това, че другата сервитьорка в закусвалнята краде или фактът, че готвачът пуши трева в почивката ( откъде, по дяволите, тези хора се снабдяваха с трева на това забутано място?). А, да, и барманът, който имаше приятелка, спеше с дъщерята на кмета.
Наистина, дните от живота ми бяха странни... но още по-странни бяха нощите ми. Всяка нощ той идваше в съня ми, сядаше до мен и ме наблюдаваше до сутринта. Не можех да го видя, сякаш някаква сила ми пречеше да отворя очи. Знаех, че е там. Усещах топлината му, допирът на нежните пръсти до кожата си... Ейдън. Живеех в очакване на нощта. Знаех, че е просто сън, не би могло да бъде нищо друго, нали? Той беше тук с мен, в стаята ми. Винаги сядаше някъде наблизо, може би на ръба на леглото ми, и ме наблюдаваше. Само ако отворех очи щях да го видя, да видя това лице, за което толкова копнеех, да го целуна. Ръката му докосваше моята, нежно, дори с благоговение, като че ли бях нещо отдавна загубено, но ценно и вечно търсено. Допирът му беше изпълнен с копнеж, съвсем лек, като полъх на вятъра, напълно достатъчен, за да стопли измръзналото ми сърце. Чувствах се сякаш летя, но силно стисках пръстите му, сякаш от това зависеше живота ми. Не можех, нямаше да му позволя да ме напусне отново. Не исках да живея повече без него. Само да отворя очи, мислех си, и ще му кажа колко много го обичам. Тогава той никога повече няма да ме напусне. Но защо не се събуждах, защо тези проклети клепачи отказваха да се движат? Какво ми ставаше? Исках да се събудя, да му кажа... усещах как неволно помръдвам насън. Наистина ли сънувах? Тогава защо ръцете му винаги бяха толкова топли? Присъствието му тук, с мен, беше осезаемо, като въздуха, който дишах. Ах, защо не беше истина?
- Днес те видях – каза ми той веднъж, нежният му глас се смесваше с тишината на нощта в полето. – Там, в кафенето, усмихваше се срамежливо на възрастния господин, който седеше на една от масите до витрината. Онези черни очила скриваха половината ти лице, но все пак беше красива. Малък ангел. Видя ли колко доволен беше господинът, когато остана да си поговориш с него? Ти си толкова... човечна. Винаги си била, за разлика от мен... Аз съм чудовище.
Исках да му отговоря, какво толкова ми струваше да отворя тези проклети очи и да му кажа, че за мен той е ангел, винаги е бил. Вината за всичко беше в мен, аз бях тази, която искаше невъзможни неща... ала така и не успях да проговоря.
След тази нощ сънят изчезна. Дни наред не бях усещала присъствието на Ейдън и понякога изпитвах почти физическа болка от липсата му.
Аз полудявах. Нямаше друго обяснение за всичко това. Въобразявах си, че Ейдън, виновникът за всичко случило се с мен, би се върнал, за да ми даде отговорите, които бях спряла да търся.
Не, въобразявах си, че мъжът, когото обичам, би се върнал, за да бъде с мен.
Със сигурност в някоя дебела психологическа книга имаше кратко сухо описание на състоянието ми. Нещо като маниакална депресия... или шизофрения. Какво друго би могло да обясни емоционалната дупка, в която изпаднах, когато сънищата спряха? Ходех наляво-надясно с тъмни кръгове под очите - поне очилата ми ги криеха, защото иначе сигурно щях да изплаша клиентелата на Трейси с вида си на смъртник. Непрекъснато ми се спеше, нямах желание за нищо. Бях живяла седмици, крепена от единствената надежда да се срещна с него и макар и за кратко, насън, бях щастлива в прегръдката му. Обичах го и умирах по мъничко всяка сутрин, когато отворех очи и осъзнаех, че отново осъмвам сама. 
Тогава, една нощ в края на август, сънят се върна. Дори и насън изпитах безумна, дива радост, когато усетих присъствието му. Само че този път Ейдън беше... някак студен, далечен. Беше се надвесил много по-близо до мен, отколкото някога го е правил. Държеше се така сякаш ме изучава, дори и със затворени очи знаех, че се е втренчил в мен с бездушното любопитство, с което човек разглежда някое противно насекомо, лазещо по стената. Опитах се да се усмихна, но не можех да помръдна дори мускулче, а когато леденият му дъх сряза лицето ми, потреперих. Сякаш сърцето ми спря, когато осъзнах реалността - човекът над мен не беше Ейдън... и беше напълно истински. Мигновено отворих очи.
