Глава 6. Клуб „Откачалка”

Да се сприятеля с Марк се оказа мисия невъзможна. В сравнение с трудностите, пред които бях изправена, усилията на героя на Том Круз изглеждаха като детска игра. 
След последния ни разговор Марк стана още по-неприятен и от преди. Забележките и подмятанията му се засилиха, а вечната противна усмивка не слизаше от устата му. Той блокираше още в зародиш всеки мой опит да се доближа до него и гледаше да не прекарва с мен повече време от необходимото му, за да ме обиди. Чудех се дали пък не знае защо съм сменила отношението си към него. Може би не беше чак такъв глупак, на какъвто се правеше, а ако предусещаше какво съм намислила, тогава с целия ми план беше свършено. Освен това по начало планът си беше подъл. Колкото и да го мразех, все пак Марк беше син на Аби и да използвам него беше все едно използвам и цялото му семейство, за да постигна целите си. А аз прекалено много държах на всички тях, за да ги предам по такъв начин.
Реших, че няма да е лошо да имам и други варианти за получаване на информация. Отново се обърнах към интернет и отново ударих на камък. Данните там бяха прекалено разхвърляни и прекалено много, за да мога да се обърна към точно определен надежден източник. И тъй като почти веднага се отказах от налудничавата идея да създам интернет сайт, озаглавен „ Издирваме Ейдън Макгроу”, ми остана само още един вариант, който можех да използвам в случай, че с Марк нещата не се получат, и който отговаряше на скромния ми бюджет – полицията.
Под „полиция” в нашия малък град разбираха един задушен и мръсен офис в края на главната улица, разположен ( точно като в някой уестърн) срещу бара. Единственият служител на реда тук беше възпълничкият, добродушен и с очи на бухал шериф Мийд. Познавах го сравнително добре, тъй като той беше редовен посетител в закусвалнята на Трейси и почти винаги, когато се случеше аз да му сервирам, ми обещаваше, че е готов да помогне с каквото може, за да намеря близките си. Ето защо когато в действителсност отидох при него за помощ, господин Мийд ми се усмихна и ме прие с широко отворени обятия.
Влязох кабинета му, изпълнена със съмнения, които се засилиха от острия аромат на тютюн и бира, носещ се из въздуха.
- Седни, седни, Тери – подкани ме шерифът и ми посочи един изтърбушен стол пред бюрото му.
Послушах го и се настаних на ръба на стола, опитвайки да изглеждам възможно най-естествено.
- Кажи ми с какво мога да ти помогна?
- Ами... става дума за едно име, което случайно си спомних.
- Наистина ли? – попита ме той заинтригувано. Личеше си, че за първи път се сблъсква с човек в моето положение и му е повече от любопитно да научи как се справям с живота си. 
- Аз... бих искала да ви помоля, ако е възможно, разбира се, да потърсите някаква информация за този човек... – изведнъж изпитах неудобство. Бях дошла с ясното съзнание да помоля за тази услуга, но в действителност изглежда мразех да искам услуги от хората, пък били те толкова добронамерени, колкото шерифа. Всъщност неудобството ми се дължеше на факта, че спестявайки по-голямата част от истината, го лъжа. За жалост нямах друг избор. Надявах се, че това не ме прави кой знае колко лош човек, искрено се надявах.
- А спомняш ли си нещо друго, освен името, за което спомена? – попита г-н Мийд, напълно неподозиращ за терзанията ми.
- Не – побързах да излъжа отново. Не че възнамерявах да укривам информация от полицията, просто останалото ми се струваше твърде лично. – Само името, а също и че той има брат на име Алекс, мисля, че е по-малък от него, но не съм сигурна.
- Добре, моето момиче – шерифът бързо всмука от смрадливата пура, която до този момент свойски премяташе между пръстите си и се усмихна снизходително. – Може ли поне да ми кажеш името на въпросния човек? – попита той, издишвайки лютивия дим от дрообовете си.
- О, да – засрамих се аз и сведох очи надолу. – Ейдън Макгроу.
