Да започнеш на чисто не винаги е толкова привлекателно, колкото звучи. Някои хора смятат, че това означава да смениш адреса си, местоработата, дори партньора. Едва ли са много тези, които започват отначало абсолютно всичко. Когато на двайсет години се окажеш съвсем сам на света, без нито един спомен в главата си ( или както в моя случай с единствения, който би било за предпочитане да забравиш), нормално е да се чувстваш най-малкото изгубен. Нямаш представа какво ще правиш с живота си, всеки ден прекарваш в непрекъснато очакване провидението да се стовари върху теб и да си спомниш миналото.
Тогава имаш само два варианта. Или потъваш в отчаянието си, чакайки някой друг да урежда нещата вместо теб, или се вземаш в ръце и наистина започваш отначало.
Колкото и смазана да се чувствх, аз предпочетох второто. Е, не без известни колебания и трудности.
Още щом се прибрахме след разходката в пустинята вече бях напълно решена, че няма да се оставя на течението, нито да очаквам да ме порази гръм, че да си спомня. Не знаех каква съм била преди, но бях убедена, че сега няма да бъда глупачката, която разчита някой друг да урежда живота й, пък дори и този друг да е съдбата. Съдейки по онзи спомен, онзи ужасяващо привлекателен спомен, действително не бях от хората, които се предават лесно. Та аз бях казала на Ейдън да ме нарани с такава дива решителност, че не му бях оставила друг избор! И сега страдах от последствията.
Все пак не знаех какво е подтикнало и двама ни да постъпим така, както постъпихме, нали?
В следващите дни се вкопчих в спомена за Ейдън. Той беше най-скъпото нещо, което имах, единственият мост, който ме свързваше с миналото на Тереза и си мислех, че съм решена на всичко, за да го открия. Не ми стигаше да го сънувам нощем, нито да съзерцавам съсипанат му снимка с часове. Исках него. Исках да го гледам, да го докосвам, да усещам как гали лицето ми със същата нежност, с която го беше направил в онази последна вечер заедно.
Липсваше ми, колкото и абсурдно да звучеше, не можех да си представя живота си без този непознат човек. Той беше всичко, около което се въртеше малкият ми свят. Непрекъснато се питах какво би направил Ейдън, ако... Бях преровила целия интернет, но единственото, което намерих, свързао с името му, беше откъслечна информация, дори попаднах на някакъв абсурден сайт за окултното, в който се споменаваше за демон с ангелско лице на име Ейдън и неговата жестока любима, която се къпела в кръв.
Карл ме свари да чета точно тази статия една вечер в средата на юли. Той тъкмо се прибираше от работа, а аз седях на пейката на верандата с лаптопа в ръка.
- Шегуваш се - рече той с усмивка и седна до мен.
- И аз така си мисля - отговорих му. - Представяш ли си? Да се окажа кървавата невеста на господаря на мрака.
- И по-лоши неща съм виждал. Какво правиш?
- Нищо особено. Аби предложи да остана тук да си почина, но според мен не искаше да й се пречкам в кухнята.
- Мама си е такава, не позволява на никого да се мотае из царството й. Хей - ухили се той внезапно, зяпайки ме с широко отворени очи.
- Какво? - веднага заех защитна позиция и изпънах гръб.
- Това е нейно, нали? - Карл посочи към широката бяла пола, която носех.
- Ами.. - замънках засрамено. Без значение дали става дума за брат ти или не ( а през краткия си престой в къщата му бях приела Карл именно за такъв), никак не е приятно, когато някое момче забележи, че носиш дрехите на майка му. Не че широката ленена пола ми стоеше грозно, просто не се чувствах себе си, носейки ПОЛА. - Беше ми много топло с дънките...
- Не, симпатично е... просто казвам - добави той, свивайки рамене срамежливо. - Искаш ли в неделя да отидем до града да си вземеш нещо по-леко?
- Стига да имах пари... Май трябва да започна работа - въздъхнах аз, мислейки си за скромните средства, с които разполагах. Всъщност, от доста време насам си мислех за това, но се чудех как да подхвана темата пред Аби и Джонатан без да ги засегна. Не исках да си смятат, че се чувствам неудобно с тях, но в действителност не ми се струваше правилно да злоупотребявам с гостоприемството им. Вече цял месец живеех тук, а единственото, което правех, беше да им се пречкам.
Замълчах и вперих поглед към хоризонта. В далечината небето бавно придобиваше виолетов цвят. Въздухът все още беше натежал от горещината през деня, но лекия ветрец, който развяваше косите ми, беше като живителна сила. Слънчевите лъчи, макар и вече почти напълно скрити далеч на запад, все още топлеха тялото ми. Харесваше ми тязи топлина.Тя ми напомняше за семейния уют и спокойствие, които толкова отдавна бях изгубила. Да бъда тук, на тази веранда, да си бъбря с Карл, да усещам подкрепата на Аби и Джонатан, чувствах се почти нормална. Беше ми приятно да помагам на Аби с домакинската работа или да придружавам Джонатан в полето... И все пак знаех, че мястото ми не е тук. Сякаш този покой, който изпитвах в момента, не ми беше отреден и рано или късно щях да си отида. Потреперих при мисълта затова.
