Каква е вероятността да се събудиш един ден и да не спомняш коя си? Ами ако освен това се окажеш съвсем сама и отидеш да живееш с напълно непозати и сред тях намериш някой, който познава любовта на живота ти? Абсолютно никаква, особено ако се намираш в свят, в който живеят още 6 милиарда души, също толкова объркани като теб и на никой от тях не му пука за твоите проблеми. Досущ като оптимистите, които си купуват билети от лотарията, а после треперят пред телевизорите в края на седмицата в очакване да научат печелившата комбинация, аз стоях на онази веранда и се взирах в Марк. Не изпусках нито едно негово движение, наблюдавах го като хищник, дебнещ жертвата си, търсех дори и най-незначителните промени в израза на лицето му. Бях готова всеки момент да се нахвърля отгоре му, засипвайки го с безброй въпроси. Какво си ти, Марк? Какво общо има Ейдън с това? Как стана това, което си... Не знаех откъде да започна, не биваше да го притискам повече, отколкото го бях направила до момента. Той щеше да ми каже, личеше си, че иска да сподели с някого, пък било това и омразното момиче, което му отне любовта на семейството му.
За миг скри лицето си в шепи, след това бавно прокара ръцете си през косата, плъзгайки ги надолу към тила. Затвори очи, пое си дълбоко въздух и най-накрая ме погледна. Някъде в далечината чувах песента на щурче, ярката електрическа светлина от лампата хвърляше зловещи отблясъци върху двама ни. Полъхна вятър, който ме накара да потреперя. Когато заговори, гласът му звучеше като на старец.
- Случи се преди около година.
Винаги съм бил буен, знаеш, понякога не мога да сдържам гнева си, дори едно момиче веднъж ми каза, че имам прекалено много комплекси. Сигурно е права, така и не се превърнах в идеалния син, който баща ми искаше. Не че някога съм се стремял към това – добави с горчивина и се усмихна тъжно. – Когато си тръгнах оттук, живеех където сваря, работех каквото сваря... В началото си мислех, че това е страхотен начин да изкараш младостта си – вечно на стоп и с хиляди възможности, дебнещи зад ъгъла. Домът ми никога не ми е липсвал, защото беше пълен с прекалено много ограничения. Не се чувствах свързан с това място и нямах никакъв проблем да го оставя. Както и да е. Миналата година спрях в Минесота, щях да работя на един голям строеж, а и предлагаха безплатна квартира. Как да не си помисли човек да се установи там за известно време? Лятото в Минесота е страхотно, ярко слънце, свеж въздух, куп ферми, освен това се запознах с някои страхотни хора... да кажем, че бях хлътнал по нея и то много. Сещаш се, недостъпната мадама, която всички желаят. Просто не можех да остана по-назад от другите. Тя беше всичко, което някога съм търсил у една жена – красива, загадъчна, секси. През повечето време странеше от хората в града, но винаги спираше да си поговорим, когато се засичхме из улиците. Една вечер събрах смелост и я поканих да излезем, тя естествено отказа в началото, но накрая отстъпи – той отново се усмихна при спомена. – Бях адски щастлив и невероятно горд, през цялото време не спрях да я държа за ръката. Ходихме на боулинг, после танцувахме в бара, с две думи, бях навит да правим всякакви лиготии, по които си падат момичетата. Толкова добре си изиграх ролята, че тя накрая ме покани да я изпратя до тях... – погледна ме заговорнически, опитвайки да се преструва на Марк от снощи.
Роля ли? Помислих си аз, готова да го захапя отново. Вчера бих се хванала на въдицата, че е направил всичко това, за да прелъсти момичето, но днес, когато го познавах с една идея по-добре, бях наясно, че тя не е била просто случайна свалка. Погледът му издаваше, че е била много повече. Е, може би не чак толкова много, колкото беше Ейдън за мен, но все пак много повече, отколкото някой някога е бил в живота му.
- Та, нещата между нас потръгнаха доста добре. Честно да си призная, бях влюбен в нея, и то много, беше от онзи вид искам-да-прекарам-живота-си-с-теб влюбване и, проклет да съм, беше взаимно. От време на време започвах да си задавам въпроси за нея - от къде е, как се е озовала тук, с кого са всички онези разговори по телефона, които все прекъсваше, когато влизах в стаята; къде ходи по цял ден.Тя обаче обикновено изместваше темата. "Ако ти кажа ще трябва да те убия", казваше и забравяше. Не знам защо не настоявах, не ми пукаше, може би, след като имах нея ми беше все едно какви тайни крие. Само че тя започна да отсъства все по-често от къщи, а не даваше никакво обяснение къде ходи. Един ден реших да я проследя, просто за да съм сигурен, че не се е забъркала в нещо - имаше този навик да се впуска в луди приключения, когато скучае. Качих се в колата и тръгнах след нея. Не можеш да си представиш колко се изненадах, когато тя спря пред църквата и влезе вътре. Не че имам нещо против религията, но тя никога не е била от онзи тип жени, които ще станат рано, за да идат да се молят в храма. По онова време дори се чудех дали вярва в нещо друго освен в самата себе си. Така че, да, направо не можех да повярвам, че отива в църквата.
Все пак я последвах и се оказах прав. Тя изобщо не се беше запътила към молитвените скамейки. Мина покрай иконите и свещниците без дори да ги погледне и се изгуби през някаква врата в дъното зад олтара. Врата, която й отвори някакъв як тип с роба и качулка на главата. Започвах да се тревожа все повече. В главата ми вече се въртяха мрачни мисли, свързани със секти и култове и разни подобни. А най-лошото е, че не знаех как да й помогна, ако случаят действително е такъв. Можех да я спася от някой, който се опитва да й навреди физически, но не бях сигурен дали ще успея да се преборя за душата й. Хрумна ми да се обадя в полицията, но хайде де, кой ще обърне внимание на криминален тип като мен?
Като пълен идиот изтичах до вратата и почуках. Онзи ми отвори и вероятно ме изгледа кръвнишки - не можех да видя лицето му изпод качилката - но въпреки това ме пусна да вляза, когато му казах, че съм с нея. Заслизах надолу по тесни стълби, издълбани направо в земята, с всяка крачка сърцето ми биеше все по-лудо, като че ли бях попаднал във филм на ужасите. Слизах и слизах надолу, а светлината от наредените по стената факли се губеше някъде сред влагата и тъмнинанта в тази дупка.