- Е-й-д-ъ-н Мак-гроу – той си издиктува буквите, запписвайки ги в някакъв стар тефтер, който измъкна изпод купчина ненужни листа.
Странно защо, но ми стана неприятно да чуя името на Ейдън от устата на напълно непознат човек. Защото Ейдън си е само мой, помислих си свойски.
Шерифът се прокашля и най-накрая остави пурата в пепелника, докато в същото време се опитваше да разкара дима, размахвайки с ръка из въздуха. Държеше се така, сякаш му е неудобно от мен. Май се беше притеснил от начина, по който го зяпах – с втренчени очи, пълни с надежда. 
- Виж, Тери... – той побърза да отмести поглед, с което само затвърди убеждението ми, че ме смята за някое нещастно същество, достойно за съжаление.
- Не възлагам големи надежди – побързах да изпреваря следващите му думи. Не исках никой да се чувства притеснен заради положението, в което се намирах – това караше мен самата да се чувствам непълноценна. – Просто искам да знам какви са възможностите... мога да го понеса – добавих убедително, защото шерифът не спря да ме гледа по същия странен начин. 
- Трябва да знаеш, че ще бъде трудно. Едно име рядко е достатъчно, за да откриеш някого в наши дни. Но... обещавам ти да направя всичко възможно, скъпа. И без това нямам друга работа.
Кимнах с усмивка, защото това последното май трябваше да прозвучи като шега, и се приготвих да си тръгвам. Не беше кой знае какъв напредък, но все пак беше някакво начало. Веднага си спомних за Марк, който вероятно по това време спеше вкъщи, и се намръщих. Може би беше най-добре да изчакам резултатите от проучването на шерифа, преди отново да се захвана с него.
Излязох на пустата главна улица, премигвайки срещу ярката слънчева светлина на летния следобед и наместих по-добре тъмните очила на носа си. Бях помолила Трейси да ме освободи по-рано от работа и тя веднага се съгласи. Странно как всички винаги са готови да услужат, когато става дума за някой като мен – с физически и психически недъг. Бяха толкова... снизходителни. Не исках хората да са снизходителни към мен.
Стиснах устни и се запътих към автобусната спирка. Смятах да се прибера рано вкъщи и да посветя остатъка от деня си на Аби. Напоследък двете с нея рядко се засичахме и тя ми липсваше. Щеше да е чудесно да си поговорим на спокойствие, дори щях да я убедя да излезем на разходка – още нещо, което отдавна не бяхме правили. Можехме да поканим и Джонатан. Страхотно, нека идиотизираният им син да се събуди сам и да се чуди на кого да си го изкара.
Качих се в автобуса напълно спокойна и доволна от себе си. Не си спомнях някога досега да съм се чувствала толкова лека и дори да не знаех на какво точно се дължи, беше много приятно. На първо място бях убедена, че постъпих правилно като отидох в полицията. По този начин сякаш заявявах пред света, че в мен няма нищо ненормално, голяма работа, че през цялото време чувах забавените удари на сърцето на дебеличкия шериф Мийд. Освен това така бях направила търсенето реално. Странно защо, но докато таях всичко в себе си, нещата ми изглеждаха някак далечни, отвлечени, нямащи нищо общо с мен. Сега, когато дори и частично споделих търсенето с други хора, нещата най-после придобиха материална форма. Сега Ейдън беше истински.
Пътуването до фермата ми се стори кратко като миг. Едва бях седнала на една от свободните седалки до отворения прозорец, позволявайки на свежия въздух да облъхва лицето ми, и вече дойде време да слизам от автобуса. Ах, колко хубаво беше да се освободиш от тревогите си!
Реших да мина през полето, въпреки че оттук пътят до къщата беше по-дълъг. Обожавах да вървя сред слънчогледите на Джонатан, така обърнати към слънцето, те ми се струваха изпълнени с надежда – точко като мен.