Карл веднага го забеляза и се засмя.
- Само едно на едно момиче може да му е студено в такъв горещ ден - отбеляза той мъдро, докато ме сочеше с пръст и се кискаше.
- Ти пък какво разбираш от момичета? – ухилих се и аз, опитвайки да прогоня неприятното усещане от гърдите си. Все пак, нали беше важно това, че сега съм тук? Както казва Скарлет, утре ще му мисля.
- Много смешно - Карл помълча известно време, загледан в далечината, както аз преди малко. Само че изражението му, за разлика от моето, беше по-скоро колебливо, сякаш се чуди дали да каже нещо или не. - Слушай...
- Знаеш ли... - проговорих аз в същия миг, в който и той.
Двамата замълчахме и се засмяхме.
- Ти кажи - настоях аз, защото и без това щях да кажа нещо глупаво, колкото да го предразположа към разговор.
- Ами... този уикенд ще се срещна с някои приятели от колежа и си мислех... искаш ли да дойдеш с нас?
- Да изляза? - попитах очудено. Изобщо не бях мислила по върпоса. - Искаш да кажеш да се покажа пред хората?
- Да, хайде де - настоя Карл с блестящи очи. Изглеждаше повече от въодушевен от идеята, докато на мен тя ми се струваше по-скоро... лоша.
- Ами ако ме попитат нещо? Не искам да ме гледат като че ли съм някой изрод, докато се чудя какво да отговоря, за да не разберат, че съм... ненормална.
- Приятелите ми са много разбрани хора и ще се радват да се запознаят с теб. Със сигурност - добави той за тежест и ме погледна подкупващо. - Хайде , Тери, не мислиш ли, че ще е забавно да излезеш малко и да се срещнеш с някой друг освен с мама и татко?
Отново замълчах, опитвайки да претегля всички положителни и отрицателни страни.
По дяволите, стреснах се изведнъж. Та аз бях на двайсет! Защо беше необходимо изобщо да се колебая за такова нещо? Освен това щях да бъда с Карл, единствения ми приятел, човекът, на когото вярвах най-много на този свят.
- Ще отидем на кино, после на бар, ще видиш, че ще бъде забавно.
- Е, добре. Но ако някой ме изгледа като че ли съм луда, ще го фрасна.
- Дадено - смигна ми Карл.
* * *
Големият кинокомплекс беше облян в ярка луминисцентна светлина. От всички входове прииждаха хора, дошли специално за кинопремиерата тази вечер и просторният салон се огласяше от веселата глъчка, носеща се от тълпата.
Бях очарована. За първи път в живота си попадах на толкова оживено място. Чувах смехове, откъслечни разговори, музика, пред очите ми танцуваха какви ли не цветове и картини. Радвах се като малко дете на всеки поглед, отправен към мен, на усмивките и веселото настроение, което струеше от всички.
Бях повече от доволна, че приятелите на Карл ме приеха като една от тях. Не можах да запомня имената на всички, но определено ми допадна непринуденото им общуване. Наистина беше чудесно да бъда сред хора на своята възраст, с които макар и да нямах много общо, се чувствах себе си. Единственият проблем беше отношението на Хайди, другото момиче освен мен в компанията. Хайди беше не особено красиво момиче, на вид около двайсет годишна, с морковено червена коса и лице, обсипано с лунички.
Изглежда си падаше по Карл и поради някаква безумна причина виждаше в мен заплаха. На няколко пъти се опитах да я заговоря, но тя не спираше да отправя хапливи коментари по мой адрес и да ме гледа накриво.
Тъкмо когато излизахме от киносалона, направих поредния опит да изясня недоразумението - все пак трябваше да прекарам нощта в нейната стая и нямаше да е много приятно, ако отношенията ни останат обтегнати. Заговорих я, коментирайки някаква сцена от комедията, която бяхме гледали. Тя ме изгледа с изражение, което казваше " тази луда ли е?" и смънка нещо в отговор.
Отмина ме сякаш бях счупен пътен знак и си продължи по пътя.
- Какъв й е проблема? - промърморих, но достатъчно тихо, че да не ме чуе.
По дяволите! Не трябваше да става така. Току-що открих, че мразя конфликтите, а точно днес се сблъсках с такъв. Но, в крайна сметка, всеки си решава сам. След като на Хайди й харесваше да се цупи, това в никакъв случай не означаваше, че ще допусна да ми разваваля настроението. Все пак не бях дошла заради нея, а заради Карл, който сега ми се усмихваше от върха на ескалатора без да подозира какво става. Усмихнах се на свой ред и го зачаках до изхода. Останалите от компанията вече бяха излезли навън.