Всичко в мен крещеше да се връщам обратно, но сърцето ми отказваше да изостави Тиъдри, така се казва тя, сама. Не че не беше дошла по своя воля, а и явно не беше тук за първи път, но трябваше да я измъкна, пък дори и ако се наложеше да я влача за косите или по-вероятно – да умра от страх.
Най-накрая стълбите свършиха и аз се озовах в дъното на широко помещение. Там обаче не открих онова, което очаквах. Или тя беше закъсняла за сборището, или такова изобщо не е съществувало. Вместо това свещеникът палеше свещи пред старинен олтар, а Тиъдри мълчаливо го чакаше да приключи. Не ме видяха и предпочетох да не издавам присъствието си. Чувствах се като глупак - тя като нищо е дошла да се изповяда, а аз си въобразих цял куп откачени неща. За всеки случай реших да почакам, просто за да се подсигуря.
Най-накрая свещеникът запали свещите си и я погледна. Очите му бяха... зли, смразяващо кръвта зли, потреперих от студа, който струеше от тях и отново се напрегнах. Всъщност толкова се стреснах от злобата в погледа му, че сърцето ми се качи в гърлото. Не можех да повярвам, че това е същият начетен млад човек, с когото от време на време пийвахме заедно.
"Имаш ли представа защо те извиках, Тюдора?", заговори той с отровен глас, а очите му бяха заплашително насочени в посоката, в която се криех.
"Не, отче", отговори тя привидно смирено, без да трепне и мускулче на лицето й. Изглеждаше така, сякаш е напълно наясно с другата страна на свещеника и е свикнала с нея. До такава степен не се впечатляваше, че гласът й ми прозвуча изпълнен с предизвикателство и стаен гняв.
"Наистина ли?", попита свещеникът изпитателно, беше започнал да обикаля в кръг около нея, приближавайки я все повече с всяка крачка. Последвалият шамар, който й удари, беше най-малкото неочакван. Толкова неочакван, че ехото от удара се блъсна в стените и закънтя в ушите ми.
Побеснях. Никой няма право да докосва моето момиче. Бях готов да се нахърля върху него, исках да го убия, целият треперех от гняв. Но не направих нищо. Сякаш предусетил намеренията ми, свещеникът вдигна ръката си и ми попречи да направя каквото и да е. Почувствах, че се задушавам, сякаш бях хванат в невидим капан, не можех да се помръдна. Онзи не откъсваше очи от ъгъла, в който се криех.
" Лъжкиня", процеди през зъби той без да издаде присъствието ми по какъвто и да било начин.
Странното е, че въпреки всичко изражнието му оставаше сравнително спокойно. Беше повече от зловещо.
" Наистина ли си мислеше, че няма да те разкрия, убийце?"
Стори ми се, че не съм чул правилно. Тиъдри беше всякаква, но убийца? Не можех да го повярвам.
" И защо си сама? Къде е семейството ти?”, продължи свещеникът.
" Мислиш ли, че си чак толкова важен, че да занимавам цялото си семейство с теб?", отговори му тя, сваляйки маската си на безразличие. Явно вече не виждаше смисъл да се преструва на невинна след като е била разкрита. Каквото и да означаваше тази история със семейстовото й.
"Арогантна до самия край", изсмя се той. " Нима си въобразяваш, че можеш сама да победиш армията ми? Дори и всички да се съберете, пак няма успеете. Ерата на убийците приключи, глупаво момиченце."
Е, не ме гледай така, каза нещо подобно, не си спомням всичко толкова точно. Ако някога преживееш такъв ужас, ще разбереш, че не е лесно да се концентрираш върху подробностите. Та... после той изтърси нещо от рода, че въпреки всичко трябвало да й благодари задето му е завела такъв качествен екземпляр като мен. Точно в този момент усетих как две яки ръце ме сграбчват и ме носят като кукла навътре в стаята. Развиках се като побеснял, Тиъдри също се разкрещя и се нахвърли върху тях. Нареждаше им да ме пуснат, защото в противен случай щял да ги сполети гневът на семейството й, но на онези сякаш изобщо не им пукаше за въпросното семейство.
Опитах се да се боря с нападателя си, което обаче беше безсмислено, той беше много по-голям и силен от мен, нямах никакъв шанс срещу него.
" Ще използвам това момче като предупреждение, Тюдора - рече свещеникът. - Това ще сполети всеки, който се изпречи на пътя ми. Дори и семейството ти."
Тя изкрещя и се втурна да се бори с него, но не можа да направи нищо. Същата сила, която по-рано ме беше удържала, когато исках да се намеся, сега държеше нея в мрежите си и в следващия миг Тиъдри висеше неподвижно във въздуха, само красивите й очи светеха диво, докато наблюдаваше безпомощно случващото се.
А то стана мигновено. Якият тип ме повали на земята, а попът извади от някъде странно извит нож и докато си мърмореше някакви неща под носа, заби острието в сърцето ми. Помня, че преди да изпадна в безсъзнание ми каза, че съжалявал, но съм щял да служа на велика кауза в следващия си живот.
Ето как умрях. Дори не беше геройски.
Все пак няма лошо да умреш. Почти като да заспиш е, само че много дълбоко.
Лошото идва, когато след като вече знаеш, че си умрял, се събудиш и се окаже, че си бил превърнат в един от безбройните войници от армията на злото, предвождана от преподобния отец Матюс. Всъщност, те бяха някаква секта, повечето от тях бяха дали живота си доброволно, за да се включат. Щели да спасят света от демоните, които го населяват и искат да го отнемат от хората.Интересно как ще спасяват света, използвайки сатанински методи. Голяма какафония, а?
Изкарах известно време с тях, няма да се впускам в повече подробности, защото с всичките жестокости и отвратителни ритуали, на които останалите в моето положение се радваха, за мен беше адски гадно. Да кажем, че това време ми беше достатъчно, за да се убедя, че Матюс е фанатизирана откачалка и няма нищо общо с набожния човечец, за когото се представя. А и нещо не ми се нравеше факта да го раздавам борец за чужди каузи и да чакам с благоговение пришествието или каквото там чакаше онзи неномрмалник, и един ден избягах от тях. Скитах се известно време из страната в опит да залича следите си, имам предвид, онези типове са доста отмъстителни, когато предадеш така наречената им кауза. Представи си, стигнах чак до Мексико, само че слънцето нещо не ми понесе. Един вид с него сме смъртни врагове, вероятно защото съм от Тъмната страна. И в крайна сметка се озовах тук.
