Прибрах се у дома, вървейки съвсем бавно. Не ме интересуваше, че е късно или че ще се притесняват за мен. Защо винаги става така, питах се, докато вървях през морето от слънчогледи. Винаги когато мислех, че нещата ще се наредят, когато бях сигурна, че мога да се справя с новия си живот, изникваше нещо ужасно и всичко започваше отначало. Например първия ми спомен, после момчето, което срещнах в града, сънищата ми...при всички тези случаи в мен се породяваше вечното съмнение дали постъпвам правилно с решенията, които взимам, дали ще се справя, дали заслужавам втори шанс. Бях изпитвала какви ли не чувства, но нито едно от тях не можеше да се сравни с чувството, което се настани в гърдите ми тази нощ.
Не беше страх, не беше меланхолия, нито вцепенение. Беше болезнена липса. С всеки удар на сърцето си усещах празнота, като че ли от вътре бях куха. Отчасти защото не бях нормална - освен всичко останало, аз бях изрод. Не можете да си представите какво изпитва един човек, когато разбере, че нещо в него не е КАКТО ТРЯБВА. Страх, отвращение и самота. Боях се да разкажа на семейство Гууд за това. Ами ако по някаква причина този път откажеха да ме разберат? Може би щяха да решат, че съм опасна, след като самата аз вече не знаех на какво съм способна. Всъщност, по-скоро щяха да ме сметнат за луда, напълно логично заключение в моето състояние. Вече си представях как някой противен лекар като доктор Джейкъбс например ми поставя диагнозата – шизофрения, развита вследствие на загуба на паметта и параноични халюцинации. Нещо подобно. Не можех да го позволя, защото за мен подкрепата на близките ми означаваше дори повече, отколкото предполагах. Да изгубя уважението им беше все едно отново да изгубя себе си. Затова когато се прибрах, предпочетох да не казвам нищо.
А и дори и да исках да споделя, нямаше как да го направя, защото всички вкъщи, дори и да не си го признаваха, бяха заети с един също толкова сериозен проблем.
Марк, Марк и пак Марк.
Още откакто се върнах вкъщи онази вечер след разходката в полето, вече знаех, че със завръщането му всичко ще се промени.
Дори и за мен самата, която на практика нямах нищо общо с него и не би трябвало да ми пука какво прави, той се превърна в невероятно препятствие. Впи се в мен като някоя гадна пиявица и не ме оставяше намира, непрекъснато вървеше по петите ми и не спираше да се заяжда. По някакви безумни причини Джонатан му позволи да живее в къщи и тъй като всички с изключение на самия Марк шумно възразиха на предложението ми да освободя стаята му, сега той спеше на канапето в хола и срещите ми с него бяха неизбежни. Какви срещи само. Той не пропускаше да се изпречи на пътя ми рано сутрин, когато излизах за работа или да ме посрещне вечер, когато се прибирах, зараден с някоя отвратителна забележка по мой адрес.
Най-странното беше, че никога не го срещах през деня. Винаги издебваше времето преди съмване или след мръкване, за да се появи. Държеше се точно като прилеп, който бяга от слънчевата светлина, и прекарваше целия си ден в спане. Всекидневната на Аби заприлича на полигон с вечните възглавници и одеала, разхвърляни наоколо, завесите непрекънато бяха плътно спуснати и вече много рядко някой от семейството се отбиваше там, за да си почине. Марк беше като бодлив бурен, когото всички избягват, но и в същото време се боят да премахнат.
Джонатан започна да се прибира преди залез, вечно смръщен и неразговорлив. Карл също рядко оставаше да спи вкъщи, използвайки като претекст началото на новата учебна година, а Аби не знаеше какво да направи, за да подобри ситуацията.
Беше ми мъчно най-вече заради нея. Горкичката, толкова тежко беше преживяла отсъствието на големия си син, а завръщането му у дома само влошаваше ситуацията. Виждах я как се старае да му угоди, приготвяше любимите му ястия, опитваше се да говори с него, но той не даваше и пет пари за нея. Отказваше да яде от храната й, отговаряше с половин уста на въпросите й и задължитлно избягваше да я гледа в очите. Това беше сто пъти по-отвратително и жалко дори от тъпите му опити да ме сваля и да ми говори на инат. Не можех да го търпя и тайно си мечтаех да му се случи нещо наистина лошо, нещо, свързано с крокодили и загуба на солидно количество кръв и крайници. За съжаление обаче, за да попаднеш на крокодил, първо трябва да си направиш труда да излезеш от къщи, нали?
Нямах представа още колко дълго ще си мълча и ще търпя положението, но така или иначе нещо трябваше да се направи. Та идиотът си беше позволил да рови в нещата ми, докато бях на работа! Никога няма да забравя самодоволното му изражение, когато го заварих в стаята ми да чете писмото на Алекс, докато в другата си ръка стискаше фалшивата шофьорска книжка.