Точно тогава го забелязах. По принцип не би трябвало да му обърна внимание, това беше просто един човек от стотиците, които сновяха из кинокомплекса. Сигурно нямаше да му обърна внимание. Ако не бях погледнала съвсем случайно в негова посока, ако не ме зяпаше толкова настойчиво, сякаш иска да ме хипнотизира... Просто си стоеше сред тълпата, а очите му изразяваха несравнимо удивление, объркване, гняв - всичките събрани в едно. Погледът му беше толкова дълбок и втренчен, че потреперих. Не беше нормално едно четиринайсет-петнайсет годишно хлапе да те гледа по този начин. Стреснах се без самата да зная защо и не смеех да помръдна. Виждах как той бавно се приближава към мен през тълпата, толкова уверено и грациозно, както би могъл да го направи само един възрастен мъж. Ръстът му е напълно нормален за възрастта му, помислих си като глупачка. Всъщност всичко в него беше напълно нормално за възрастта му. Всичко с изключение на очите. Тези очи криеха стара душа - изглеждаха мъдри и зрели, но все пак запазили детската си закачливост. Бяха тъмни, дори мрачни и живо контрастираха на светлорусата му коса и бяла кожа.
- Какво означава това? - попита, когато ме наближи. Беше напълно естествен въпрос, но защо прозвуча толкова неестествено от устата му? Може би защото тонът, с който го каза, беше напълно неприсъщ за едно хлапе - горделив, сдържан, криещ неразгадаем смисъл зад думите.
- Какво? - премигнах объркано. - На мен ли говориш?
- Коя си ти? - любопитство ли се прокрадна в думите му? Тогава защо в очите му не проблясна никакъв блясък? Нямаше никаква следа от детски живец в тях.
- А ти кой си? - ядосах се, но по-скоро на себе си. Какво ми ставаше? Бях се вързала на номерата на някакъв хлапак, който се прави на интересен. Ама че глупост.
- Попитах първи.
- Не е твоя работа. Разкарай се.
- Какво правиш тук?
- А теб какво те интересува? По-добре наистина се разкарай преди брат ми да те е ступал - погледнах към Карл, който бързаше към мен, забелязал, че ми досаждат.
- Той наистина ли ти е брат?
- Да - обади се Карл, вече при нас. Погледна хлапето от високо, все пак стърчеше повече от две педи над него. - Защо си я зяпнал?
- Просто искам да знам коя е тя. Не виждам какъв е проблемът.
- Ако някой гледаше твоята сестра така, щеше да видиш какъв е проблемът - озъби се така нареченият ми брат. - Хайде - обърна се после към мен ядосано. Наистина прозвуча като ревнив брат. - Не разбирам какво има да говориш с този дребосък.
- Какво да направя? Приклещи ме и нямаше как да се измъкна.
- Хайде, момчетата ни чакат.
Простенах, спомняйки си за Хайди, която беше неизменима част от групата на тези " момчета".
Останалата част от вечерта прекарахме в някакъв студентски бар, където играхме билярд и пихме бира в промишлени количества. Разказвахме си забавни истории, смяхме се, по някое време дори Хайди се отпусна. Би трябвало да се забавлявам и наистина беше така - все пак излизах за първи път след злополуката - но неприятното чувство, че ме наблюдават, не ми даваше мира. Сякаш черните очи на онова хлапе ме бяха последвали дори и тук и ме гледаха също толкова настойчиво, колкото и преди, изисквайки отговори, които не можех да дам. Да - мислех си в един момент, когато се бях усамотила от всички, заслушана в текста на някаква рок балада, която гърмеше от джубокса - наистина се стреснах от въпросите му. Защото не знаех отговорите им. Вероятно именно заради това и заради изпитата бира имах чувството, че ме следи. Ама че глупост - май наистина не носех на алкохол. И изведнъж се развеселих - ето че бях научила още нещо за скъпата Тереза, тя беше слаб пияч.
- Какво правиш? - попита Карл забелязал, че се смея сама и седна до мен.
- Нищо, просто... Май се понапих.
- Хей, да не се предадеш сега. Трябва ни човек за следващата игра, защото Хайди пак се разсърди.
- Хайди си пада по теб - рекох философски.
- Не, няма начин - отговори Карл прекалено бързо за човек, на когото за първи път му хрумва подобна мисъл. Ако не бях замаяна, бих могла ясно да забележа как страните му леко поруменяха. - Тя просто е тежък характер - опита се да се оправдае.
- Тежък характер? Прекалено меко се изразяваш... но пък ти си пристрастен, нали?
- Не е вярно - ухили се той. - Ужасна си, когато се напиеш.
