ГЛАВА 2 ЗВЕРОВЕ

В деня на изписването ми се събудих необичайно рано. Усещах някакъв непознат трепет - като първокласник, който за първи път отива на училище. Вълнувах се, че ще изляза навън, щях да видя други хора, а и те да видят мен. Набързо нахлузих старите дрехи, които бяха в раницата ми, а те ми паснаха идеално. Беше ми малко странно да стъпвам на ниските равни подметки на кецовете, сякаш краката ми бяха свикнали с обувки на висок ток. Мислено се заклех, че ако зависи от мен повече няма да нося високи обувки.
Дълго време се гледах в огледалото, опитвайки се да свикна с лицето си. Търсех специфични черти, онова у мен, което ме отличаваше от другите. Ето - под долната ми устна имаше малка едва забележима бенка, усмивката ми беше леко крива, а когато се ухилех широко, на лицето ми се появяваха трапчинки. Не бяха кой знае какви отличителни черти, но си бяха моите отличителни черти. Небрежно вързах косата си на тила и напълно готова излязох да чакам домакина си.
Господин Гууд не се забави много. Още в девет сутринта той пристигна в болницата, за да ме отведе в дома си. Поздрави ме сърдечно и ме поведе към колата си. Аз го следвах очудващо бързо като се имат предвид нараняванията ми, всъщност изобщо не изпитвах болка при движение. Но тъй като не ми беше до това в момента, съвсем забравих за въпросните наранявания. Любопитно оглеждах всеки човек, когото срещах по коридорите на болницата с надеждата случайно да разпозная някого, но това така и не се случи. За да позная някого, би трябвало първо да си го спомня, нали така?
Поне г-н Гууд не ме оставяше да скучая. Докато вървяхме, той ми разказваше за сина си Карл, който преди една седмица се е върнал от колежа във Финикс. Повечето момчета на неговите години пътували в чужбина по време на ваканцията, но заради скромните си средства той трябвало да си остане вкъщи. По цял ден работел във фермата на баща си, а от време на време ходел и в града, за да помага на някакъв строеж. Толкова се бях прехласнала в разговора ни, че не спирах да задавам въпроси. Интересувах се в кой град сме, далеч ли е фермата, няма ли да съм им в тежест, какво мисли Карл за това, че ще живея с тях, каква е Аби. С две думи въпросите ми нямаха край.
Изобщо не усетих кога излязохме навън, но изпитах ужасяваща болка в мига, в който видях ярката слънчева светлина. Беше толкова болезнено, че изпищях и се свих на кълбо на земята. Имах чувството, че някой забива игли в очите ми, по бузите ми се стичаха студени сълзи. Някой се опита да ме успокои, но бях толкова изплашена, че бясно го ударих в опит да се защитя. Чух откъслечен вик - вероятно от човека, когото ударих, миг по-късно ме обградиха някакви непознати хора и усетих как ме носят обратно в болницата.
Далеч от слънцето очите ми бързо се успокоиха, но трябваше да премина задължителния преглед. Все още треперех, когато ми съобщиха, че всичко с тялото ми е наред, а пристъпът преди малко се дължал на дълъг престой на закрито. Предписаха ми някакви капки за очи и ме снабдиха с чифт огромни тъмни очила, които трябваше да нося винаги, когато имам допир с пряка слънчева светлина в продължение на цял един месец.
Ето как се показах за първи път пред света - с огромни бръмбарски очила и умираща от срам заради жалкото си изпълнение преди малко. Докато прекосявахме паркинга до колата на г-н Гууд, се оглеждах виновно, питайки се дали някой случайно не ме е запомнил. Едва когато се качих в колата, успях да си отдъхна.
Г-н Гууд ми се усмихна насърчително.
- Всяко начало е трудно - каза ми той, докато подкарваше колата. - Важното е, че не се оказа нищо сериозно.
- Така е. Просто... не си го представях така.
Пристигнахме в градчето след почти един час обиколки из някакви малки черни пътища. Минахме по някакъв предполгаем кратък път, защото по магистралата щяло да ни отнеме поне още половин час. Аз просто мълчах и наблюдавах гледката без да мога да откъсна очи. Това на практика беше първото ми излизане сред природата и инстинктивно исках да попия възможно най-много информация. Например чистия въздух - сякаш от години не бях вдишвала такъв, или пък порива на вятъра, който облъхваше лицето ми през отворения прозорец на колата. Наслаждвах се на яркото палещо слънце дори и през противните тъмни очила и лекото парене в очите, което продължавах да изпитвам. Наблюдавах играта на светлината, която се отразяваше в зелените листа на дърветата и се радвах като малко дете на всяко нещо, което попадаше пред погледа ми.
Г-н Гууд предвидливо си мълчеше на седлаката до мен, усетил, че се нуждая от малко усамотение. В действителност просто не знаех как да общувам с нормални човешки същества. Цялото това странно усещане, че "хората" и аз сме от различни лагери, не ме беше напускало, откакто се събудих вчера в болницата. Сигурно съм била някаква ненормална особнячка, помислих си с насмешка. От онези социопати, които живеят сами и странят от всички.