- Какво си въобразяваш, че правиш? - развиках му се още от вратата.
В следващия миг се втурнах към него, за да си взема нещата, но той нарочно ги вдигна високо над главата си, принуждавайки ме да скачам като глупачка, за да ги достигна. Начинът, по който се хилеше, беше повече от противен.
- Нещо не разбрах - каза ми развеселен, когато все пак подхвърли вещите ми на леглото. - Ти как се казваш в крайна сметка, Кони?
- Ами и аз не разбрах защо не си в затвора, но не казвам нищо, нали? - заядох се вместо отговор и натъпках вещите си в нощното шкафче. Бях бясна, усещах как бузите ми горят и ми идеше да го убия. Никой никога досега не беше нахлувал в личното ми пространство по такъв гаден начин и се чувствах най-малкото предадена – защото в крайна сметка това бяха моит вещи и моите тайни, а не някаква залъгалка, която той да използва за основа на подлите си шеги.
- Както винаги се правиш на умница – изкоментира Марк, гледайки ме с непонятна за мен неприязън. Господи, колко ми беше неприятен!
- А ти се правиш на простак. Разкарай се оттук преди да съм извикала Джонатан да те изхвърли.
- Ти май много се разбираш с Джони, а? - изсмя ми се той мръснишки.
- За разлика от теб! - проклет идиот. Схванах за какво ми намеква, но по-добре да ме удареше гръм, отколкото да се подлъжа по играта му - нямаше да отговарям на такива отвратителни коментари. - Което май ти е проблема, а? Скара се с всички и сега не знаеш как да си върнеш уважението им.
- Не си мисли, че ме познаваш - изсъска той на среща ми и ме изблъска в страни, напускайки стаята. - А, да, този Ейдън... да не би случайно да говорим за Ейдън Макгроу?
- Не ти влиза в работата - извиках и му затръшнах вратата под носа.
Стори ли ми се или прозвуча притеснен, когато ме попита? Малко вероятно, глупак като него не би могъл да се притесни от каквото и да е. Ала ме накара да се замисля. Седнах напряко на леглото си, докато последните слънчеви лъчи едва едва си проправяха път през прозореца ми, и се вгледах в сенките, които се отразяваха в пода. Ейдън Макгроу? Ейдън... Макгроу - звучеше ми познато. Като далечен спомен, който светкавично проблясва в съзнанието, като дежа вю. Въобразявах ли си, или наистина виждах как един млад мъж, носещ палто на военен, ми подава предизвикателно ръка и ми съобщава името си?
- Капитан Ейдън Макгроу - каза ми тогава той с изискан тон. Не виждах ясно лицето му, но знаех, че ме наблюдава право в очите - аз също не откъсвах поглед от него.
Усмихваше ми се преценяващо, а аз го гледах като глупачка и имах чувството, че краката ми бавно губят способността си да стоят прави. Май си бях помислила, че никога досега не съм срещала толкова впечатляващ мъж. И като че ли си казах, че мога да прекарам цялата вечер, взряна в тези очи. Ето сега щях да се сетя и какъв цвят бяха те...
Споменът отлетя мигновено. Премигнах и опитах да се съсредоточа в детайлите. Палтото - на висш офицер, само че от времето на Гражданската война или по-старо, още от Наполеон. Колкото и да се напрягах, ми беше трудно да го видя ясно, все едно някаква завеса се беше спуснала пред очите ми, всъщност като че ли някой нарочно ми пречеше да видя. Интересно... Може би трябваше да опитам с нещо друго. Завъртях очи, за да проясня съзнанието си, и все пак успях да различа меката светлина, която се отразяваше в скъпите кристални полилеи. Намирахме се в някаква просторна зала с лъснат до блясък под. Стените бяха покрити с кадифени тапети, около нас имаше още много хора, които приказваха превъзбудено по между си, и гласовете им се разнасяха из въздуха, смесвайки се с тихата музика на оркестъра. Събиране... не, бал. Може би маскен бал - чисто предположение, но единственото, което би могло да обясни странната атмосфера в залата и още по-странното облекло на Ейдън Макгроу. Мили боже, първата ми среща с Ейдън. Денят, в който се бяхме запознали. Не си го спомнях ясно, както раздялата ни, но пък затова споменът беше много по-скъп. Усетих как отново треперя, сърцето ми биеше лудо в гърдите, заплашващо всеки миг да изскочи като топче за пингпонг, ръцете ми силно стискаха ленената покривка на леглото. Бях се изпотила от напрежение.
- Мили боже! - извиках като в транс и се втурнах към вратата.