В тъмното, заплашително изправена до леглото ми, стоеше висока и слаба фигура. Не можех да различа чертите на непознатия мъж в мрака на лунната светлина, но очите му блестяха като на звяр.
Викът, който се изтръгна от устата ми, беше див и неописуем. Изобщо не се замислих преди да изкрещя. В следващия миг бях скочила на крака, заела защитна позиция и стискайки нощната лампа над главата си. 
- Не се приближавай! - рекох пискливо, пристъпвайки като лунатичка от крак на крак. Изобщо не ми хрумваше, че съм повече от беззащитна в тази позиция, а оскъдната ми пижама никак не работеше в моя полза.
- Коя си ти, жено? - разнесе се грубият глас на мъжа в сянката. Изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото заплашителен. - Какво правиш в стаята ми?
- Каква стая? Това е моята стая! Как влезе тук?
- Виж ти - присмя ми се той. - Нима Джонатан наистина ме е заменил с някаква тъпа мацка? И Аби няма нищо против?
Тъкмо щях да му се развикам, когато цялото семейство Гууд влетяха в стаята ми по халати. Някой запали лампата. Всички ме зяпаха объркано, а аз не откъсвах очи от натрапника. Той също бе заел отбранителна позиция, безумно сините му очи ме гледаха с някаква смесица от гняв, упоритст и насмешка. Приличаше на хищник, дебнещ плячката си, готов за скок.
- Марк? - прошепна Аби с треперещ глас.
Марк? Изгледах семейство Гууд с широко отворени очи. Аби преди време беше споменала това име пред мен. Той беше човекът, заради когото се разплака тогава. Значи този...
Извъртях се отново към него, стискайки лампата още по-силно. Чак сега имах възможност да го огледам. Той беше типичното лошо момче - висок, небрежно облечен, с разрошена тъмна коса, която влизаше в очите му, и обеца на ухото. Най-странни обаче бяха очите му - толкова наситено сини очи със сигурност не бях виждала през целия си живот. Нещо в израза им ми напомняше за Джонатан, но за разлика от Джонатан това момче излъчваше отблъскваща енергия, която ме караше да искам да избягам надалеч. Определено в него имаше нещо много сбъркано.
Потреперих. Чак сега си дадох сметка, че в стаята ми е настъпила гробна тишина. Джонатан се беше втренчил в нас с невъобразима ярост, все едно наблюдавах съвсем непознат човек. Очите му хвърляха искри, дишането му беше ускорено, сърцето му биеше като тъпан.
- Веднага. Излез. От. Стаята - проговори той на пресекулки, звучеше направо зловещо, на мястото на натрапника сигурно щях да се размекна като желе.
Вместо това той не помръдна. Дори не отмести очи от Джонатан.
- Няма - рече с мрачна решителност. - Тя трябва да си отиде - посочи ме с палец без дори да си направи труда да ме погледне.
- По дяволите! - Джонатан тресна с юмрук по масата. - Веднага напусни.
- Нима отново ще ме изгониш? – гласът му беше остър като като сърп, когато го каза. – Не се ли радваш да ме видиш отново, татко?
Татко??? Той беше техен син? Всъщност не би трябвало да се очудвам толкова. Всичко, свързано с него, което случайно беше достигнало до ушите ми, крещеше, че става дума за другия син на семейство Гууд. Явно между тях се беше случило нещо много лошо, щом Джонатан, примерният, достоен за подражание Джонатан, е изгонил собствения си син от къщи. Нещо толкова лошо, че дори и Аби и Карл сега гледаха в страни, отвратени, отказващи да погледнат към Марк.
Не знаех какво да направя или кажа. Аз НЕ бях от семейството, колкото и да се залъгвах, и точно в този момент мястото ми не беше сред тях. Беше ми невероятно неудобно още повече защото не знаех с какво извинение да напусна стаята.
- Мисля, че е най-добре да слезем долу – рече Аби съвсем тихо, все още с наведени очи. – Достатъчно притеснихме Тери тази вечер. Джонатан...
Само че Джонатан не помръдна, не и преди да е видял гърба на сина си, чак тогава се запъти към вратата заедно с останалите.