Марк замълча и най-после си пое дъх. Не знаех какво да му отговоря, беше сякаш съм попаднала в друг свят, свят, който изобщо не ми харесваше. Какви са тия свещеници, които си формират армии от зомбита? Какви са тия зомбита, които не искат да са зомбита?Какво правя аз сред цялата тази лудост? Сега аз бях тази, която не смееше да го погледне в очите. Защото въпреки целия ужас, за който бях научила, в главата ми се въртеше едно единствено нещо - ами Ейдън? Срамувах се от егоизма си, не можех да си представя дори и половината от нещата, които е трябвало да преживее Марк. На негово място сигурно щях да се самоубия или да полудея. Изоставен от момичето, което обича точно в най-трудния период от съществуването си, преследван от армия откачени слуги на злото, опитващи се да го превърнат в един от тях, идва си у дома и заварва някаква също толкова ненормална, колкото и самият него, да заема мястото му. Като че ли вече не му се сърдех, защото разбирах мотивите му. Чудесно, намерих причина, поради която да не мразя Марк.
Само че всичко останало минаваше по периферията ми. Знаех какво да кажа, знаех, че трябва да го направя, имах фактите, но не можех да направя заключенията. Като някоя объркана пеперуда съзнанието ми кръжеше около думите, неспособно да ги приведе в смислено изречение, и вместо това формираше единствения въпрос, който пареше на устните ми и който не биваше да задавам. Просто чувствах, че не му беше времето. До мен Марк преживяваше отново ада на спомените си и просто не беше честно спрямо него, спрямо сина на Аби, да задълбавам.
Някъде в далечината се чу рев на мотор, миг по-късно по алеята се зададе колата на Карл. Вече можех да различа отвратително червената коса на Хайди и инстинктивно усетих как тя се смръщи преди да слезе от колата. Беше ме видяла.
- Хей, какво става? – поздрави ни Карл весело, тикайки в лицата ни крещящата си нормалност и хвана Хайди за ръката.
Насилих се да се усмихна въпреки буцата, стягаща гърлото ми.
- Здравейте – казах все едно нищо не е станало, все едно току-що не бях научила как случайността би могла да съсипе един човешки живот. – Е, Карл, както казах, Хайди си пада по теб.
- Взаимно е – рече той срамежливо и нежно целуна приятелката си по косата.
- Здравей, Хайди.
- Здрасти – измърмори тя, стараейки се да не ме гледа в очите. Господи, още ли си мислеше, че мога да й отнема Карл?
- Хайди – започна Карл, сочейки към Марк, който се стараеше да не се набива много на очи, - това е брат ми, Марк -разказвал съм ти.
- Все хубави неща май – рече Марк с ирония, когато Хайди като че ли потрепери уплашено.
- Слушайте – реших, че е по-разумно да се намеся преди да е станала някоя кавга, – Аби чака вътре, защо не я поздравите, а ние ще дойдем след малко.
- Да, вярно, мама и татко – кимна Карл и с щастлива усмивка поведе приятелката си в къщата.
- Тя, какво, да не му е гадже – чух Хайди да коментира преди вратата да се затръшне след нея.
- Страхотна двойка – отбеляза Марк.
- Не разбирам какво й харесва, тя вечно мърмори – не останах длъжна и аз.
После отново замълчахме, нямаше какво да си кажем.
- Някога мислил си какво ще правиш оттук нататък? – проговорих накрая, просто за да кажа нещо.
- Не съм от хората, които мислят за такива неща. Не съм се тревожил преди, няма да се тревожа и сега.
- Ами тя? Какво се случи с Тиъдри?
- Не съм я срещал след това, просто изчезна. Но пък научих за семейството й. Шайка професионални убийци, които обикалят из света и трепят чудовища като мен, нещо такова, никога не пожелах да науча подробности – докато говореше той разглеждаше доста усърдно дъските на верандата, облегнал се на коленете си със сключени ръце.
Явно беше мислил и то много за всичко това, въпреки че не желаеше да си го признае. Не беше моя работа да задълбавам над трагедията, в която живееше. Чувствах се ужасно. Най-после приемах Марк като чoвешко същество и ме болеше заради него. Искаше ми се да мога да го успокоя по някакъв начин, да му кажа, че всичко ще се оправи, но това би било най-малкото жестоко, нали така? Напълно разбирах какво изпитва той. Аз също бях изплашена, колкото и самият него, защото, макар и неясно, вече виждах собственото си място в цялата тази история. Като нещо евентуално свръхестествено аз спадах или към групата на фанатизираните зомбита или към супер убийците. Честито, мислех си, аз съм не просто откачалка, аз съм супер откачалка. Може пък да бях нещо средно между двете или пък нещо напълно различно, оказало се трън в очите на някоя от групите. Все едно, нещата не се развиваха никак добре.
Знаех, че съм замесена, може би не в този случай, а в някой още по-отвратителен - голям свят, големи възможности. Не исках, не исках, дявол да го вземе, да бъда част от всичко това
От това ли е бягала Тереза, питах се. Искала е да се спаси от чудовищата, населяващи нейната реалност? Така ли? Тогава какво право имах да търся Ейдън, който беше неизменно свързан с миналото и злото? Е, аз не съм Тереза, помислих си с ирония. И изведнъж осъзнах, че освен всичко останало пред мен стои още един избор – дали искам да се потопя в този непонятен свят или предпочитах да се отдръпна и да запазя това, което бях спечелила в замяна – нормален живот с нормални хора. Проклета да съм, знаех, че няма да се скрия като мишка в дупката си, а щях да дълбая до дъно като някоя къртица, дори и това да ми струваше всичко. Не можеш да започнеш нов живот, когато сърцето те тегли назад, просто няма как да стане. Не можех да се самозалъгвам. Колкото и да ми се искаше, нямаше да бъда страхливка този път. Трябваше да разбера истината. Заради Ейдън. Защото цялото ми съществуване продължаваше да се върти около него дори и сега.
- Е, - рече Марк бавно и вдигна глава към мен – какво мислиш?
- Какво да мисля? Част от мен не иска да знае подробностите, а другата умира да научи всичко – признах си често.
- Съжалявам, че ти обърках представите – отговори той с ирония. - Ако не беше толкова досадна и нахална, всичко щеше да е наред.
- А ти какво, щеше да разкъсаш Аби ли? – не му останах длъжна, припомняйки му за случилото се преди малко.
- Имаш право.
- Слушай, Марк, и в мен има неща, които не са както трябва да са. И само ако ти хрумне да го използваш срещу мен, ще те убия – добавих, но той се изсмя на това твърдение. Да го убия ли? – Добре, ще те убия втори път. Както и да е, аз... мога да правя някои неща, които другите не могат – като това да чувам сърцата на хората. Освен това си спомням срещи с човек, когото не познавам. Говоря ти за Ейдън Макгроу и бих дала всичко, за да се срещна с него.