Наслаждавах се на чистия въздух, на синьото небе, на аромата на поле и земя, дори и на яркото слънце. Сякаш тези неща ми бяха липсвали болезнено в предишния ми живот. Все пак предпочетох да не се замислям за това. Достатъчно странна бях и без странностите на Тереза, за да се затормозявам допълнително. Днес исках да бъда просто Тери.
Прибрах се вкъщи в прекрасно настроение, заварвайки всички точно както бях очаквала. Марк спеше на канапето, следователно нямах никаква работа там. Все пак му хвърлих един бегъл поглед, докато минавах покрай всекидневната – просто за да се уверя, че няма да създава проблеми поне този следобед. По начина, по който се беше излегнал, изглеждаше така, сякаш ще продължи да спи цяла седмица. Чудесно, казах си, и влязох в кухнята да поздравя Аби.
Аби вдигна глава от фурната в мига, в който ме видя, и ми се усмихна широко.
- Здравей, миличка.
- Здрасти – махнах й за поздрав и се настаних на стола срещу нея. Харесваше ми да я гледам толкова погълната от работата, най-малкото защото тя правеше всичко от сърце без да се оплаква и сякаш беше щастлива само като помага на другите. Няма значение дали ставаше дума за домакинска работа или за някой от курсовете, които посещаваше, Аби се справяше с всичко с лекота. Затова и обожавах нейната храна – защото я приготвяше с любов и усмивка. Помислих си, че ако някога имам семейство, искам да бъда същата майка и съпруга като нея.
- Беше ли при шериф Мийд? – попита тя и се настани срещу мен, когато най-после натъпка тавата в печката. Поклати глава настрани, за да разтовари врата си.
- Да, не даде големи надежди, но обеща да опита. Мисли ме за откачалка.
- Той мисли всички за откачалки.
- Да, но в повечето случаи греши, за разлика от този... зарежи това, имаш ли нужда от помощ? – побързах да сменя темата, защото не исках да задълбавам в своята ненормалност. Не и днес.
- Не, мила, всичко е готово. Виж, може би утре не бих отказала... имаме си повод – на последните думи тя се ухили широко, неспособна да скрие гордостта си.
- Повод? – усмихнах се неразбиращо.
- Карл ще ни доведе приятелката си.
- Карл си има приятелка?
- Да, каза, че я е поканил на гости и ще дойдат утре.
- Коя е тя? Защо нищо не ми е казал?
- Ами, не ми каза името й, едва сутринта ми се обади, за да ми каже. Мисля, че все още никой освен нас двете не знае. Спомена само, че трябвало да ти благодаря, защото си му отворила очите.
- Карл ходи с Хайди? – възкликнах невярващо. Карл щеше да доведе Хайди вкъщи. Да му се не види, не обичах хора, които не ме харесват.
- Познаваш ли момичето?
- Предполагам – рекох вече не чак толкова въодушевено. Не че имах нещо против Хайди или пък Карл да е щастлив, просто не исках да се срещам отново с това момиче. Вече си представях сватбата им и как тя ме изхвълря от къщата още на следващия ден. В следващия миг си помислих, че ми е прекалено развинтено въображението – дори и двамата с нея да бяха заедно надали щяха да се оженят на по двайсет и една, а пък и аз нямаше как да остана тук чак докато дойде време Карл да се жени, нали? – Тя не ме харесва – повторих нещастно.
- Не мога да си представя, че има човек, който не те харесва – рече Аби и ме дари с майчинска усмивка.
- Хей, на този свят има много хора, които не ме харесват, Аби. В хола спи един от тях – продължих да се мръщя.
- Кой не харесва Тери? – попита Джонатан, който току-що влизаше през задната врата в кухнята. Той постави шапката си на кукичката на вратата и след като целуна жена си по косата, се запъти към хладилника, за да си налее вода.
- Марк – отговорих му нещастно.
- Марк не харесва никого.
Нямаше как да оспоря такъв довод и реших да не задълбавам в темата – все пак ставаше дума за сина им. Вместо това си спомних, че няма да е лошо да им предложа да излезем преди въпросният им син да се е събудил.
- Не е вярно, че не харесвам никого – обади се Марк от всекидневната. По дяволите, беше ме изпреварил! 