- Съжалявам за това, Тери – каза ми той на излизане, гласът му звучеше глухо, все още пълен с яд, но в същото време и с тъга, безнадеждност, разочарование... – Мисля, че трябва да присъстваш на този разговор. Ти СИ част от това семейство.
- Не, Джонатан – възразих аз и се опитах да му се усмихна. – Има неща, които е най-добре да разрешите по между си. Аз винаги ще бъда на среща.
Останала отново сама, не можах да заспя, колкото и да се опитвах. Чувах виковете им дори тук, на втория етаж. Джонатан заплашваше, че ще изхвърли Марк, Марк крещеше, че това е и негов дом и има право да остане, Аби се молеше и на двамата да престанат. Имах чувството, че не е редно да оставам и да слушам скандала – това беше семеен въпрос, който изобщо не беше пригоден за ушите на една непозната като мен. Исках да се махна, иначе нямаше да ми е удобно да ги погледна в очите на следващия ден, въпреки че неудобство би трябвало да изпитва само идиотът Марк.
Идеята ми хрумна внезапно. Нахлузих чифт дънки и първата попаднала пред очите ми тениска и отворих прозореца. Онзи глупак Марк би трябвало да е влязъл оттук, нали? Следователно аз можех да изляза. Преметнах крака навън и стъпих върху перваза. Чистият нощен въздух веднага ми подейства освежаващо и проясни мислите ми. Чувствах се толкова трезва и будна, колкото никога досега. Сякаш подтиквана от някаква висша сила, в следващия миг усетих как разпервам ръца и политам надолу. Скочих. Вятърът погали кожата ми като милувка от любимо същество, развя косите ми, сливайки се с тях, и ме накара да се почувствам свободна. В този едничък кратък миг бях себе си – такава, каквато ме помнеше тялото ми. Бях едно цяло с Тереза. Затворих очи и се насладих на усещането, а когато отново ги отворих, всичко беше свършило. Нещо повече, приземих се толкова леко, все едно наистина бях летяла. Може би трябваше да се стресна като всеки нормален човек, скочил от седем или осем метра височина и оказал се напълно невредим, но в момента не можех да мисля за това. Виждах небето, обсипано с безброй звезди, ярката луна, усещах повея на вятъра и единственото, което исках да направя, беше да тичам. Втурнах се, сякаш гонена от бесове право напред, изминах алеята, заобиколих трактора на Джонатан и продължих към полето. Това, което правех, не беше част от здравия ми разум, беше по-скоро инстинкт. Не знаех защо го правя, но знаех, че мога да се справя. Тичах, и тичах, и тичах, в тъмнината едва различавах пейзажа около себе си, дори не се замислях как ще се върна, ако се изгубя. Бях толкова щастлива, като диво животно, освободено от клетката му.
Спрях се едва, когато започвах да се задъхвам. И ето че дойде моментът да се уплаша. Бях изминала най-малко десетина километра, а дори не се бях изпотила. Намирах се толкова навътре в слънчогледовата нива на Джонатан, че ако не бех вървяла в права линия и не познавах мястото, никога нямаше да успея да се върна. Огледах се объркано наоколо. Бях съвсем сама. Не се чуваше абсолютно нищо, освен собственото ми учестено дишане.
- Какво беше това, по дяволите... – прошепнах на тъмнината, сякаш там, в сенките, бих могла да открия отговора. 
Вдигнах ръка, за да отместя досадния кичур коса, който падаше в очите ми. Седнах на земята, за да се усппокоя, и се загледах в небето. Да, определено нещо с мен не беше наред. И не беше само това тичане. Ами когато една седмица след като излязох от болницата ми свалиха бинтовете? За толкова кратко време раните ми бяха напълно зарастнали и нямах дори и белези. Дълбоки рани, нанесени от зъбите на диви животни. Или упоритата ми непоносимост към пряка слънчева светлина? Лекарите казаха, че до няколко седмици ще отшуми, а вече трети месец не можех да се отърва от проклетите очила. И не само, тази вечер бях скочила от прозореца и се оказах невредима, пробягах километри за няколко минути и дори не бях изморена. Освен това можех да се закълна, че чувам ритъма на сърцето на човека до себе си, усещах как кръвта бавно се изтласква към вените му... и тогава, естествено, в главата ми се зароди въпросът, който би следвало да си задам още когато се събудих в болницата. Не, не коя съм аз. Какво съм аз.