- Току-що призна, че „ има нещо в теб” и искаш да се срещаш с този тип? Ти си луда.
- Какво искаш да кажеш? – попитах с притаен дъх. Ето че най-после щях да получа отговорите на въпросите си.
- Ейдън Макгроу, скъпа моя, е страшилище за такива като нас. Той е легенда. Нещо като второто пришествие за грешниците. Чух за него от една гадателка, да, Тери, гадателка, как може все още да гледаш толкова скептично на тези неща? Тя ми разказа за него, за един човек, който ще унищожи всички деца на злото, разбирай и моя милост включително. Миналита година бих се изсмял на подобна глупост, но днес съм малко по-склонен да вярвам и да се надявам той никога да не се появи. А пък и онази женица не си поплюваше, едва бях прекрачил прага й и тя вече знаеше какво съм и че не искам да съм такъв. Затова ми разказа за него. Каза, че той бил единствената ми надежда за спасение. Само че ако изобщо го има, предпочитам да не му се мяркам пред очите.
- Чакай... – заекнах объркано. – Да не искаш да кажеш, че Ейдън Макгроу не съществува?
- Поне доколкото знам.
- Но... но аз... не, това е невъзможно.
- Какво искаш да кажеш? Чакай малко – той се изправи и се надвеси запплашително над мен. – Да не би в онова писмо в стаята ти наистина да става дума за Ейдън Макгроу? Познаваш ли го?
- Познавам един Ейдън и фамилията му е Макгроу, но той... той е истински. Най-малкото с него се разделихме преди няколко месеца.
- Виж ти – изсумтя Марк. Можех да отгатна по изражението му какво си мисли. Преценяваше ме, опитваше се да разбере дали му говоря истината или съм го преметнала, за да ми разкрие тайните си.
Изглежда по обърканата ми физиономия все пак прецени, че не играя театър.
- Ами онази гадателка? – попитах, когато мускулите на лицето му се отпуснаха и той спря да ме зяпа с подозрение.
- Какво за нея?
- Къде си я срещнал?
- В Мексико, по време на пътешествието ми.
- Можеш ли да ме заведеш при нея? – думите се изстреляха от устата ми преди изобщо да се замисля.
- Какво, по дяволите, ще правиш там? Цялата тази лудост, за която научи, не ти ли стига?
- Ти не разбираш. Аз... трябва да знам. Защото... не помня нищичко – признах си накрая. – Когато каза, че са ме прибрали у вас по милост, не сбърка.
Разказах му всичко, както и той ми беше споделил. Нямах намерение да крия и най-малката подробност. Картите бяха хвърлени, залогът може би беше много по-голям от живота ми. Може би включваше поне още един живот – този на идиота Марк. Трябваше да науча всичко, за да мога да предприема нещо. Бездействието ме съсипваше. То ме правеше безсилна да защитя тези, които обичах, а аз мразех да бъда безсилна. Нуждаех се от съюзник и оръжие и това объркано момче пред мен беше единствената ми надежда. Каква глупачка бях вчера - да ходя да търся помощ от полицията! Там надали щяха да ми кажат „ ами виждате ли, този господин, с когото сте си приказвали преди няколко месеца, е един вид част от някаква легенда. А сега е време да ни последвате до лудницата”.
Трябваше да се оправям сама – да намеря Ейдън и да помогнем заедно на Марк, защото – да, вече вярвах на всичко, което ми казваше. Щом умрял човек може да се разхожда свободно по света, защо да не повярвам, че съществуват хора, които предсказват бъдещето или че човекът, когото обичам, е избран да избави света от отец Матюс? И още нещо, бях убедена, че каквото и да правя, ще стоя възможно най-далеч от църквата. Църквите са зли.
- Сега разбираш защо трябва да отида, нали? – казах като завършек на разказа си. – Трябва да знам, дори и да не става дума за същия Ейдън или още по-лошо, ако говорим точно за него, трябва да знам. Чувствам, че от това зависи бъдещето ми.
- И за какво съм ти притрябвал аз? Изобщо чу ли, когато ти казах, че мястото ми не е на слънце?
- Ти живееш в Тексас, идиот такъв! Все ще се справиш някак. Наистина ли не искаш да получиш отговорите? – попитах със сведени очи. - Да намериш Тиъдри и да сглобиш парчетата от пъзела. Сигурна съм, че това, което знаем с теб не е и една стотна от цялата картина.
- Ти си си причинила ТОВА на главата, за да забравиш, а сега искаш истината? Какво не бих дал за блажено неведение като твоето!
- Съжалявам, така съм устроена – отговорих обидено. - Какво да направя, явно Тереза не е го е взела предвид, когато си е кроила плановете. Е? – замълчах и го загледах подканващо.
Плъзнах поглед наоколо, опитвайки да разсея напрежението, което изведнъж бе завладяло цялото ми същество. Изобщо не бях забелязала колко е късно, но сега видях луната да грее в пълния си блясък над главата ми. Защо Аби не ни викаше за вечеря? Сигурно си е дала сметка, че разговорът ни е по-важен от Хайди и глупавото й цупене. Какво ли е станало с Тиъдри, дали наистина е обичала Марк? Сигурно, след като го е търпяла толкова време. Той поне още я обичаше, да – въпреки всичко в очите му все още се появяваше блясък, когато говореше за нея. Проклет глупак, няма ли да ми отговориш? Не разбираш ли, че цялото ми съществуване зависи от това? Трябва да знам къде е Ейдън. ТРЯБВА! Мислите бръмчаха като кошер в главата ми, докато чаках Марк да заговори. Той обаче дълго обмисля какво да направи, преди да вземе решението си.
Най-накрая въздъхна за пореден път и изведнъж ми намигна закачливо – пълно преобразяване, все едно отново се беше превърнал в предишният циничен непукист, когото толкова мразех и който копнеех да се върне, за да свали поне от части вината, стягаща сърцето ми. Така ми харесваше повече. Сто пъти предпочитах да се оправям с незрелия хлапак, който напълно безотговорно би казал „майната му на всичко, важното е да се забавляваме”, отколкото със сериозното изплашено момче, което не знаеше какво да прави със самия себе си. Странно как, но бях свикнала с този арогантен тип и да го гледам сега така изморен беше непоносимо. Ама че работа, Марк наистина ли беше такъв - безгрижен симпатяга, който успя да спечели и мен на своя страна, въпреки отвратителното си поведение? Идиотът, който беше ударил баща си и не поглеждаше майка си? Сигурно си въобразявах. Не, бях го наблюдавала досега и просто от глупав инат заради гадното му поведение отказвах да призная, че в него има нещо симпатично – онова безгрижие, така привично за неразбрания оптимист, което можеше да оправдае всичките му постъпки. Сигурно би умрял повторно, ако научеше, че прилича много повече на родителите си, отколкото някога е предполагал.