Последваха стъпки и той се изправи пред нас сънен и намусен както винаги. Очите му бяха зачервени от продължителното спане, а косата му беше в пълен безпорядък. 
- Много си падам по малката Тери – каза го, гледайки право в мен. Беше се ухилил широко и ме зяпаше мръснишки, като котарак, готов да се нахвърли върху чуждата паничка с мляко. Почувствах се обидена от този коментар, беше гаден, особено изречен пред родителите му. Скочих на крака и го изгледах с омраза.
- Наистина ли няма да измислиш нещо по-умно? – извиках ядосано.
- Излез оттук – намеси се Джонатан с леден тон и изпъна гръб.
- Накарай ме – ухили се синът му.
Имах чувството, че въздухът за миг се нажежи до бяло. Двамата се гледаха с такова предизвикателство, че приличаха на петли, които всеки момент ще се нападнат. И как, по дяволите, всичко стана само за миг? Сега Джонатан беше на път да удари сина си и да предизвика поредния грандиозен скандал в къщата, а това още повече щеше да растрои горката Аби.
- Остави на мен - рекох му спокойно и се вгледах в невинно сините очи на Марк. – Мисля, че е време двамата с него да си поговорим.
Станах и изтиках Марк в двугата стая.
- Виж ти - изсмя се той, когато останахме сами във всекидевната. - Значи малката палавница смята да ми чете конско.
- Виж ти - изимитирах го и хвърлих бейзболната си шапка на масичката. Косата ми моментално се измъкна от хлабавата плитка, в която я бях прибрала. Не беше умишлено, но усетих как той се напрегна. Значи съм права, изликувах вътрешно - той само се перчеше като куче, което лае, но не смее да хапе, и го погледнах дръзко в очите - Нали малкият идиот не смята, че ще се занимавам с него, камо ли пък да му чета конско?
Защото аз наистина нямах такова намерение, не и днес, не смятах да му позволявам да ми разваля почивката повече, отколкото го беше направил до този момент. Бях го извела от кухнята просто защото не исках да продължава да създава повече проблеми на близките си.
- Явно предлагаш нещо по-секси, а? Старчето май не ти стига... – обади се Марк, нямайки си и представа какво се върти в главата ми. Вероятно ако знаеше нямаше да е толкова самодоволен. Глупакът се мислеше за толкова важен и си въобразяваше, че покрай поведението му всички ще му играят по свирката, ще се тревожат за него и ще се опитват да му помогнат. Само че на мен изобщо не ми пукаше какво ще стане с него, проклета да съм, ако това ме правеше ужасен човек, но така стояха нещата. Ако изобщо му обръшах по-специално внимание, то беше единствено заради връзката му с моите близки хора и начина, по който ги нараняваше. Но самият той за мен беше кух като прогнила тиква.
Без да усетя Марк започна заплашително да се приближава към мен, принуждавайки ме да отстъпвам несъзнателно назад.
- От вътре ли ти идва да си такъв простак? - заядох се, възвърнала си самообладанието и го изблъсках в страни, блокирайки явния му опит да ме притисне в стената. - Сигурно е много забавно, а? Не, по-скоро драматично. Да се правиш на вечно неразбраното лошо момче, което с идиотското си поведение се опитва да привлече вниманието на близките си. Това е наистина жалко, да знаеш...
- Не си въобразявай, че ме познаваш - отново се беше приближил до мен, съвсем близо, можех да усетя дъха му - толкова студен, че ме опари като острие на бръснач. Беше врязал зачервените си сини очи в моите с невероятна настойчивост, имах чувството, че краката ми омекват и губя почва. - Нещо се притесни, а, маце? Сърцето ти се разтупка май...
- А твоето...
Изведнъж замръзнах на място. Току-що осъзнах какво е онова у него, което ме притеснява толкова силно. Вдигнах отново очи да го погледна, толкова уплашена, че той инстинктивно потрепери и отстъпи крачка назад. Сърцето ми наистина се разби бясно в гърдите ми.