Слязох на бегом в хола без да обръщам внимание на притеснената Аби, която май ме питаше какво се е случило - не бях много наясно какво точно ми казва, това в момента нямаше значение.
Огледах празната стая, но от този, когото търсех, нямаше и следа. Дори погледнах зад завесите и проверих под небрежно захвърлената на дивана завивка. Беше пълна глупост, защото все пак той не би могъл да се крие отдолу дори и да беше човекът каучук. Знаех, че се държа налудничаво, но бях отчаяна и нямах представа какво друго да сторя. Нямаше го, нямаше го! Проклет глупак!
- Къде е Марк? - изграчих истерично на Аби, която ме гледаше с широко отворени очи.
- Аз.. той - притесни се тя. - Мисля, че излезе. Не каза къде отива.
- По дяволите!
- Миличка, миличка, успокой се. Какво е станало? Какво е направил?
- Той познава Ейдън, Аби! - рекох й с блестящ поглед.
- Моля? Виж, сигурна ли си, че не те е излъгал? - попита ме тя с неудобство и ме поведе в кухнята. - Седни, успокой се.
Послушах я и автоматично се строполих върху първия попаднал пред очите ми стол, облягайки ръце на кухненската маса.
- Да ме е излъгал? Не, не... Той не знае, че не помня. Н-нарече го по име. Ейдън Макгроу - – забърборих като някоя лунатичка. - А аз си спомних, че Ейдън наистина се казва...
- И все пак... не бива да възлагаш големи надежди на Марк. Това, което ти е казал, вероятно е било, за да те подразни. Знаеш какъв е, за съжаление на него не може да се разчита.
Да, знаех какъв е Марк. Карл ми беше разказал историята на сутринта след грандиозното завръщане на брат му. Вероятно Джонатан нямало да го изгони от къщи дори и когато е научил за наркотиците и полицията, ако не се бяха скарали толкова жестоко след като се върнали от участъка. Джонатан си изпуснал нервите и го ударил след поредната обида. Ала Марк беше отвърнал на удара. Естествено, че човек, който би посегнал на собствения си баща, е способен на всякакъв друг вид подлости. И все пак ясно си спомнях изражението му, когато спомена името на Ейдън. Опита се да звучи по-скоро небрежно, все едно не е кой знае какво, но си личеше, че е притеснен - защото по някаква причина Марк Гууд се боеше от Ейдън Макгроу.
За съжаление не можех да кажа това на Аби, тъй като то беше част от така наречената ми ненормалност. Предполагах, че не само аз, но и Ейдън не беше като останалите, което го правеше още по-скъп за сърцето ми. Присъствието на някой като мен някъде в този свят поне мъничко намаляваше самотата ми. Защо, по дяволите, всяка моя мисъл трябваше да е пропита от присъствието на този човек?
Опитах се да си възвърна нормалното изражение, усмихвайки се на Аби, която беше седнала до мен и нежно държеше ръцете ми в своите.
- Наистина съжалявам, че Марк те притенсява толкова – въздъхна тя.
- Не... вината не е твоя. Той е просто идиот с проблеми, който не знае как да се справи с тях.
- Винаги е бил такъв. Още от малък се караше непрекъснато с другите деца, вечно търсеше правда там, където едно дете няма как да я намери. После, когато Джонатан се опита да го вкара в правия път, нещата се влошиха още повече.
- Не се безпокой, Аби. Марк е такъв, какъвто е. Наясно съм, че не мога да разчитам на това, което казва. Само че този път нямам друг избор освен да му се доверя.
Вероятно трябваше да й кажа, че всичко с Марк ще бъде наред, че той ще осъзнае грешката си и ще поиска прошка от всички, но много добре знаех, че това никога няма да се случи. Душата на човек наистина може да се познае по очите, а в неговите очи не виждах нищо освен пустота и безразличие. Това момче не правеше нищо без задни мисли и кой знае какво беше отишъл да търси днес в стаята ми.
* * *
Марк не се прибра тази вечер. Чаках го до късно на верандата, вперила очи в тъмнината, която се простираше пред мен. Имах чувството, че въздухът е приел материална форма и ме обгръща като бетон – толкова гореща беше тази нощ. Дори и досадните комари се бяха изпокрили и сякаш аз бях единственото живо същество, останало на открито по това време. Чувствах се толкова самотна, колкото вероятно би се чувствал и последният човек на света. От време на време поглеждах към небето и като някоя глупава хлапачка си мечтаех и Ейдън да гледа към звездите в същия този миг. Зачудих се дали и звездите в Джорджия са толкова ярки, колкото тези, които блестяха над мен. Звездите в Джорджия ли? Подскочих стреснато и запремигвах на парцали, осъзнала, че Тереза пак се опитва да си проправя път в съзнанието ми, след като това й беше забранено. Не исках никакви други спомени, освен тези, свързани с Ейдън, а по някаква причина бях убедена, че Ейдън няма нищо общо с Джорджия, следователно Джорджия изобщо не би трябвало да ме интересува. Опитах се да не мисля за това, но колкото повече се напрягах, толкова повече задълбавах във въпроса. Явно някаква проклета част от мен искаше да знае отговора. Отново се зарових из съзнанието си, търсейки подробности. В Джорджия имаше южняци ( не обичах южняците, провлаченият им говор ме изнервяше), имаше памук... За мое щастие откъслечните неща, които знаех за щата не ми говореха нищо особено, а подробностите от миналото ми - тази часто от живота ми, която лично ме свързваше с онова място - си оставаха заключени в някое отдалечено кътче на мозъка ми. Може би мисълта съвсем случайно беше минала през съзнанието ми и не биваше да й отдавам чак такова значение. Потънала в подобни глупави и незначими размисли, въобще не усетих как някой се приближава към мен.
- Мен ли чакаш, маце?
- Мили боже! – изкряках досущ като някоя типична южнячка и се вгледах в тъмното, опитвайки се да различа силуета на Марк.
Той стоеше на няколко стъпки от мен – на върха на стълбите – и вонеше на бъчва. Зяпаше ме нахално, както винаги, и се хилеше насреща ми, докато белите му зъби проблясваха в тъмнината като призрачни окови.
- Наистина, миличка – продължи да бърбори. – Не исках да те карам да чакаш. Ако знаех...
- Ти сигурен ли си, че не си осиновен? – просто не можех да се въздържа да не се заяждам с него. Мисля, че ми доставяше същото извратено удоволствие, което и на него. – Имам предвид, че всички останали от семейството ти са свестни хора, а ти си толкова... ти!
- За мое и твое нещастие съм син на скъпия Джонатан – като типичен пияница той се килна напред и се строполи на люлката до мен.
Отвратителният му дъх ме обгърна като мъгла – все едно бях някое нещастно насекомо, уловено в отровна паяжина. Потръпнах отвратена и побързах да се отдръпна от него. Вместо да ме остави на мира обаче, Марк се приближи още повече до мен и постави свойски ръка върху рамото ми.
Веднага отблъснах противната му лапа от себе си и скочих на крака.
- Удоволствие ли ти доставя да се правиш на простак?
- Виж какво, маце...
- Престани с това „маце” – промърморих раздразнено. Дявол да го вземе, нямаше да е лесно да проведа смислен разговор с този глупак.
- Добре тогава, тиквичке – ухили ми се Марк.
Извъртях очи и си поех дъх. Търпение, казах си преди да му заговоря с бавен и ясен глас, все едно трябваше да обясня някоя сложна задача на селския идиот.
- Бих искала да те попитам нещо и те моля да ми отговориш искрено.
Изглежа успях да привлека вниманието му. Той спря да си тананика неразбираемата мелодийка, която не беше слязла от устата му, откакто се появи преди малко. Проследих как очите му твърдо ме фиксираха.
- Какво ще получа в замяна? – попита ме напълно сериозно.
- Аз... ще ти върна стаята.
- Ау... – подсвирна той саркастично, - значи е важно. Е, питай.
- Онова име, което спомена днес – започнах предпазливо. – Мисля, че съм го чувала някъде, но не мога да се сетя. Кой е Ейдън Макгроу?
- Защо ме питаш? – реагира мигновено.
- Искаш ли си стаята?
- Е, добре. Не мислех, че е толкова важно. Ейдън Макгроу е един старец, с когото се напихме в някакъв западнал бар в Мемфис миналата година – гласът му потрепери едва забележимо в края на изречението.
Веднага разбрах, че ме лъже, а той разбра, че аз знам.
- Кога ще си получа стаята? – попита ме въпреки това.
- Когато ми кажеш истината! – викнах аз и се втурнах вътре.
Глупачка, глупачка, глупачка – повтарях си, докато изкачвах набегом стълбите. Затръшнах вратата на спалнята си и след като ядно изхлузих сандалите си, се хвърлих в леглото с дрехите. Естествено, че нямаше да измъкна информацията толкова лесно. Освен че се боеше от Ейдън, Марк беше непоправим гадняр, който никога не би ми казал истината от добра воля, особено когато знаеше, че това е важно за мен. Аби не случайно ме предупреждаваше да не възлагам големи надежди на него. Нищо нямаше да получа наготово от сина й.
Добре тогава. Щях да направя и невъзможното, за да се добера до Марк, щях да го спечеля на своя страна и да измъкна всичко, което ми беше необходимо, за да намеря Ейдън. Да. Възнамерявах да използвам този глупак и не. Не изпитвах угризения. Той напълно си беше заслужил подобно предателство.
Няма коментари:
Публикуване на коментар