- Кога тръгваме? – попита заговорнически накрая и ми се ухили подкупващо.
За миг скри лицето си в шепи, след това бавно прокара ръцете си през косата, плъзгайки ги надолу към тила. Затвори очи, пое си дълбоко въздух и най-накрая ме погледна. Някъде в далечината чувах песента на щурче, ярката електрическа светлина от лампата хвърляше зловещи отблясъци върху двама ни. Полъхна вятър, който ме накара да потреперя. Когато заговори, гласът му звучеше като на старец.
- Случи се преди около година.
Винаги съм бил буен, знаеш, понякога не мога да сдържам гнева си, дори едно момиче веднъж ми каза, че имам прекалено много комплекси. Сигурно е права, така и не се превърнах в идеалния син, който баща ми искаше. Не че някога съм се стремял към това – добави с горчивина и се усмихна тъжно. – Когато си тръгнах оттук, живеех където сваря, работех каквото сваря... В началото си мислех, че това е страхотен начин да изкараш младостта си – вечно на стоп и с хиляди възможности, дебнещи зад ъгъла. Домът ми никога не ми е липсвал, защото беше пълен с прекалено много ограничения. Не се чувствах свързан с това място и нямах никакъв проблем да го оставя. Както и да е. Миналата година спрях в Минесота, щях да работя на един голям строеж, а и предлагаха безплатна квартира. Как да не си помисли човек да се установи там за известно време? Лятото в Минесота е страхотно, ярко слънце, свеж въздух, куп ферми, освен това се запознах с някои страхотни хора... да кажем, че бях хлътнал по нея и то много. Сещаш се, недостъпната мадама, която всички желаят. Просто не можех да остана по-назад от другите. Тя беше всичко, което някога съм търсил у една жена – красива, загадъчна, секси. През повечето време странеше от хората в града, но винаги спираше да си поговорим, когато се засичхме из улиците. Една вечер събрах смелост и я поканих да излезем, тя естествено отказа в началото, но накрая отстъпи – той отново се усмихна при спомена. – Бях адски щастлив и невероятно горд, през цялото време не спрях да я държа за ръката. Ходихме на боулинг, после танцувахме в бара, с две думи, бях навит да правим всякакви лиготии, по които си падат момичетата. Толкова добре си изиграх ролята, че тя накрая ме покани да я изпратя до тях... – погледна ме заговорнически, опитвайки да се преструва на Марк от снощи.
Роля ли? Помислих си аз, готова да го захапя отново. Вчера бих се хванала на въдицата, че е направил всичко това, за да прелъсти момичето, но днес, когато го познавах с една идея по-добре, бях наясно, че тя не е била просто случайна свалка. Погледът му издаваше, че е била много повече. Е, може би не чак толкова много, колкото беше Ейдън за мен, но все пак много повече, отколкото някой някога е бил в живота му.
- Та, нещата между нас потръгнаха доста добре. Честно да си призная, бях влюбен в нея, и то много, беше от онзи вид искам-да-прекарам-живота-си-с-теб влюбване и, проклет да съм, беше взаимно. От време на време започвах да си задавам въпроси за нея - от къде е, как се е озовала тук, с кого са всички онези разговори по телефона, които все прекъсваше, когато влизах в стаята; къде ходи по цял ден.Тя обаче обикновено изместваше темата. "Ако ти кажа ще трябва да те убия", казваше и забравяше. Не знам защо не настоявах, не ми пукаше, може би, след като имах нея ми беше все едно какви тайни крие. Само че тя започна да отсъства все по-често от къщи, а не даваше никакво обяснение къде ходи. Един ден реших да я проследя, просто за да съм сигурен, че не се е забъркала в нещо - имаше този навик да се впуска в луди приключения, когато скучае. Качих се в колата и тръгнах след нея. Не можеш да си представиш колко се изненадах, когато тя спря пред църквата и влезе вътре. Не че имам нещо против религията, но тя никога не е била от онзи тип жени, които ще станат рано, за да идат да се молят в храма. По онова време дори се чудех дали вярва в нещо друго освен в самата себе си. Така че, да, направо не можех да повярвам, че отива в църквата.
Все пак я последвах и се оказах прав. Тя изобщо не се беше запътила към молитвените скамейки. Мина покрай иконите и свещниците без дори да ги погледне и се изгуби през някаква врата в дъното зад олтара. Врата, която й отвори някакъв як тип с роба и качулка на главата. Започвах да се тревожа все повече. В главата ми вече се въртяха мрачни мисли, свързани със секти и култове и разни подобни. А най-лошото е, че не знаех как да й помогна, ако случаят действително е такъв. Можех да я спася от някой, който се опитва да й навреди физически, но не бях сигурен дали ще успея да се преборя за душата й. Хрумна ми да се обадя в полицията, но хайде де, кой ще обърне внимание на криминален тип като мен?
Като пълен идиот изтичах до вратата и почуках. Онзи ми отвори и вероятно ме изгледа кръвнишки - не можех да видя лицето му изпод качилката - но въпреки това ме пусна да вляза, когато му казах, че съм с нея. Заслизах надолу по тесни стълби, издълбани направо в земята, с всяка крачка сърцето ми биеше все по-лудо, като че ли бях попаднал във филм на ужасите. Слизах и слизах надолу, а светлината от наредените по стената факли се губеше някъде сред влагата и тъмнинанта в тази дупка.
Всичко в мен крещеше да се връщам обратно, но сърцето ми отказваше да изостави Тиъдри, така се казва тя, сама. Не че не беше дошла по своя воля, а и явно не беше тук за първи път, но трябваше да я измъкна, пък дори и ако се наложеше да я влача за косите или по-вероятно – да умра от страх.
Най-накрая стълбите свършиха и аз се озовах в дъното на широко помещение. Там обаче не открих онова, което очаквах. Или тя беше закъсняла за сборището, или такова изобщо не е съществувало. Вместо това свещеникът палеше свещи пред старинен олтар, а Тиъдри мълчаливо го чакаше да приключи. Не ме видяха и предпочетох да не издавам присъствието си. Чувствах се като глупак - тя като нищо е дошла да се изповяда, а аз си въобразих цял куп откачени неща. За всеки случай реших да почакам, просто за да се подсигуря.