- Твоето сърце... не бие... - рекох накъсано.
- Глупости! - извика Марк твърде бързо и моментално се отдръпна от мен сякаш бях прокажена. Не смееше да ме погледне отново в очите.
По дяволите, не чувах ударите на проклетото му сърце! И, по дяволите, с поведението си той доказваше, че е истина.
Може би си въобразявах... Заслушах се в настъпилата тишина - ето, макар и съвсем тихо, успявах да доловя сърцата на Аби и Джонатан - леко прибързани, но не от притеснение, сякаш... се целуваха?, но от Марк не долавях никакъв звук. Само притаено дишане, ала и то като че ли се губеше.
- Разкарай се! - изкрещя ми той. - Престани да ме зяпаш! - не ме поглеждаше, беше свел глава надолу и обикаляше из стаята. Опитваше се всячески да стои по-далеч от мен.
- Сърцето ти... – не се отказвах аз, опитвайки да осмисля случилото се...
- Сърцето ми си е съвсем наред. На колко години си, че използваш такива лигави метафори. „ Сърцето ти не бие” – изимитира ме той, продължавайки с опитите да прикрие нервността си. – „ Сърцето ти е черно”, „ Нямаш сърце”... ама че глупости.
- Много добре знаеш, че говоря сериозно – не спирах да го гледам. Сега вече не можех да откъсна очи от него. – Това ли е? Заради това си такъв, затова се върна, защото те е страх, не знаеш какво да правиш... Какво стана?
- Повече никога не ме доближавай – каза той вместо отговор. Гласът му трепереше, когато отново се обърна към мен. 
- Иначе? - знаех, че не трябва да го предизвиквам, той наистина беше, ами, ненормален, може би много по-ненормален, отколкото сам предполагаше, а и кой знае колко опасен, само че просто не можах да се въздържа да не го подразня, мразех го. Въпреки че вече знаех какво го притеснява действително и каква е причината за целия този театър, който разиграваше с гадното си поведение, все още не можех да му простя.
- Не ме предизвиквай, момиченце. Само защото са те приютили тук по милост, не означава, че този дом е твой. Остави ме на мира. Не ме познаваш!
- И ти не ме познаваш! - озъбих се. - Много внимавай как се държиш от сега нататък.
Тръгнах си след тези думи и се шмугнах в кухнята, опитвайки да се държа както винаги.
- Повече няма да създава проблеми - усмихнах се възможно най-естествено на родителите му и отпих от портокаловия сок, който Аби ми беше предложила. Дали държанието ми беше толкова нормално, колкото се опитвах да го изкарам?
- Тери, на твое място нямаше да съм толкова сигурен... - рече Джонатан.
- Напротив. Синът ти е точно това, което си мислех, че е. Знае, че е сбъркал и вероятно съжалява, но тъй като си няма идея как да поиска прошка, се държи нападателно с всички. Естествено, че ще ме напада. Според него аз съм си присвоила мястото, което по право му принадлежи.
- По дяволите, той е двайсет и пет годишен мъж! - Джонатан удари с юмрк по масата, от което наредените за вечеря прибори издрънчаха. - Не може ли да се изправи като такъв и да си признае грешките?
- Сещам се за още едно момче, което се притеснява да се извини - намеси се и Аби, която до този момент ни беше слушала мълчаливо.
Джонатан ме погледна измъчено, търсейки подкрепа срещу това твърдение, но аз нямах намерение да заемам страната му, когато не беше прав. Защото освен всичко останало, вероятно и изгонването от къщи също тежеше върху черната душа на Марк.
- Ех, момиче, сигурна ли си, че не си учила психология?
Не знаех дали съм била студент по психология, съмнявах се. Но знаех, че колкото и противен да е, Марк има нужда от помощ. Може би си беше кретен и това нямаше нищо общо с чувството му за вина, но сърцето му определено не биеше в гърдите му. По всички биологически закони, той би трябвало да е мъртъв. Вече не си мислех, че аз съм странна - току-що бях говорила с ходещ мъртвец. Невероятно изплашен ходещ мъртвец при това.
Качих се в стаята си, обзета от цял куп съмнения и напълно забравила за планираната разходка по-рано. Една през друга в главата ми се въртяха безброй мрачни мисли.
Колкото повече разсъждавах, толкова по-убедена бях, че Марк е мъртъв. Никога не се хранеше, нямаше кръвообръщение, тялото му беше много по-студено от моето или на който и да било друг човек, когото познавах, освен това никога не го бях виждала да се появява на дневна светлина. Добре, какво би могло да накара един умрял човек да се събуди отново? Може би беше зомби? Не, според историите и Холивуд, зомбитата обикновено са контролирани от висш разум, а поведението на Марк изобщо не свидетелстваше за наличието на разум. Не беше и призрак, защото беше напълно материален. Мина ми през ума идеята за вампир, но, хайде стига, нима наистина отговорът на въпросите ми би могъл да е толкова клиширан? Тогава? Беше ми трудно да се сетя за друг вид немъртво същество, ако изобщо предположим, че вярвах в подобни глупости. Съмнявах се, че и самият Марк знае какво е в действителност. Но все пак би трябвало да си спомня как се е превърнал в това, което е. Може би ако го заплаша, че ще кажа на всички, той щеше да ми обясни... Започнах да се чудя дали изобщо е моя работа да се забърквам в допълнителни проблеми и да изисквам от него отговори, които може би само щяха да ме объркват. Той, естествено, въпреки всичко, не беше длъжен да ми дава обяснения. Нима ако някой започнеше да пита мен за странностите ми, бих му отговорила честно? 
В един момент все пак реших да направя само един опит за честен и открит разговор с Марк. Аз щях да му разкажа за себе си, а той евентуаллно би споделил своите проблеми. Убеждавах се, че ще го направя, за да помогна на Аби да разреши проблемите на сина си, но в действителност в главата ми отново се беше зародил старият план – да се сближа с него, за да изкопча информация за Ейдън. В целия този замисъл имаше хиляди предположения и половината от нещата бяха крайно несигурни. Знаех, че рискувам прекалено много – накрая можех да се окажа в задънена улица и с пръст в устата. Освен това разчитах на глупавата надежда, че ако се окажа права, завися от това дали у Марк е останала поне капчица човечност, за да не използва тайните ми срещу самата мен. Или което беше по-лошо, да грешах и Марк да си беше напълно нормален, тогава щях направо да му се предложа на тепсия. Залагах най-вече на случайността, която не означаваше кой знае какво. Ако изобщо Марк наистина беше мъртъв, АКО онзи Ейдън Макгроу, когото той познаваше, беше същият Ейдън, когото обичах. Прекалено много „ако” и нищо сигурно, за което да се хвана.
* * *
На следващия ден се прибрах вкъщи тъкмо когато слънцето залязваше зад хоризонта. Бях уморена от дългия работен ден и изпълнена с мрачни съмнения. Трябва да си призная, че съм страхливка, умирах от притеснение заради предстоящия разговор, защото, честно казано, нито знаех как да започна, нито какво да кажа. На теория идеята изглеждаше лесно осъществима, но на практика... 
На теория - какво трудно има да си поговориш с някого, да направиш опит да се сприятелите и така нататък. На практика този някой беше Марк. Мъртвият Марк, който вероятно щеше да ме прати по дяволите и да съсипе отношенията ми със семейството му. Още от първия ден на запознанството ни той търсеше оръжието, с което да ме разкара от дома и живота им, а тази вечер аз щях да му го връча собственоръчно. 
Отворих входната врата и влязох вътре. Погледнах се набегом в огледалото в антрето и след като свалих очилата си, въздъхнах и решително се запътих към всекидневната. Е, добре, всичко или нищо.
Марк все още спеше. Поколебах се на прага на стаята, опитвайки да заглуша абсурдната идея, която се зароди в главата ми. Само по себе си това, което смятах да направя вероятно щеше да предизвика грандиозен скандал, спомних си за Карл и Хайди, които след не повече от час щяха да се появят щастливи и нищо неподозиращи. Моя щеше да е вината, ако вечерта им се провали. Хайди щеше да ме намрази още повече. По дяволите.
Стиснах зъби и се насочих към канапето, на което се беше излегнал Марк. Така както беше застанал приличаше на съвсем обикновено момче, което се е прибрало вкъщи за ваканцията и си почива пред телевизора. Обикновено момче ли? С мръсната си тениска, чорлавата коса и дългунеста фигура по-скоро приличаше на бездомно наркоманче. Заслушах се само за миг, опитвайки да чуя сърцето му. Нищо, освен самата себе си, не можех да чуя нищо друго ( Аби береше цветя в задния двор).
Надвесих се над Марк и се заех да събирам последното доказателство, което ми трябваше. Пулс. Ако уловях пулс във вените му, тогава щях моментално да се откажа от идеята да му споделям каквото и да е, за да го накарам да говори. Протегнах внимателно ръка към него и докоснах бледата му шия, знаех точно къде и какво да търся. Веднага усетих издутината на вената под кожата му. Вена като вена, естествено, само че... мъртва. Не се усещаше нищо, никакъв пулс, никака реакция на допира ми. В момента наистина ми заприлича на труп, не бях сигурна дали изобщо диша, дъхът му беше толкова слаб.
- Какво си въобразяваш, че правиш? – реакцията му беше мигновена.
Той скочи на крака, стискайки гневно ръката, с която го бях докоснала. Изглеждаше напълно буден и наясно какво се случва, а очите му бяха все така зловещо зачервени и подпухнали. Гледа ме няколко секунди, опитвайки се да прочете по очите ми какво съм намислила. Този път устоях докрай на погледа му. Всичко или нищо, напомних си.
- Попитах те какво правиш? – изсъска насреща ми.
- А ти какво си мислиш, че правя? – отвърнах дръзко с вдигната глава. – Доказвам, че вчера не съм сбъркала. Ти си мъртав – последните ми думи прозвучаха като констатиране на прост факт, без страх или объркване. Знаех какво говоря и знаех, че съм права. Той също го знаеше.
Продължихме да се гледаме като настръхнали зверове, готови за скок. Ръката му все още държеше китката ми, несъзнателно увеличавайки хватката, стискаше ме толкова здраво, сякаш всеки момент щеше да строши костта ми.
- Не си мисли, че знаеш всичко – процеди Марк накрая.
- Напротив, нищо не знам. Но все пак на теб не ти ли е любопитно как те разкрих? – готово, бях подхвърлила кокала. Стиснах зъби и зачаках да ме заръфа всеки момент.
- Нищо не си разкрила. Няма как.
- Така ли? – значи искаш доказателство?, помислих си триумфираща, на ти, гаден, мръсен, противен умрял плъх! - Тогава откъде знам, че майка ти се приближава към къщата? На бас, че точно след няколко секунди ще отвори вратата и ще влезе – чувах все по-отчетливо спокойните удари на сърцето й, докато тя се приближаваше.
Точно като по поръчка в този миг до нас достигна шумът от отваряне на врата и из кухнята се разнесе приглушеното тананикане на Аби.
Марк ме гледаше с все по-нарастваща паника. Още преди Аби да влезе в къщата той беше осъзнал, че не си измислям и сега се чудеше дали да повярва, че по някакъв свръхестествен начин съм успяла да го предскажа, или всичко е било просто предположение.
- Това нищо не доказва – рече накрая, явно опитвайки се да запази и малкото разум, който му беше останал.
- Както и спрялото ти сърце. 
- Защо, по дяволите задълбаваш толкова в тези глупости? – развика ми се Марк, но сега вече се опитваше да стои възможно най-далеч от мен, избягвайки да ме гледа в очите. Госпподи, само колко объркан изглеждаше.
- В нищо не задълбавам. Просто не стъм чак толкова глупава, за колкото ме мислиш. Направих някои заключения и нещата като че ли не ми харесват... – зпаочнах бавно да се приближавам към него, притискайки го към стената точно както той го правеше предния ден. Ето че изведнъж момчето пред мен вече не беше гаднярът, от когото толкова се притеснявах. Сега ми изглеждаше по-скоро жалък, много жалък и нещастен, така както се беше свил, сякаш по този начин щеше да се спаси от мен и реалността...
- Мисли каквото искаш. Нищо няма да изкопчиш от мен – каза ми с войнствен тон, събрал последните капчици смелост, които му бяха останали.
- Ох – разнесе се от кухнята.
- Аби, добре ли си? – чух се как задавам въпроса без да се замислям. 
Двамата с Марк инстинктивно обърнахме глави в тази посока.
Изглежда Аби се беше порязала или нещо подобно, защото в следващия миг я чух тихо да ругае и да отваря шкафчета, а след малко стоеше на рамката на вратата и се усмихваше извинително, показвайки ни кървящия си палец.
Изведнъж Марк се напрегна и реакцията му нямаше нищо общо с разговора, който водехме. Изглеждаше така сякаш всеки момент ще припадне. Лицето му пребленя, цялото му тяло се разтрепери, приличаше на животно, уловено в капан.
- Всичко наред ли е? – попита майка му, неподозираща за сцената, която се разиграваше тук допреди малко.
- Всичко е наред, Аби, просто си говорим.
Само че тогава погледнах към очите на Марк. Бяха сини. Нямам предвид зениците, проклетите му очи целите бяха сини! И ирисите, и зениците, дори и бялото беше придообило онзи специфичен син цвят, който винаги ме смущаваше. Но как? Нямах време да разсъждавам над този въпрос.
- Излез оттук, Аби! – изрева Марк към обърканата си майка.
Опитваше се да се прикрие, но и като че ли... да избяга? 
- Ти също! – изрева той към мен.
- Марк, миличък, какво стана?
- Не ме доближавай! – той побягна към ъгъла, упорито криейки лицето си, можех да се закълна, че освен това се опитва да не диша.
Чак тогава ми просветна. Той се боеше да не ни нарани! Защото... беше усетил кръвта на майка си и... мили боже!
- Аби... – заговорих объркано. – Аз ще се оправя с това. Просто му наговорих някои неща, които... не му понесоха, съжалявам. Остави на мен.
- Сигурна ли си? – попита тя загрижено.
- Да, разбира се. Не се тревожи.
Доближих се до Марк и го погледнах отблизо. Продължаваше да се тресе като лист.
- Какво ще кажеш да продължим навън?
Той не отговори, но се остави да го изведа на верандата, все още криейки очите си. Стараеше се да стои възможно най-далеч от мен, като в същото време не смееше да пусне ръката ми, сякаш ако това се случеше, щеше да извърши всички ужасяващи неща, от които се боеше.
Излезли на чист въздух и двамата не знаехме какво да кажем. Марк вдиша няколко пъти, тежко, объркано, уморено. Сега ми заприлича на изгубено момченце. Вече не бях сигурна дали искам да го принудя да говори, това не ми се струваше... човечно. И все пак ето че стоях там, очаквайки го да проговори.
- Какво искаш да чуеш? – рече ми той с горчивина, когато се посъвзе от шока, от арогантния глупак не беше останала и следа. – Нямам какво да ти отговоря.
- Опасен ли си? – това беше единственото, което успях да изрека. Изведнъж осъзнах, че нещата са много по-сериозни, отколкото си мислех. Досега бях приемала всичко като детска игра – сякаш с него се бяхме състезавали кой ще измисли по-голяма обида, за да засегне другия. Само че това тук беше съвсем реално.
- Не съм убивал никого, ако това имаш предвид... но съм нападал. И, не, не съм вампир, ако си мислиш това заради кръвта – не ме поглеждаше, вероятно очите му все още не бяха възвърнали нормалния си вид, вероятно се срамуваше да ме погледне. - Е, Тери – въздъхна след малко, най-после обръщайки се към мен. - Добре дошла в клуб „Откачалка”.