- Понеже ти си трезвен. Ако Аби те види...
- Ако Аби види теб...
Двамата се засмяхме, докато Хайди си умираше от злоба някъде на около ( бях я мернала с периферното си зрение да стиска ядно устни, докато ни наблюдава - пак беше яхнала метлата след като ни видя заедно). И както се смееше, Карл изведнъж млъкна. Аз също замълчах и проследих погледа му.
Там, на входа, взрян право в нас, стърчеше хлапакът от по-рано. Гледаше ни толкова настойчиво, че потреперах и се свих на мястото си. Изглеждаше така, сякаш е чул всичко, което си казахме и се опитва да разгадае по лицата ни дали сме искрени. Споменах ли, че в него има нещо адски ненормално?
Той веднага забеляза, че сме го видели и се приближи към масата ни.
- Не е ли забранено на пеленачетата да се разхождат по баровете? - заяде се Карл.
- Стига, зарежи - рекох аз и се опитах да обърна гръб на момчето.
Предусетил какво смятам да направя, той сграбчи ръката ми и ме задържа с лице към себе си. Хватката му беше толкова силна, че изпитах болка - държеше ме точно там, където допреди две седмици имах рана от ухапване, сега не беше останал и белег. Странно, вероятно защото бях замаяна, се притесних повече от това, че такава голяма рана не е оставила и драскотина върху кожата ми, отколкото от студа, който струеше от пръстите на момчето.
- Просто ми отговори н въпроса. Обещавам, че след това ще те оставя на мира. Искам да бъдеш щастлива въпреки всичко - гледаше ме право в очите, докато говореше, все едно, че проникваше в душата ми.
Да бъда щастлива? Този за какъв се мислеше? Потреперих отново. Човек, който ми желае щастието и ми го казва в очите, няма как да ме е срещнал за първи път днес, нали? Освен това не си бях въобразила. Той наистина ме беше проследил дотук. Той познава Тереза, уплаших се аз. Не знаех от какво се страхувам повече в този момент– от това, че никога няма да си спомня или от истината, която се криеше зад тези спомени. Бях сигурна единствено в това, че е прекалено рано, за да научавам.
- Как го направи? – попита момчето без да забелязва борбата, разразила се в сърцето ми през тези секунди, в които се наблюдавахме мълчаливо.
- Кое? - отвърнах също толкова сериозно. По някаква причина знаех, че това, което се случва изобщо не е шега. Изведнъж всички следи от опиянението се изпариха от главата ми.
- Как се озова тук?
- Първо ти ми отговори - настоях аз. - Познаваш ли ме? Говориш ми така, сякаш сме стари познати. Срещал ли си ме някога преди?
- Не съм сигурен.
- Достатъчно честно - промърморих, осъзнала колко реална е възможността да открия Тереза. Уплаших се наистина, защото точно тази вечер не исках да знам нищо за нея. - Значи питаш как съм се озовала тук? В бара ли?
- Сред тези хора.
- Ами те са приятели на брат ми - ей този тук - посочих Карл, който беше застанал нащрек, готов всеки момент да се нахвърли върху момчето, ако ми направи нещо. Така се беше втренчил в бледите му пръсти, все още преплетени около лакътя ми, че очите му всеки момент щяха да изскочат от орбитите си. - Поканиха ме и реших да дойда с тях. От доста време не съм идвала в големия град.
- Достатъчно честно - изимитира ме той. Все още не откъсваше очи от мен. - Значи те наистина са част от твоето семейство? Тогава защо момичето те гледа с омраза?
- Ами... не се харесваме особено... но няма да ти кажа причината, защото е лично – дпбавих, защото ако му кажех истината историята за брата щеше да пропадне.
- Благодаря ти - най-после премигна облекчено и откъсна очи от мен.
В следващия миг вече не държеше ръката ми и се отправяше към изхода.
Нямах нищо против да си тръгне. Вече бях решила – не исках да знам миналото си, то беше прекалено тъмно и пълно със загадки. Предпочитах да бъда тук, с брат си, с приятелите му, които вече бяха и мои приятели. Нямах нужда от Алекс или Тея или никой от онези хора, на които не им пукаше за мен. Ейдън. Ейдън. Ейдън - пулсираше едно гласче в главата ми, но побързах да го заглуша. Знаех, че няма да съжалявам за решението, което взимам. Аз бях Тери, по дяволите! Беше време да започна да се държа като Тери и да взема живота си в ръце. Нямаше да позволя на призрака на Тереза да проваля бъдещето ми повече, нито да ми отнеме семейството, което сама си бях избрала.
- Хей! - подвикнах му въпреки всичко. - Не ми каза как се казваш.
- Не си ме питала - отвърна той през рамо и напусна бара със загадъчна усмивка.
Няма коментари:
Публикуване на коментар