Най-накрая свещеникът запали свещите си и я погледна. Очите му бяха... зли, смразяващо кръвта зли, потреперих от студа, който струеше от тях и отново се напрегнах. Всъщност толкова се стреснах от злобата в погледа му, че сърцето ми се качи в гърлото. Не можех да повярвам, че това е същият начетен млад човек, с когото от време на време пийвахме заедно.
"Имаш ли представа защо те извиках, Тюдора?", заговори той с отровен глас, а очите му бяха заплашително насочени в посоката, в която се криех.
"Не, отче", отговори тя привидно смирено, без да трепне и мускулче на лицето й. Изглеждаше така, сякаш е напълно наясно с другата страна на свещеника и е свикнала с нея. До такава степен не се впечатляваше, че гласът й ми прозвуча изпълнен с предизвикателство и стаен гняв.
"Наистина ли?", попита свещеникът изпитателно, беше започнал да обикаля в кръг около нея, приближавайки я все повече с всяка крачка. Последвалият шамар, който й удари, беше най-малкото неочакван. Толкова неочакван, че ехото от удара се блъсна в стените и закънтя в ушите ми.
Побеснях. Никой няма право да докосва моето момиче. Бях готов да се нахърля върху него, исках да го убия, целият треперех от гняв. Но не направих нищо. Сякаш предусетил намеренията ми, свещеникът вдигна ръката си и ми попречи да направя каквото и да е. Почувствах, че се задушавам, сякаш бях хванат в невидим капан, не можех да се помръдна. Онзи не откъсваше очи от ъгъла, в който се криех.
" Лъжкиня", процеди през зъби той без да издаде присъствието ми по какъвто и да било начин.
Странното е, че въпреки всичко изражнието му оставаше сравнително спокойно. Беше повече от зловещо.
" Наистина ли си мислеше, че няма да те разкрия, убийце?"
Стори ми се, че не съм чул правилно. Тиъдри беше всякаква, но убийца? Не можех да го повярвам.
" И защо си сама? Къде е семейството ти?”, продължи свещеникът.
" Мислиш ли, че си чак толкова важен, че да занимавам цялото си семейство с теб?", отговори му тя, сваляйки маската си на безразличие. Явно вече не виждаше смисъл да се преструва на невинна след като е била разкрита. Каквото и да означаваше тази история със семейстовото й.
"Арогантна до самия край", изсмя се той. " Нима си въобразяваш, че можеш сама да победиш армията ми? Дори и всички да се съберете, пак няма успеете. Ерата на убийците приключи, глупаво момиченце."
Е, не ме гледай така, каза нещо подобно, не си спомням всичко толкова точно. Ако някога преживееш такъв ужас, ще разбереш, че не е лесно да се концентрираш върху подробностите. Та... после той изтърси нещо от рода, че въпреки всичко трябвало да й благодари задето му е завела такъв качествен екземпляр като мен. Точно в този момент усетих как две яки ръце ме сграбчват и ме носят като кукла навътре в стаята. Развиках се като побеснял, Тиъдри също се разкрещя и се нахвърли върху тях. Нареждаше им да ме пуснат, защото в противен случай щял да ги сполети гневът на семейството й, но на онези сякаш изобщо не им пукаше за въпросното семейство.
Опитах се да се боря с нападателя си, което обаче беше безсмислено, той беше много по-голям и силен от мен, нямах никакъв шанс срещу него.
" Ще използвам това момче като предупреждение, Тюдора - рече свещеникът. - Това ще сполети всеки, който се изпречи на пътя ми. Дори и семейството ти."
Тя изкрещя и се втурна да се бори с него, но не можа да направи нищо. Същата сила, която по-рано ме беше удържала, когато исках да се намеся, сега държеше нея в мрежите си и в следващия миг Тиъдри висеше неподвижно във въздуха, само красивите й очи светеха диво, докато наблюдаваше безпомощно случващото се.
А то стана мигновено. Якият тип ме повали на земята, а попът извади от някъде странно извит нож и докато си мърмореше някакви неща под носа, заби острието в сърцето ми. Помня, че преди да изпадна в безсъзнание ми каза, че съжалявал, но съм щял да служа на велика кауза в следващия си живот.
Ето как умрях. Дори не беше геройски.
Все пак няма лошо да умреш. Почти като да заспиш е, само че много дълбоко.
Лошото идва, когато след като вече знаеш, че си умрял, се събудиш и се окаже, че си бил превърнат в един от безбройните войници от армията на злото, предвождана от преподобния отец Матюс. Всъщност, те бяха някаква секта, повечето от тях бяха дали живота си доброволно, за да се включат. Щели да спасят света от демоните, които го населяват и искат да го отнемат от хората.Интересно как ще спасяват света, използвайки сатанински методи. Голяма какафония, а?
Изкарах известно време с тях, няма да се впускам в повече подробности, защото с всичките жестокости и отвратителни ритуали, на които останалите в моето положение се радваха, за мен беше адски гадно. Да кажем, че това време ми беше достатъчно, за да се убедя, че Матюс е фанатизирана откачалка и няма нищо общо с набожния човечец, за когото се представя. А и нещо не ми се нравеше факта да го раздавам борец за чужди каузи и да чакам с благоговение пришествието или каквото там чакаше онзи неномрмалник, и един ден избягах от тях. Скитах се известно време из страната в опит да залича следите си, имам предвид, онези типове са доста отмъстителни, когато предадеш така наречената им кауза. Представи си, стигнах чак до Мексико, само че слънцето нещо не ми понесе. Един вид с него сме смъртни врагове, вероятно защото съм от Тъмната страна. И в крайна сметка се озовах тук.
Марк замълча и най-после си пое дъх. Не знаех какво да му отговоря, беше сякаш съм попаднала в друг свят, свят, който изобщо не ми харесваше. Какви са тия свещеници, които си формират армии от зомбита? Какви са тия зомбита, които не искат да са зомбита?Какво правя аз сред цялата тази лудост? Сега аз бях тази, която не смееше да го погледне в очите. Защото въпреки целия ужас, за който бях научила, в главата ми се въртеше едно единствено нещо - ами Ейдън? Срамувах се от егоизма си, не можех да си представя дори и половината от нещата, които е трябвало да преживее Марк. На негово място сигурно щях да се самоубия или да полудея. Изоставен от момичето, което обича точно в най-трудния период от съществуването си, преследван от армия откачени слуги на злото, опитващи се да го превърнат в един от тях, идва си у дома и заварва някаква също толкова ненормална, колкото и самият него, да заема мястото му. Като че ли вече не му се сърдех, защото разбирах мотивите му. Чудесно, намерих причина, поради която да не мразя Марк.
