Глава 1 Въпросителни

Сънят беше ужасяващо реален. От онези, които те оставят без дъх и изглеждат толкова истински, че реалността ти се струва като илюзия. Бях си у дома, но това не беше моят дом. Аз нямах дом. И все пак виждах всички, които някога бях наричала приятели, но те отдавна не бяха мои приятели. Гледаха ме с пълни с омраза очи, тихо ръмжаха в тишината на безлунната нощ, готови всеки момент да се нахвърлят върху мен с оголени зъби. Отчаяно търсех с поглед единствения сред тях, с когото исках да се сбогувам, ала от него нямаше и следа. Не беше посмял да присъства - естествено, не искаше да гледа изпълнението на присъдата, която той ми беше отредил. Усещах как цялото ми тяло трепери, знаех, че тази вечер ще умра, но не исках да умирам сама. Защо, защо, по дяволите, той не беше с мен? Имаше всички основания да иска смъртта ми, но нима беше толкова жесток, че да ме остави сама?
Знаех, че заслужавам наказанието си и беше прекалено късно да им призная, че всичко, което сторих, беше заради тях. Ако отново трябваше да предам рода си, нямаше да се поколебая, щом това бе единственият начин да ги спася. Цената на това спасение беше мълчанието ми.
Мислите ми неволно се насочиха към една друга нощ, в която се бях заклела, че никоганяма да разкрия истината за своето предателство.Точно в момента обаче искрено се колебаех дали да не проговоря. Стиснах устни решително, погледнах към към доскорошните си приятели, които едва сдържаха яда си към мен, и тогава разбрах - беше късно. Водачът беше дал нареждане да бъда убита. Всички в куп се приготвиха за скок и се втурнаха към мен. Последното, което остана в съзнанието ми, беше дивият писък, който се изтръгна от гърдите ми...


глава 1
Въпросителни

Премигнах и бавно отворих очи, за да ги затворя мигновено. Ярката луминсцентна светлина блестеше безмилостно насреща ми. Бях изплашена без да зная причината. Нещо, свързано със съня ми, не беше наред. А и тази болница... Нямах представа къде се намирам, нито как съм попаднала тук. Чувах стъпки наоколо, забавено дишане, туптене на сърце. Звуците бяха толкова изкушаващи, че ме подмамиха да отворя очи. Исках да видя човека... Човек? В главата ми тази дума прозвуча все едно ставаше въпрос за съвсем друг биологичен вид. Май здравата се бях наранила, щом ми се въртяха такива мисли в главата. На всичко отгоре несъзнателно започнах да прехвърлям наум всички човеци, които познавах. Затърсих из паметта си за имена, образи... Нищо. Нито човек, нито животно. Не можех да се сетя за абсолютно никого, когото познавах. Сърцето ми се разтуптя лудо, не можех да си поема въздух. Не можеше да не познавам никого. Майка ми и баща ми, сетих се вече на ръба на отчаянието - тях не бих могла да забравя. Ето сега щях да си спомня как изглежда майка ми. Стена. Сякаш някаква черна завеса се спусна пред мен. Дори не знаех дали имам майка. В което и ъгълче на съзнанието си да се промъквах, не можех да открия абсолютно нито един спомен. Обзе ме такава дива паника, че дори не усетих кога съм отворила очи, нито че те се въртят толкова диво в орбитите си, че медицинската сестра, която преглеждаше системата ми, изхвърча от стаята с писък. Не помнех нищо. Дори не знаех как се казвам. Полудяла съм, мислех си ужасено, нямаше друг отговор на това, което ми се случваше. Никой нормален човек не би могъл да забрави целия си живот. Не помнех собственото си име-колко ненормално беше това!
Не разбрах, че в стаята ми има други хора, докато фенерчето на доктора не се впи като игла в очите ми, ослепявайки ме с ярката си светлина.
- Не! - изпищях аз и блъснах лекаря с такава сила и бързина, че той се удари в насрещната стена.
Свих се на кълбо в леглото, обгръщайки коленете си с ръце и се разплаках неудържимо. Не можех да си спомня, но със сигурност никога не съм била толкова изплашена.