Все пак не ми се наложи дълго да се чудя за какво да си говоря с г-н Гууд, тъй като скоро наближихме оградата, която очертаваше границите на фермата. От двете страни на пътя растяха високи слънчогледи и нивата се разпростираше напред докъдето поглед стига. Пътувхме още около пет минути, докато стигнем до къщата. Там на входа ни очакваше симпатична жена с къси руси коси и доста млада за възрастта си. Сините й очи весело се усмихваха, докато ни чакаше да слезем от колата. Тя вероятно беше Аби. Съпругът й с широка крачка скочи навън и й лепна бърза целувка на устните. Аз пък се смъкнах виновно от седалката и след като затворих вратата на колата продължих да си стърча насред двора, питайки се какво би следвало да направя сега.
- Здравей, Тери, радвам се да се запознаем.
Тери? Галеното име ми хареса. Усетих как се усмихвам широко, докато отвръщах на поздрава й. 
Докато г-жа Гууд ме развеждаше из къщата, оъзнах две неща. Първо, исках да остана при тях и да се почувствам като част от този дом и, второ, щях да дам всичко от себе си, за да оправдая доверието, което ми бяха гласували.
Настаиха ме в една малка стая на втория етаж, която не била използвана от години насам. Така и не успях да разбера кой е живял там, Аби предпочете да не ми сподели тази подробност, а и аз не исках да нахалствам. Вместо това бях впечатлена от подредбата в стаята. Веднага ми харесаха зелените краски на стените, които живо контрастираха с мрачните плакати на хеви метъл бандите. Мебелировката беше доста скромна, но пък рафтовете, пълни с книги, моментално привлякоха вниманието ми. Колекцията беше пълна с най-разнородни жанрове, но преобладаваха заглавия, които по някаква причина свързвах с тежки психологически драми. Явно и аз си падах по такъв тип литература, заключих, спомняйки си за социопата, който явно съм била и се засмях. Аби веднага го забеляза и се усмихна на свой ред.
- Можеш да правиш каквото пожелаеш с тях - каза тя. - В нашата къща вече никой вече не чете подобни неща. Джонатан настоя да ги запазим, но според мен мястото им отдавна не е тук.
Въобразих ли си или усетих горчивина в думите й? Все пак не изразих коментар - не беше моя работа - и искрено благодарих за гласуваното доверие.
Останалата част от деня ми премина в опознаване на новия ми дом и неговите обитатели. Помогнах на Аби с вечерята ( по-точно нарязах салатата, защото си нямах никакво понятие от готвене) и двете си поговорихме на широко. Тя ми разказа за себе си, за това как се е запознала с Джонатан, за Карл, толкова много за Карл, че накрая имах чувството, че го познавам. Когато най-накрая той се появи, го поздрвих сякаш бяхме първи приятели.
Оказа се, че Карл е точно такъв, какъвто го описваха родителите му - леко срамежлив, работлив за трима, със слабост към кънтри музиката и много сърдечен. Не беше взел почти нищо от чертите на баща си - дори и скулите му бяха като тези на Аби. Беше висок, рус, със сини очи и волева брадичка, като излязъл от любовен роман. Разликата във възрастта ни беше не повече от една година и бързо си допаднахме.
Карл обеща да ме отведе в града, за да си купя някои неща и да говоря с местните полицаи, за да ме имат предвид, ако попаднат на описанието ми в докладите за изчезнали хора. Дори предложи да отидем до мястото, където ме бяха намерили, ако това би ми помогнало да си спомня нещо. Съгласих се, естествено, и два дена след това с него излязохме на целодневна разходка из местността.
Близкото градче си беше направо село в сравнение с представите ми. В центъра имаше два големи магазина, в които продаваха абсолютно всичко; малка болница; един бар; една закусвалня; църква; училище, банка и полицейски участък. Точка. Останалото бяха къщи и гаражи. Кметството по необясними причини се намирало чак на края на града. Карл каза, че тук живеят около хиляда души като почти всички работели в близката фабрика и просто нямало нужда от повече институции. Нямах нищо против, даже ми беше все едно дали ще живея в мегаполис или фермерски град, стига да успея да си спомня миналото си. Единственият проблем беше, че колкото по-малко хора срещам, толкова по-малка е вероятността да попадна на човек, който би могъл да ме разпознае. Карл каза, че това изобщо не било проблем, защото всички в града знаели за мен и били готови да ми помогнат с каквото могат. Супер, помислих си с ирония, но си замълчах, защото Карл ме дари една от спиращите си дъха усмивки и побърза да подкара колата към района, в който съм била нападната.
Пътувахме не повече от един час в западна посока към място, наречено Пойнт Хил. Карл и Джонатан често ходели на къмпинг там по необясними причини, каквито би могъл да намери само един мъж. Ставаше дума за нещо, свързано с мъжката дружба и скрепяване на отношенията между баща и син.
- Двамата с Джонатан сте много близки, нали? - отбелязах аз, колкото да кажа нещо.
- Така е. Откакто се помня с него винаги сме се разбирали. На външност не си приличаме, но отвътре сме много еднакви. За татко аз съм сина, за който винаги е мечтал - последните му думи не прозвучаха особено гордо, както би трябвало.
- Каза го така, сякаш е нещо лошо.
- Не, разбира се... Работата е там, че... Той иска всички да са като мен, а това... да кажем, че не винаги е възможно или правилно. Хората са различни, нали знаеш. Не може двама братя да си приличат толкова, колкото би желал той. Не че някога съм имал нещо против да бъда любимеца на татко... Хей, пристигнахме.
Карл спря колата и ми показа мястото.
Това? - питаше цялото ми същество. Не можех да повярвам на очите си. Пред мен се простираше поредния квадратен метър от нищото, което би могло да представлява една пустиня. Бях очаквала да заваря някаква пещера или канара, каквото и да е, но не и това. Бях си мислила, че нещо толкова голямо като това да забравиш целия си живот би следвало да ти се случи на някое специално място. Бях си въобразявала, че аз самата съм специална ( все пак не на всеки човек се случват подобни неща, нали?).
Ударът беше болезнен. Просто стоях там и гледах като поразена от гръм безкрайната пустош, разкрила се пред очите ми. Исках да заплача, усетих как гърлото ме стяга... И изведнъж пред мен се разкри съвсем друга картина. Споменът беше... невероятно ярък, сякаш онова, което помнех беше реалността, а реалността беше неясна като сън. Стоях на същото това място, но беше нощ. Виждах обсипаното със звезди небе, а лунната светлина блестеше над мен като сребрист воал. Не бях сама. До мен беше той - винаги беше той - но този път не бях щастлива. Изпитвах невероята тъга в сърцето си. Сякаш знаех, че нещо лошо ще се случи и не можех да направя нищо, за да го предотвратя. Усещах как сълзите се стичат по лицето ми, но не ме интерсуваше. Той протегна ръка към мен и нежно докосна бузата ми, за да изтрие една търкулила се сълза. Вдигнах бавно поглед към него – не виждах лицето му, макар да стоеше на сантиметри от мен, но той също плачеше. Исках да го утеша повече от всичко, сърцето ми се късаше още повече заради неговата тъга. На свой ред понечих да изтрия сълзите му. Ейдън... сред цялото море от нещастие, което се беше стоварило върху мен, Ейдън винаги оставаше неизменното начало на всяка моя радост или болка. Моят дом, моят приятел, моята любов, моят живот... Моят живот...
- Спри ме - прошепна той и сграбчи ръцете ми в своите, за да ги целуне. Отчаянието в гласа му се разнесе като въздишка заедно с полъха на вятъра. Защо не можех да го видя? Сякаш димна завеса се беше спуснала помежду ни и ми пречеше да различа чертите му. И все пак знаех, че докато сме заедно дори и мъглата не би могла да ни навреди. Винаги, с изключение на тази нощ. - Моля те, Тереза, дай ми причина да те спася.
- Направи каквото трябва - гласът ми се давеше в сълзите. - Много е късно да се върнем назад. Не мога. Вече не.
Безнадежност, болка, примирение, решение, любов - всички тези чувства като ураган връхлетяха настоящото ми "аз". Усетих, че се задушавам. Извиках и се свлякох на земята. Някъде отстрани чух как Карл вика името ми. Миг по-късно той беше до мен и ме подкрепяше, за да не падна. Вкопчих се в него като в спасителен пристан, цялото ми тяло се тресеше, не можех да си поема въздух, бях изгубила представа за действителността. В краткия си неколкодневен живот никога не бях изпитвала такива силни емоции и не знаех как да се справя с тях.
Сълзите се стичаха като водопади от очите ми, в един момент очилата ми паднаха в прахта и жестоките слънчеви лъчи се впиха в зениците ми като пиявици. Изпищях от болката и зарових лице в гърдите на Карл. Той инстинктивно ме прегърна и ме понесе на ръце към колата.
- Спокойно, всичко е наред - чувах го да шепне в ухото ми, но думите не можеха да ме достигнат. Бях се вцепенила и не осъзнавах нищо друго освен отчаянието на този спомен.
Не бях предполагала, че първият ми спомен ще бъде толкова жесток. Най-вече защото не ми казваше нищо, напротив, крещеше още хиляди въпроси и чувства в лицето ми. Беше като отрязък от филм, който не съм гледала - хем ми разкриваше същността на филма, хем ме държеше в напрежение за финала и историята като цяло. Едно обаче знаех със сигурност. Каквото и да ми се беше случило, то нямаше нищо общо с дивите зверове в пустинята. Звярът беше Ейдън. Онзи Eйдън, който не помнех, но когото обичах също толкова силно, колкото и преди.