Само че всичко останало минаваше по периферията ми. Знаех какво да кажа, знаех, че трябва да го направя, имах фактите, но не можех да направя заключенията. Като някоя объркана пеперуда съзнанието ми кръжеше около думите, неспособно да ги приведе в смислено изречение, и вместо това формираше единствения въпрос, който пареше на устните ми и който не биваше да задавам. Просто чувствах, че не му беше времето. До мен Марк преживяваше отново ада на спомените си и просто не беше честно спрямо него, спрямо сина на Аби, да задълбавам.
Някъде в далечината се чу рев на мотор, миг по-късно по алеята се зададе колата на Карл. Вече можех да различа отвратително червената коса на Хайди и инстинктивно усетих как тя се смръщи преди да слезе от колата. Беше ме видяла.
- Хей, какво става? – поздрави ни Карл весело, тикайки в лицата ни крещящата си нормалност и хвана Хайди за ръката.
Насилих се да се усмихна въпреки буцата, стягаща гърлото ми.
- Здравейте – казах все едно нищо не е станало, все едно току-що не бях научила как случайността би могла да съсипе един човешки живот. – Е, Карл, както казах, Хайди си пада по теб.
- Взаимно е – рече той срамежливо и нежно целуна приятелката си по косата.
- Здравей, Хайди.
- Здрасти – измърмори тя, стараейки се да не ме гледа в очите. Господи, още ли си мислеше, че мога да й отнема Карл?
- Хайди – започна Карл, сочейки към Марк, който се стараеше да не се набива много на очи, - това е брат ми, Марк -разказвал съм ти.
- Все хубави неща май – рече Марк с ирония, когато Хайди като че ли потрепери уплашено.
- Слушайте – реших, че е по-разумно да се намеся преди да е станала някоя кавга, – Аби чака вътре, защо не я поздравите, а ние ще дойдем след малко.
- Да, вярно, мама и татко – кимна Карл и с щастлива усмивка поведе приятелката си в къщата.
- Тя, какво, да не му е гадже – чух Хайди да коментира преди вратата да се затръшне след нея.
- Страхотна двойка – отбеляза Марк.
- Не разбирам какво й харесва, тя вечно мърмори – не останах длъжна и аз.
После отново замълчахме, нямаше какво да си кажем.
- Някога мислил си какво ще правиш оттук нататък? – проговорих накрая, просто за да кажа нещо.
- Не съм от хората, които мислят за такива неща. Не съм се тревожил преди, няма да се тревожа и сега.
- Ами тя? Какво се случи с Тиъдри?
- Не съм я срещал след това, просто изчезна. Но пък научих за семейството й. Шайка професионални убийци, които обикалят из света и трепят чудовища като мен, нещо такова, никога не пожелах да науча подробности – докато говореше той разглеждаше доста усърдно дъските на верандата, облегнал се на коленете си със сключени ръце.
Явно беше мислил и то много за всичко това, въпреки че не желаеше да си го признае. Не беше моя работа да задълбавам над трагедията, в която живееше. Чувствах се ужасно. Най-после приемах Марк като чoвешко същество и ме болеше заради него. Искаше ми се да мога да го успокоя по някакъв начин, да му кажа, че всичко ще се оправи, но това би било най-малкото жестоко, нали така? Напълно разбирах какво изпитва той. Аз също бях изплашена, колкото и самият него, защото, макар и неясно, вече виждах собственото си място в цялата тази история. Като нещо евентуално свръхестествено аз спадах или към групата на фанатизираните зомбита или към супер убийците. Честито, мислех си, аз съм не просто откачалка, аз съм супер откачалка. Може пък да бях нещо средно между двете или пък нещо напълно различно, оказало се трън в очите на някоя от групите. Все едно, нещата не се развиваха никак добре.
Знаех, че съм замесена, може би не в този случай, а в някой още по-отвратителен - голям свят, големи възможности. Не исках, не исках, дявол да го вземе, да бъда част от всичко това
От това ли е бягала Тереза, питах се. Искала е да се спаси от чудовищата, населяващи нейната реалност? Така ли? Тогава какво право имах да търся Ейдън, който беше неизменно свързан с миналото и злото? Е, аз не съм Тереза, помислих си с ирония. И изведнъж осъзнах, че освен всичко останало пред мен стои още един избор – дали искам да се потопя в този непонятен свят или предпочитах да се отдръпна и да запазя това, което бях спечелила в замяна – нормален живот с нормални хора. Проклета да съм, знаех, че няма да се скрия като мишка в дупката си, а щях да дълбая до дъно като някоя къртица, дори и това да ми струваше всичко. Не можеш да започнеш нов живот, когато сърцето те тегли назад, просто няма как да стане. Не можех да се самозалъгвам. Колкото и да ми се искаше, нямаше да бъда страхливка този път. Трябваше да разбера истината. Заради Ейдън. Защото цялото ми съществуване продължаваше да се върти около него дори и сега.
- Е, - рече Марк бавно и вдигна глава към мен – какво мислиш?
- Какво да мисля? Част от мен не иска да знае подробностите, а другата умира да научи всичко – признах си често.
- Съжалявам, че ти обърках представите – отговори той с ирония. - Ако не беше толкова досадна и нахална, всичко щеше да е наред.
- А ти какво, щеше да разкъсаш Аби ли? – не му останах длъжна, припомняйки му за случилото се преди малко.
- Имаш право.
- Слушай, Марк, и в мен има неща, които не са както трябва да са. И само ако ти хрумне да го използваш срещу мен, ще те убия – добавих, но той се изсмя на това твърдение. Да го убия ли? – Добре, ще те убия втори път. Както и да е, аз... мога да правя някои неща, които другите не могат – като това да чувам сърцата на хората. Освен това си спомням срещи с човек, когото не познавам. Говоря ти за Ейдън Макгроу и бих дала всичко, за да се срещна с него.
- Току-що призна, че „ има нещо в теб” и искаш да се срещаш с този тип? Ти си луда.
- Какво искаш да кажеш? – попитах с притаен дъх. Ето че най-после щях да получа отговорите на въпросите си.