Лекарят, който явно бързо се беше съвзел, отново се доближи до мен и нежно помилва косата ми.
- Госпожице - рече той нервно, сякаш изобщо не знаеше как да се справя с буйни пациенти. – знаете ли къде се намирате?
- Не - изхлипах сърдито. - Нищо не знам.
- Как се казвате?
- Не знам.
- Не знаете? - повтори озадачено. - Не помните ли?
- Не...
- Значи не знаете защо сте тук?
- Да - не смеех да го погледна. Сякаш ако го сторех, той щеше да изчезне, а заедно с него и малката частица разум, която ми беше останала.
Той само цъкна с език, прокашля се и придърпа един стол близо до леглото ми. Едва след като седна, изпусна въздуха от гърдите си и проговори.
- Няма защо да се притеснявате - тонът му обаче беше такъв, че определено се разтревожих още повече. - Напълно нормално е за човек, преживял подобен шок, да не помни случилото се. Това е защитна реакция на мозъка.
- Значи ще си спомня? - попитах обнадеждено.
- Това... времето ще покаже.
- Какво ми се е случило?
- Ами... само не се стряскайте... Били сте нападната от диви животни в пустинята. Вчера сутринта са ви намерили в безсъзнание в близост до Кингман и поради нараняванията бяхте прехвърлена тук.
- Диви животни? - повторих невярващо. Хрумна ми нещо странно - ако си нападнат от диви животни, те вероятно са искали да те изядат, тогава аз защо бях цяла? Щом са ме намерили вчера, значи животните вече са си били тръгнали...
Чак тогава забелязах бинтовете по ръцете и краката си. Имах лепенка и на челото, усетих и превръзка на рамото си. Странно, не изпитвах никаква болка.
- За младо момиче като вас е напълно разбираемо да изпадне в шок от подобна случка. Ето защо е изключително важно да намерим близките ви, вярвам, че те ще ви бъдат от изключителна помощ в този момент - продължаваше да бърбори докторът.
- Вижте, докторе - позволих си леко да вдигна глава и да го погледна с крайчеца на окото си. - Не изпитвам никаква болка, нито шок от преживяното. И аз искам да намеря близките си, но нямам никаква представа кои са - троснах се, усетих колко абсурдно звуча и замълчах. Вероятно трябваше да съм по-мила, но бях прекалено изплашена.
Докторът се прокашля отново и скочи на крака. Държеше се така, сякаш не знае какво да прави с ръцете си и непрекъснато кършеше пръсти смутено. Явно не беше имал много случаи, подобни на моя.
От страни вероятно изглеждах като глупава девойка, изпаднала в беда, толкова крехка, че припада като види кръв и не може да понесе да преживее нападението на някакви си диви животни. Ядосах се, мразех това, че съм безпомощна и трябва да разчитам на милостта на този неприятен човек, който в момента беше единственият, способен да ми даде информация за самата мен. Не го харесвах, дразнеше ме и каквото и да е имало предвид подсъзнанието ми, казвайки ми, че "човеците" са от друго племе, то беше вярно с пълна сила точно за този човек.
- Ами... ако желаете, ще донесем личните ви вещи, може би ще ги разпознаете - измрънка той и даде знак на медицинската сестра. - Всъщност, успяхме да научим името ви от шофьорската ви книжка. Кончита Лафей.
Премигнах от усилието да схвана какво ми каза той. Нямаше начин да се казвам Кончита Лафей, беше толкова... точно като на девойка, изпаднала в беда. А аз не бях такава, просто обстоятелствата бяха малко необичайни.
Все пак нямаше грешка в името ми. Е, трябваше да погледна в огледалото преди да призная, че момичето от снимката на шофьорската книжка съм аз. Бях аз - същите кестеняви коси, същите тъмни очи, тази невероятно бледа кожа, от която изглеждах като призрак. Бях красива, спор няма, но някак си неестествено, като порцеланова кукла, която всеки момент би могла да се счупи. Зачудих се дали и майка ми е била също толкова красива, колкото и аз. Нямаше как да знам, нали?
Когато докторът ми подаде малката раничка, в която бяха вещите ми, отново потреперих. Бързо разтворих ципа и затършувах из нея. Имаше портфейл с пари, един вързоп писма, чифт стари дънки, тениска и бейзболна шапка. На дъното лежеше малко томче с дебели корици, чиито страници бяха заключени със старинна ключалка. Виж ти, значи съм от момичетата, които си водят дневник.
- Някакъв спомен? - попита докторът обнадежден.
- Не - поклатих глава.
- Може би писмата?
- Вие четохте ли ги? - притесних се аз, сякаш имах някаква дълбока връзка с тях.
- Не, разбира се. Те са лични. Единствено портфейла - той смутено наведе глава, докато говореше. - Нямаше как, разбирате ли? Трябваше някак да платим престоя ви в болницата, а на ваше име няма здравни или други осигуровки. Взехме само необходимото от парите ви. Останалите две хиляди долара са си вътре. Съжалявам.
- Не ми пука за парите - промърморих разсеяно без да откъсвам поглед от писмата.- Може ли да остана сама?
Невероятно притеснен докторът побърза да излезе от стаята ми, а аз забързано разтворих първия плик.
" Скъпа Тереза,
животът у дома е пълен ад. Откакто ти си замина всички се карат по между си и се обвиняват. Да споменавам ли, че Тея е решила да ни изкара извън нерви. брат ми също напълно превъртя. По цял ден обикаля като призрак из къщата, пие без спирка и напълно пренебрегва задълженията си.
Той страда за теб, Тереза. Личи си колко много съжалява заради станалото. Никога не съм го виждал такъв - сякаш умря в деня, в който се разделихте. Не можеш ли да му простиш и да се върнеш? Знам, че Ейдън те засегна жестоко с това, което направи, но разкаянието му е истинско.
Напълно разбирам защо си отиде. Много преди да дойдеш при нас и аз изживях нещо подобно. Нормално е да изпитваш вина заради това, което сме и това, което правим, но нима имаме друг? Никой не може да избяга от същността си и мисля, че няма човек на този свят, който да го разбира по-добре от брат ми. Самият той много пъти е опитвал да бъде друг, но винаги е удрял на камък. Знаеш, че не се опитвам да го оправдая, казвам всичко това за твое добро. Опитите ти да бъдеш различна само те нараняват и те отдалечават от семейството ти. Не мисли повече за Санта Лусия де Канта ( не се изненадвай, знам, че точно тогава започна да се съмняваш - помня погледа ти, когато видя малката Хуанита, а и след това винаги си се държала отчуждено). Не позволявай това да те откъсне от нас, защото е ужасяващо да прекараш живота си в самота, особено когато животът ти се равнява на вечността.
Обещай ми, че ще помислиш,
обичам те, Алекс"
Оставих листа и се загледах в идеално изписаните редове. За съжаление това писмо не ми казваше нищо - някаква Тереза се скарала с гаджето си и брат му я умолява да се върне. Имената на тези хора не ми говореха нищо, не си спомнях да познавам Теа или Алекс или Ейдън. Зачудих се какво ли правят тези чужди писма у мен. Те не ме интерсуваха. Трябваше да открия нещо за самата себе си. Хванах раницата и продължих да тършувам, макар че съдържанието й ми беше напълно известно. Надявах се, че може би ще намеря нещо, което да ми подскаже отговорите. Точно тогава я видях.
На дъното на раницата, пъхната в един дълбок вътрешен джоб лежеше измачкана цветна снимка. От нея ми се усмихваха момче и момиче, чиито лица също ми бяха непознати. Отне ми почти цяла минута взиране, докато включа, че влюбеното момиче съм аз. Чак тогава се сетих да разгледам и момчето. Неговият образ беше замъглен и неясен – сякаш някой беше поръсил жар точно върху лицето му. Не можех да видя нито лицето, нито дори очите му. Ясно се различаваше само усмивката. Беше открита усмивка, почти детска - плътни устни, леко издадени напред, разкриваха едри бели зъби. Странно защо, но топло чувство обля цялото ми тяло и дори и всичко останало в главата ми да беше каша, точно този портрет ми се стори като единственото стабилно нещо в живота ми. Припряно обърнах снимката. На гърба й с още по-красив почерк отколкото в писмото, беше записано "Тереза и Ейдън, двайсет и пети април". Нямаше година, но този надпис беше достатъчен, за да се разтреперя. Според тази снимка аз бях въпросната Тереза, която е зарязала Ейдън. Тогава коя беше Кончита? По дяволите, в какво се бях забъркала?
Набързо напъхах писмата и снимката в раницата си и я скрих под леглото. После се свих на кълбо и покрих главата си със завивката, не исках да виждам и чувам нищо, още по-малко мислите си.
Не усетих кога съм заспала, но ярката слънчева светлина ме събуди късно на следващата сутрин. Часовникът на стената показваше 10:30, а на шкафчето до леглото ми се мъдреше огормен букет цветя. Някой се е сетил за мен? Щастлива седнах в леглото и затършувах из цветята с надеждата да намеря картичка. Когато я видях, я изтръгнах нетърпеливо от розата, за която беше прикрепена без да ме е грижа за цветето.
" Скорошно оздравяване,
сем. Гууд"
Още едно име, което не можех да разпозная. Хора от предишния ми живот, за които означавах нещо, но които нямаха нищо общо със сегашното ми аз. Разочарована от поредната задънена улица, бях на път да смачкам картичката и да я захвърля в стената, когато някой учтиво почука на вратата на болничната ми стая.
- Влез - промърморих сърдито.
Миг по-късно вътре се озова някакъв господин на около петдесет години с прошарени коси и вид на човек, който е срещал много трудности в живота. Носеше износени дънки и каубойски ботуши, а лицето му изглеждаше необичайно младо за възрастта му. Той ми се усмихна приветливо и се приближи към леглото ми.
- Здравейте, госпожице Лафей.
- Здравейте.
- Името ми е Джонатан Гууд - той ми подаде ръка и аз объркано я стиснах за поздрав. - Аз и синът ми ви намерихме в пустинята онзи ден.
- Наистина ли? Ами, благодаря... - промърморих, опитвайки да скалъпя нещо като усмика, но всъщност не знаех какво да отговоря. Благодаря, че ме спасихте, но трябваше да ме питате за името ми преди да припадна? Или - къде ги видяхте тези зверове, които са ме нападнали, но не са ме изяли? Вие ли ми изпратихте цветята? Все въпроси, които ми се струваха абсурдни, а нищо по-умно не ми хрумваше.
- Вижте... Кончита... - той замълча, усетил колко абсурдно звучи това име, лепнато за моята скромна личност. Погледна ме и се усмихна с неудобство преди да продължи. - Странно име. Доктор Джейкъбс ми обясни за състоянието ви. Не помните нищо от живота си...
- Да.
- Ами, проверихме всички полицейски доклади. Няма сигнали за изчезнали хора с вашето име и описание.
- По дяволите - измърморих разочаровано. Не се бях сетила за поличцията, но все пак се почувствах разочарована. Щом никой не ме е обявил за изчезнала, значи или на никой не му пука за мен или нямам никакви близки, или, което беше най-вероятно, името ми изобщо не беше Кончита.
- Има ли къде да отидете след като излезете от болницата? - попита ме г-н Гууд загрижено.
- Не съм мислила по въпроса - признах си. - В главата ми е пълна каша, не знам какво да правя.
- Аз... бих искал да ви предложа да останете при нас. Само докато се въстановите - побърза да поясни. - Вкъщи отдавна имаме свбодна стая, която никой не ползва...
- Много благодаря, но... - замълчах виновно. Не знаех как да откажа, не ми идваше никаква смислена причина наум. Ако например онзи лекар ми беше предложил подслон, щях да го отрежа без да ми мигне окото, защото самата мисъл да живея при него би ми била противна. Обаче този господин беше друго нещо. За миг ми мина мисълта, че ако имам баща, бих искала да прилича на него. Точно поради тази причина не исках да го забърквам в това, което бях направила, а знаех, че е нещо голямо и нередно.
- Съпругата ми ще бъде много щастлива, ако има още една жена в къщата. От толкова момчета съвсем ще забрави какво е да общуваш с други жени - опита се да ме убеди г-н Гууд.
- Не става дума за това. Просто... не съм сигурна дали е безопасно да съм около вас. Искам да кажа... Сигурна съм, че името ми не е Кончита, разбирате ли?
- Но нали казахте, че не помните...
- Не помня - отговорих и приряно зарових из раницата. Извадих писмото и снимката и му ги подадох. - Предполагам, че човек не би написал фалшиво име на подобна снимка.
- Но пък определено би го записал на шофьорската си книжка - заключи той. - Но това не означава нищо. Много хлапета използват фалшиви данни за документите си. Само като си спомня какви номера са правил синовете ми...
- Да, но никой не ги е намирал в безсъзнание насред пустинята, нали? - заупорствах аз.
Докато го наблюдавах, открих нещо интересно - беше ми повече от приятно да си говоря с този човек. Познавах го от няма и пет минути, но той беше от хората, които веднага успяват да спечелят доверието ти. Искрената му усмивка, откритият поглед, жестовете - всичко това ми подсказваше, че е честен човек.
- И все пак. Обещайте, че ще си помислите. С Аби и Карл ще бъдем повече от щастливи, ако приемете предложението ни.
- Добре - предадох се накрая. - Ще си помисля. Обещавам. Много ви благодаря.
- Няма защо, Тереза.
Г-н Гууд си тръгна, а аз си останах със съмненията.
Минаха още няколко часа, които прекарах в глупаво съзерцание на тавана и потънала в нерадостни мисли. Опитвах се да изцедя поне някакъв спомен от съзнанието си, дори и най-маловажния, но главата ми беше празна като изсъхнала мидена черупка. Вместо това въпросите ми растяха с главоломни размери. Що за човек бях аз? Наистина ли бях обичала този Нейтън? Имах ли много приятели? На колко години съм? Какво обичам да правя в свободното си време? Коя е любимата ми храна? Ами музиката? Имам ли братя и сестри? Обичам ли животните? Кой е любимият ми цвят? Мога ли да готвя? Имам ли някакъв талант? Първата ми целувка? Толкова много дребни неща, но събрани заедно всички те оформят човешката същност. Всеки човек знае отговора за самия себе си и въз основа на това подрежда целия си живот. А пък аз не знаех нищо.
Как бих могла да мисля къде ще отседна утре при положение, че днес бях най-самотното същество на света? Сякаш бях изгубен елекрон, отделил се от орбита, носещ се хаотично из пространството. Нямах ядро, към което да се стремя, нямах почва, на която да пусна корени, нямах си нищичко. Нима някой може да разбере това, което изпитвах? Нито онзи доктор, нито г-н Гууд бяха попадали в подобна ситуация. Та аз не познавах никой друг освен тези двама души!
През този ден нямах нови посетители освен сестрата, която ми донесе поднос отвратителна храна и ме уведоми ( явно опитвайки се да ме зарадва), че утре ме изписват. Тази новина ме ужаси. Най-после осъзнах, че наистина нямам къде да отида. Ами сега какво? Гледах глупавата усмивка на непознатата жена и пропадах все по-дълбоко в бездната на въпросителните. Изглежда наистина бях нещастната девойка, изпаднала в беда, която страда от отчайващата нужда да бъде спасена. А отчаяните ситуации изискват отчаяни действия, нали така?
Скочих енергично на крака, от което ми се зави свят заради дългото залежаване, грабнах визитката на г-н Гууд и припряно набрах номера му. Беше ми невероятно неудобно да му звъня и да искам услуга след като веднъж вече буквално бях отказала, но той веднага разсея съмненията ми. Зарадва се, че се обаждам, а чух и някакъв женски глас да бърбори оживено.Обещаха ми, че още на следващия ден ще дойдат да ме вземат и ме помолиха да не се притеснявам за нищо. Странно, веднага след обаждането се почувствах много по-добре. Сякаш току-що бях говорила с родителите си и те ме приемаха у дома с отворени обятия.
Не знаех какво ще ми се случи от тук нататък, но поне имаше някой, на когото можех да разчитам.