- Ейдън Макгроу, скъпа моя, е страшилище за такива като нас. Той е легенда. Нещо като второто пришествие за грешниците. Чух за него от една гадателка, да, Тери, гадателка, как може все още да гледаш толкова скептично на тези неща? Тя ми разказа за него, за един човек, който ще унищожи всички деца на злото, разбирай и моя милост включително. Миналита година бих се изсмял на подобна глупост, но днес съм малко по-склонен да вярвам и да се надявам той никога да не се появи. А пък и онази женица не си поплюваше, едва бях прекрачил прага й и тя вече знаеше какво съм и че не искам да съм такъв. Затова ми разказа за него. Каза, че той бил единствената ми надежда за спасение. Само че ако изобщо го има, предпочитам да не му се мяркам пред очите.
- Чакай... – заекнах объркано. – Да не искаш да кажеш, че Ейдън Макгроу не съществува?
- Поне доколкото знам.
- Но... но аз... не, това е невъзможно.
- Какво искаш да кажеш? Чакай малко – той се изправи и се надвеси запплашително над мен. – Да не би в онова писмо в стаята ти наистина да става дума за Ейдън Макгроу? Познаваш ли го?
- Познавам един Ейдън и фамилията му е Макгроу, но той... той е истински. Най-малкото с него се разделихме преди няколко месеца.
- Виж ти – изсумтя Марк. Можех да отгатна по изражението му какво си мисли. Преценяваше ме, опитваше се да разбере дали му говоря истината или съм го преметнала, за да ми разкрие тайните си.
Изглежда по обърканата ми физиономия все пак прецени, че не играя театър.
- Ами онази гадателка? – попитах, когато мускулите на лицето му се отпуснаха и той спря да ме зяпа с подозрение.
- Какво за нея?
- Къде си я срещнал?
- В Мексико, по време на пътешествието ми.
- Можеш ли да ме заведеш при нея? – думите се изстреляха от устата ми преди изобщо да се замисля.
- Какво, по дяволите, ще правиш там? Цялата тази лудост, за която научи, не ти ли стига?
- Ти не разбираш. Аз... трябва да знам. Защото... не помня нищичко – признах си накрая. – Когато каза, че са ме прибрали у вас по милост, не сбърка.
Разказах му всичко, както и той ми беше споделил. Нямах намерение да крия и най-малката подробност. Картите бяха хвърлени, залогът може би беше много по-голям от живота ми. Може би включваше поне още един живот – този на идиота Марк. Трябваше да науча всичко, за да мога да предприема нещо. Бездействието ме съсипваше. То ме правеше безсилна да защитя тези, които обичах, а аз мразех да бъда безсилна. Нуждаех се от съюзник и оръжие и това объркано момче пред мен беше единствената ми надежда. Каква глупачка бях вчера - да ходя да търся помощ от полицията! Там надали щяха да ми кажат „ ами виждате ли, този господин, с когото сте си приказвали преди няколко месеца, е един вид част от някаква легенда. А сега е време да ни последвате до лудницата”.
Трябваше да се оправям сама – да намеря Ейдън и да помогнем заедно на Марк, защото – да, вече вярвах на всичко, което ми казваше. Щом умрял човек може да се разхожда свободно по света, защо да не повярвам, че съществуват хора, които предсказват бъдещето или че човекът, когото обичам, е избран да избави света от отец Матюс? И още нещо, бях убедена, че каквото и да правя, ще стоя възможно най-далеч от църквата. Църквите са зли.
- Сега разбираш защо трябва да отида, нали? – казах като завършек на разказа си. – Трябва да знам, дори и да не става дума за същия Ейдън или още по-лошо, ако говорим точно за него, трябва да знам. Чувствам, че от това зависи бъдещето ми.
- И за какво съм ти притрябвал аз? Изобщо чу ли, когато ти казах, че мястото ми не е на слънце?
- Ти живееш в Тексас, идиот такъв! Все ще се справиш някак. Наистина ли не искаш да получиш отговорите? – попитах със сведени очи. - Да намериш Тиъдри и да сглобиш парчетата от пъзела. Сигурна съм, че това, което знаем с теб не е и една стотна от цялата картина.
- Ти си си причинила ТОВА на главата, за да забравиш, а сега искаш истината? Какво не бих дал за блажено неведение като твоето!
- Съжалявам, така съм устроена – отговорих обидено. - Какво да направя, явно Тереза не е го е взела предвид, когато си е кроила плановете. Е? – замълчах и го загледах подканващо.
Плъзнах поглед наоколо, опитвайки да разсея напрежението, което изведнъж бе завладяло цялото ми същество. Изобщо не бях забелязала колко е късно, но сега видях луната да грее в пълния си блясък над главата ми. Защо Аби не ни викаше за вечеря? Сигурно си е дала сметка, че разговорът ни е по-важен от Хайди и глупавото й цупене. Какво ли е станало с Тиъдри, дали наистина е обичала Марк? Сигурно, след като го е търпяла толкова време. Той поне още я обичаше, да – въпреки всичко в очите му все още се появяваше блясък, когато говореше за нея. Проклет глупак, няма ли да ми отговориш? Не разбираш ли, че цялото ми съществуване зависи от това? Трябва да знам къде е Ейдън. ТРЯБВА! Мислите бръмчаха като кошер в главата ми, докато чаках Марк да заговори. Той обаче дълго обмисля какво да направи, преди да вземе решението си.
Най-накрая въздъхна за пореден път и изведнъж ми намигна закачливо – пълно преобразяване, все едно отново се беше превърнал в предишният циничен непукист, когото толкова мразех и който копнеех да се върне, за да свали поне от части вината, стягаща сърцето ми. Така ми харесваше повече. Сто пъти предпочитах да се оправям с незрелия хлапак, който напълно безотговорно би казал „майната му на всичко, важното е да се забавляваме”, отколкото със сериозното изплашено момче, което не знаеше какво да прави със самия себе си. Странно как, но бях свикнала с този арогантен тип и да го гледам сега така изморен беше непоносимо. Ама че работа, Марк наистина ли беше такъв - безгрижен симпатяга, който успя да спечели и мен на своя страна, въпреки отвратителното си поведение? Идиотът, който беше ударил баща си и не поглеждаше майка си? Сигурно си въобразявах. Не, бях го наблюдавала досега и просто от глупав инат заради гадното му поведение отказвах да призная, че в него има нещо симпатично – онова безгрижие, така привично за неразбрания оптимист, което можеше да оправдае всичките му постъпки. Сигурно би умрял повторно, ако научеше, че прилича много повече на родителите си, отколкото някога е предполагал.
- Кога тръгваме? – попита заговорнически накрая и ми се ухили подкупващо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар