Глава 10. Карнавал

Дъждът навън спря заедно с дъжда в сърцето ми. Почти се зарадвах на това, че не изгря слънце. Слънцето дразни очите ми. Слънцето кара душата ми да се надява, а точно сега не се нуждая от надежди. Ако продължа да се надявам, накрая ще ме боли повече.
Ейдън каза, че съм разбила сърцето му. Е, пада ти се, Ейдън Макгроу. Пострадай и ти малко.
Не че го мислех, не че нямаше да се хвърля на врата му в мига, в който го видя, но проклета да съм, ако му позволя да обърква трезвата ми преценка отново. Достатъчно ми беше смаяното изражение на Марк, когато ме видя да се прибирам вечерта в хотела. Каза ми, че съм приличала на мокра кокошка, но коментарът му не можа да скрие факта, че се е притеснил за мен. Странно защо, но ми стана приятно от това, че се тревожи. Вероятно имаше нещо общо с миналото ни, прекарано във вечни подигравки и заяждания – злорадствах, когато се чувства разстроен.
- Не приличам на мокра кокошка - защитих се, докато бършех косата си с хотлеската кърпа. Бях се преоблякла преди малко и сега треперех в тънката хавлия, която носех. Единствените ми по-топли дрехи бяха безвъзвратно измокрени от дъжда и нямах кой знае какъв избор.
- Ами приличаш. Да не опитваш да се самоубиеш с настинка?
- Настинката не беше част от плана – отговорих с надеждата да не съм настинала действително. Е, не се чувствах болна. Поне засега.
Седнах на ръба на леглото и му разказах всичко, което бях научила през деня. Учудих се на хладнокръвния тон, с който изложих фактите. Все едно разказвах урок по история, точно така и се почувствах, когато приключих - безразлична. Не ми харесваше факта, че не изпитвам нищо, знаех, че съзнанието ми ще ме накара да си платя за това по-късно, когато, ако изобщо, успея да заспя.
- Значи малкият плъх най-после реши да изпълзи от дупката - заключи Марк накрая. - Какво смяташ да правим? - попита ме, сякаш наистина зависеше от мен.
- Не искам да се отказвам. Стигнах прекалено далеч, за да го направя - въздъхнах безпомощно.
Станах и извадих отпечатания лист с информацията за звездата. Хартията не беше напълно съсипана от влагата, както очаквах. Усмихнах се и доволно подадох листа на Марк, който се беше излегнал удобно в другата част на леглото с ръка, пъхната под главата му.
- Тук пише, че звездата блести най-ярко над северната част на щата през последните дни на септември.
- Да, и какво от това? - не схванах идеята му.
- Все пак нали мадам Кармен ти каза, че ако следваш звездата, сърцето ти само ще те намери.
- Искаш да кажеш, че трябва да отидем на север ли?
- И без това само си губим времето тук. Нищо няма да ни стане, ако опитаме. Ясно е, че повече няма да срещнем твоя хубостник на това място...
- Аз също не искам да оставам повече – казах замислено. - Добре. Щом още си навит да ме търпиш.
- Още мъничко може би – ухили се Марк.
Събрахме нещата си и тръгнахме същата вечер. Знаех, че с това заминаване може би пропилявам единствения си шанс да се озова отново в един град с Ейдън, но му бях толкова сърдита, че не ми пукаше.
Щях да послушам мадам Кармен, защото на нея, колкото и откачена и странна да беше, имах много по-голямо доверие, отколкото на преценката си.
Планът беше да караме до най-северната част на Джорджия, следвайки звездата, и ако не откриехме нищо, щяхме да се приберем у дома. Пропуснах да спомена на Марк, че сутринта съм говорила с майка му и тя му праща поздрави, защото бях убедена, че все още не му пука. Всяко нещо с времето си, казах си, докато се качвах в колата при него.
Той ми смигна шеговито и потегли. Изминахме половината от пътя само през тази нощ. Не знам защо, но така и не успях да заспя, вместо това си останах на предната седалка при Марк и не спрях да му задавам въпроси - за интересите му, за приятелите, които е имал на времето, за това кое смята за правилно и кое не. За моя изненада тази вечер той се оказа особено търпелив и отговори на всичките ми въпроси. Забелязвах не без известно задоволство как отношението му към мен се подобрява с всеки изминал ден.
Не исках да си призная, но докато откривах гледната му точка, започвах да му симпатизирам малко повече, отколкото досега. Със сигурност не е лесно да израснеш, заобиколен от правилата и високите изисквания на силен мъж като Джонатан. За мен Джонатан беше идеалният баща, но аз бях просто гостенка, нещо като любимата братовчедка, която живее в къщи, но си има родители, които да отговарят за нея. Към собствените си синове Джонатан имаше съвсем различни изисквания. Беше невероятно добър човек, но не разбираше хората, не знаеше как да признае грешките си или да си вземе поука от тях. Например при инцидента, когато Марк го е ударил. Джонатан е започнал да го обвинява без изобщо да изслуша неговата гледна точка. Не че оправдавах Марк за постъпката му, но баща му така и не е могъл да понесе, че големият му син никога няма да бъде негово копие, каквото е Карл.
- Не си падам по хората, които ми поставят ограничения. Никога няма да бъда като брат ми.
- Добре де. Разбирам всичко, но... - наместих се по-удобно на седалката и се извърнах към него. - Ами Аби? Тя е най-нежното същество, което познавам на този свят. Имаш ли представа колко много страдаше тя преди да се върнеш? Не искам да те обвинявам, но защо се отнасяш така с нея?
- Тя не направи нищо, когато Джонатан ме прати по дяволите. Нямаше нищо против - отговори Марк мрачно без да откъсва очи от шосето. – Не е много приятно да се почувстваш предаден от един от малкото хора, на които си вярвал безрезервно... Освен това нея не бих понесъл да нараня. А ако е прекалено близо до мен...
- На теб действително ти пука за нея! - възкликнах изненадано. Ок, още една точка за теб, Марк. Продължавай така и някой ден ще те приема като истински приятел.
- Това няма значение - отоговори ми той. - И ако кажеш на някого, ще те убия, Лафей.
- Престани с това Лафей.
- Тогава Макгроу ли предпочиташ?
- Идиот.
- Слушай, искаш ли да минем през карнавала?
- Карнавала ли? - веднага си спомних за новините от тази сутрин, днес ли беше?, и кимнах механично.
- Няма ли да е забавно? Е, ще останем само вечерта, но пак е нещо. О, хайде де. Не прави физиономии. Никога досега не съм ходил на карнавал.
- Понякога се държиш като малко дете.
- Защо, ходила ли си на карнавал?
- Не... - отговорих отбранително. - Но не държа и да ходя.
- Че защо?
- Там има хора с маски.
- Ти, какво, да не те е страх от клоуни?
- Просто не обичам хора с маски - обаче си знаех, че нямам друг избор, освен да отида с него. Все пак той дойде чак до Мексико заради мен, реших, че му дължа поне това. Можех да изтърпя малко зловещи маски след като той беше тръгнал да търси потенциален убиец само за да не ме оставя сама. - Но ще ми купиш захарен памук.
- Жени - изсмя се Марк и пое по завоя, който водеше към града на карнавала.
* * *

Поредното градче, поредния мотел. Това започваше да се превръща в модел на поведение. Като че ли нарочно непрекъснато се случваше нещо, което да ме държи далеч от големите градове. В големите градове няма карнавали, нали, би казал Марк.
Не ми ми беше особено забавно да изкарам целия ден на карнавала, заключена в стаята си, но какво да направя, когато всички участници носеха, както се виждаше от репортажите по телевизията, маски на лешояди или на мъртъвци. Приличаше на нещо като преждевременен Хелоуин. По новините казваха, че празникът бил в чест на някакво божество, нещо свързано с култ, пренесен тук от първите заселници. Бил прекъснат в продължение на стотици години, но отскоро решили да го подновят „ за да възвърнат духа и обаянието на отмниналите дни”, както любезно информираше репортерката. Според мен всичко беше, за да се привличат туристи. За пореден път превключих канала и докато се чудех дали да поръчам румсървиз или лично да ида да си купя храна отнякъде, реших, че каквото и да правя, няма да изляза сама сред тези откачалки, които криеха лицата си. Дори и да изхарчех всичките си пари за румсървиза, предпочитах или това или да стоя гладна, докато Марк се събуди, и ме изведе навън. В крайна сметка предпочетох първото.
Ето ме сама в три следобяд в мотелска стая със спуснати завеси, нападнала полуфабрикатите, които опитаха да ми пробутат за домашно приготвена храна, стоях и се вслушвах в шумовте навън. Викове, песни, вероятно танци, които се носеха из центъра на градчето. Не мисля, че е имало момент, в който да съм се чувствала по-малко човек, отколкото днес. Цялата тази еуфория на карнавала ми се струваше непонятна. Най-малкото, как ще празнуваш в чест на божество, дори и да не вярваш в него, като крещиш и пиеш, изпаднал в умопомачение? Не разбирах този начин на веселие – всички хора, познати или не, излизат навън и започват да се веселят заедно сякаш са първи приятели. Подобно сближаване беше... твърде човешко за мен. Дори и мъртвия Марк беше привлечен от карнавала, помислих си тъжно, защото отчасти сърцето му беше човешко. Не и аз. Аз се чувствах отвратена, осквернена, сякаш някой се гавреше с нещо, което приемам за свято.
- Глупости – промърморих в полумрака на стаята и станах да изхвърля остатъците от храната.
Този идиот Марк нямаше ли да се събуди най-после? Побърквах се сама тук. Всъщност, беше ме страх от проклетия карнавал, сякаш ей сега в стаята щеше да нахлуе някой побъркан клоун и да ме нападне с дърворезачка. СТИГА С ТОВА ВЪОБРАЖЕНИЕ, наредих си и се настаних на дивана.
Отново се заех с дистанционното и благодарейки, че имаме кабелна този път, се разходих из каналите. Изгледах един стар филм, но изобщо не успях да се трогна. На местата, на които като всяка уважаваща себе си жена би трябвало да се скъсам от рев, усетих само безразличие. Колко нечовешко би следвало да е това?
Тъкмо бях започнала да се съмнявам в човечността, която евентуално ми е останала, когато Марк се надвеси над мен. Беше разрошен, със зачервени син очи и ме гледаше с крива усмивка, докато се прозяваше лениво. Не беше ли рано да се събужда? Евтиният будлиник на нощното шкафче показваше пет и трийсет следобяд.
- Не знаех, че извънземните си падат по Одри Хепбърн – изкоментира той, когато видя финалните надписи на филма, който гледах. – Успя ли да те разплаче?
- Не точно – отговорих му честно.
- Ами и мен никога не е успявала – супер, помислих си, аз съм също толкова безчувствена, колкото и дървото Марк. – Но пък аз не съм момиче... Само така, Лафей, раздавай го мъжки.
Той седна до мен и скръсти крака върху масичката.
- Предават ли карнавала на живо?
- Да, но няма да го гледаш.
- Защо не? – пресегна се към мен в опит да ми отмъкне дистанционното, но в крайна сметка не успя да ме победи – скочих на крака и избягах в другата част на стаята.
- Никакви карнавали, Гууд. И без това след малко ще ме замъкнеш да ги гледам на живо.
- Наистина не разбирам какъв ти е проблемът с карнавалите.
- Не става дума за карнавалите... – млъкнах и го погледнах замислено, защото едва сега бях проумяла реалността. – Става дума за този карнавал. Има нещо зловещо в него.
- Така ли?
- Да, не мога да проумея смисъла на това празненство. Прекалено... езическо е.
- Ти изобщо вярваща ли си, че го смяташ за езическо?
- Не... – отговорих замислено. Наистина не вярвах. Не го бях осъзнавала досега. – Поне не в това, в което вярват христианите. Ами ти?
- Не забравяй какво съм - рече, гледайки ме изпитателно. - Предпочитам да не вярвам, защото ако има Бог, тогава има и рай, а моето място определено не е там. Всъщност, не съм научен да вярвам в такива неща. Нашите никога не са обръщали внимание на религията.
- Хм, двамата с теб сме си лика–прилика. Клуб „ Откачалка” – рекох, хвърляйки му закачлив поглед. – Хайде, приготвяй се, имаш да ми купуваш захарен памук.
Аз самата отидох да се преоблека в банята. Съвсем обикновени дрехи – поличка и тениска( да, все пак отивахме на карнавал, можех да направя компромис с облеклото си поне този път) и удобни ниски обувки. Реших да прибера косата си в хлабава плитка и изскочих навън готова за приключения.
- Да не си посмял да кажеш и думичка – наредих на Марк, когато ме изгледа с изражението, което обикновено добиваше, докато подсвирваше на момичетата по улицата. Всъщност, зад очите му се криеше още нещо, нещо, свързано с факта, че наистина е впечатлен от вида ми.
- Просто отбелязвам – сви рамене той и ми направи път да мина през вратата.
Повървяхме известно време мълчаливо, проправяйки си път сред тълпата, наизлязла да празнува по улиците, докато не стигнахме до площада. Тук, както и навсякъде из града, беше пълно с народ, имаше музика, силна и дразнеща, на огромен подвижен подиум, дълъг поне двайсет трийсет метра танцуваха и пееха странни хора, облечени в странни дрехи - смесица от златно, черно, тъмно зелено, червено. Някъде от високите етажи на сградите се сипеха конфети, гърмяха свирки и акордеони, хората долу също танцуваха, с две думи пълна лудница.
Като малко дете, току-що отворило коледния си подарък, Марк ме сграбчи за ръка и ме повлече към тълпата, а очите му блестяха от въодушевление.
- Не е ли страхотно? – изкрещя той в ухото ми, опитвайки да надвика шумотевицата.
- Ако си падаш по хаоса!
- Не се стягай, Тери, тук е супер!
Да бе, помислих си, нали няма ти да си този, който утре ще умира за сън. Той обаче изглеждаше повече от доволен, че е тук. Не съм съвсем убедена обаче, че единствената причина за еуфорията му беше карнавалът.
Все пак се насилих да се усмихна, защото в крайна сметка бях дошла заради него и не беше честно да му развалям настроението с вечното си цупене. Пък и не съм от хората, които си падат по сърденето. Каранавал ли? Дайте го насам.
Какво да правя, може би не съм момиче за парти. Просто не ме бива в това. Стоях си, облегната на стената на някаква сграда, напълно изолирала се от останалите, и наблюдавах празника сякаш не присъствам физически на това място. Марк отиде да търси маски, защото било „много яко да си вземем и ние” и вече от петнайсет минути го нямаше. Срeщах погледите на маскираните хора и имах чувствтото, че някои от тях нарочно ме зяпат, все едно се опитват да проникнат в душата ми. Не ми харесваха златните клюнове на маските, нито безизразните им физиономии.
Странно защо, но те ми напомняха за версията, че съм била нападната от диви животни в пустинята, което допълнително разваляше настроението ми. Този шум, еуфорията, имах чувството, че се набиват в съзнанието ми като удари с чук. Знаех си, че мястото ми не е тук.
- Хей! – извика ми познат глас и пред мен се изправи огромно метално лице, което би следвало да е слънце. Беше гротескно – със странните шипове, ограждащи маската, които би следвало да минат за лъчи, и идиотската изрисувана усмивка. А и къде се е чуло и видяло слънце с розови бузи? Слънцето изобщо има ли бузи?
- Марк, наистина ли смяташ да паднеш толкова низко? – извъртях очи и взех маската, която беше донесъл за мен – безполова физиономия, цялата боядисана в черно, поне нямаше клюнове като на всички останали. – Не трябва ли аз да съм слънцето? Нали се сещаш, аз съм момиче.
- А аз съм момче, и какво? Не може ли да съм слънце? Слънцето в живота ти? – каза го някак по-сериозно, отколкото би следвало да прозвучи подобна закачка.
- Не се обиждай, но ти си по-скоро нещо като слънчево затъмнение.
- Но по правило уникален. Ако съм слънчево затъмнение значи признаваш, че съм по-важен и от слънцето, защото съм толкова рядко срещано явление...
- Имаш право – отговорих, мислейки си, че той наистина е уникален – най-малкото, първият мъртвец, когото срещам в живота си.
- Прозвуча като обида – каза нацупено и опита да ми нахлузи маската.
- Казах ти, че имам фобия от маски – рекох раздразнено и отдръпнах ръката му.
- Добре де, просто искам да те накарам да се забавляващ. Изглеждаш сякаш си на погребение, а не на тържество.
- Така е – отговорих разкаяно. – Извинявай, просто не знам какво ми става. Имам чувството, че някой ме наблюдава. А последния път, когато си го мислех, се оказа истина.
- А ти защо се връзваш? Имаш ли нещо да криеш, че си постоянно на нокти?
- Не, разбира се, просто... – замълчах и се загледах в танцуващите хора. Някога си бях мислела, че мога да съм като тях, сега ми се струваше, че сме от различни планети, буквално. – Просто адски мразя да ме зяпат.
- Хайде да танцуваме – каза ми Марк и ме поведе към хората на улицата.
- Да не си луд?
- Да, луд съм, и за пръв път съм на карнавал и ми се танцува, а всички момичета наоколо вече ме видяха с теб и надали никоя ще поиска да тръгне с мен изобщо.
- Трябва да са луди, за да си помислят, че между нас може да има нещо – извиках в ухото му, когато въпреки волята ми се оказахме на така наречения импровизиран дансинг и Марк ме придърпваше към себе си, повличайки ме в ритъма на танца.
- Не съм чак толкова противен – защити се той, а гласът му прозвуча, сякаш наистина се е засгнал от думите ми. Ама че глупост, нали просто се заяждахме?
- Не го казвам заради това. Просто... с теб сме толкова различни, че направо е... извратено.
- Значи само ако се окажеш извратена би тръгнала с мен?
- О, Марк, такова си бебе. Кажи ми, наистина можеш да си представиш нас двамата заедно по този начин...
- Ами... – той ме завъртя бавно и отново ме доближи до себе си. – Какво толкова противно има в идеята?
- Ти си напълно луд – рекох и се засмях.
- Ами защитаваш се така, сякаш сериозно си размишлявала по въпроса.
- Ще ти се, Гууд – наистина не можех да проумея защо ми се връзва.
- Все си мислех, че си падаш по онзи Макгроу... – продължи той да се заяжда с мен. Изглежда му доставяше някакво перверзно удоволствие да ме поставя в неудобни ситуации. А пък аз незнайно защо винаги се връзвах на коментарите му.
- Той не е онзи Макгроу и аз не просто си падам по него – рекох малко по-пресилено от необходимото.
Марк се спря насред танца и ме изгледа изпитателно. Когато вдигнах очи към него, в погледа му се четеше нещо повече от обичайните опити да се заяжда с мен. Кога изведнъж беше станал толкова мрачен?
- Ти си лудо влюбена в него. Защо? – попита бавно без да откъсва сините си очи от моите. Вече говореше напълно сериозно.
- Не знам. Ти защо обичаш Тиъдри?
- Да я обичам? Някога я обичах. Мислиш ли, че това все още е така? - попита, гледайки ме напрегнато.
- Ами, начинът, по който говориш за нея – заекнах объркано. Защо този негов поглед ме притесни толкова? Защо исках да избягам и да се скрия някъде, където никой повече не би могъл да ме намери?
- Тя е важна част от живота ми. Първата ми сериозна връзка. Въпреки че сме от различни отбори, за мен Тиъдри винаги ще си остане специална. Но не я обичам вече. Дори напоследък си мисля, че никога не съм я обичал истински.
- Оу – „оу”? Само това ли можех да измисля? И какво би следвало да означава това „оу”? Фактът, че разговорът ни доби такава посока, никак не ми харесваше. Беше прекалено... личен разговор, за да го водя с безчувствено същество като Марк Гууд.
- Е, твой ред е да ми отговориш. Защо обичаш Ейдън Макгроу? След всичко, което той ти причини, след като на практика те прати по дяволите онзи ден, какво все още те задържа вързана за него?
Как можеше да ми задава този въпрос? Не можех да му отговоря, защото самата аз не знаех.
- Нима трябва да търсим обяснения за любовта?
- Ако обичаш някого, винаги можеш да се сетиш за нещо у него, което те кара да се чувстваш на седмото небе. Какво е това у Макгроу, което ти дава подобно усещане?
- Не зная, Марк – отместих очи от него, защото докато го гледах ставах все по-нервна. Не исках да му отговарям, исках просто да престане с тези въпроси и просто да изчезне от мен. Начинът, по който ме гледаше тази вечер – все едно разголваше душата ми – ме правеше повече от уязвима. А аз мразя да се чувствам уязвима, просто не зная какво да правя в подобни моменти. – Просто така го чувствам.
- Ами ако ти кажа, че си падам по теб?
- Много смешно – е, добре, отново съм в игратар, помислих си, убедена, че той просто се шегува с мен по обичайния си извратен начин. Предпочитам онзи Марк, който говори глупости пред онзи сериозният, с когото нямам представа как да разговарям. Защото той сега говореше глупости, нали? Правеше си шеги с мен.
- Никак не е смешно – сините му очи се взряха в моите с такава сериозност и напрежение, че усетих как дъхът ми спира. Какво си мислеше, че прави този глупак? Какво си мислех аз, че допусках приказките му да ме развълнуват?
- Не говори глупости – заекнах и отстъпих крачка назад. Той обаче не се отказа, направи крачка напред без да сваля очи от мен.
- Защо винаги, когато се опитвам да кажа нещо важно, ти твърдиш, че е глупост?
- Марк, ти не си падаш по мен...
- Така ли? Защо си мислиш, че ме познаваш толкова добре? Аз не съм просто идиотът, който е винаги насреща, когато Макгроу го няма...
- Никога не съм казвала такова нещо... – Ок, той може би не се шегуваше. И все пак исках да измисля някой остроумен отговор, с който да му затворя устата, но остроумията нещо избягаха от главата ми. Какво стана с Тери, на която не й пукаше какво мисли или чувства Марк Гууд?
- По дяволите, в главата ти е само онзи тип. Толкова си обсебена от него, че изобщо не забелязваш какво се случва наоколо.
- И какво се случва наоколо? – извиках ядосана.
Добре, това, което се случваше наоколо изобщо не го очаквах. Той ме придърпа към себе си и ме целуна толкова грубо и страстно, че загубих ума и дума от изумление. Не зная какво изпитах, беше само за един миг, продължи не повече от един или два удара на сърцето ми, но... това беше най-дългият миг в живота ми, толкова дълъг, че когато най-после приключи, се почувствах предадена. Беше нещо неописуемо, първта ми целувка, развълнува ме толкова, че не знаех какво да направя. Сякаш милиони фойерверки избухнаха в сърцето ми, а наред с тях и невероятно смущение. Та току-що Марк ме беше целунал! На сила при това! А аз нямах нищо против.
Той изглеждаше не по-малко смаян от мен. Двамата се гледахме, объркани, изненадани, невярващи... Това не беше редно, не беше редно да се чувствам така с Марк, аз го мразя, мразя го, мразя го, не може някаква си негова целувка да ме вълнува толкова.
- Кажи нещо, по дяволите! – извика ми той и се отдръпна инстинктивно на крачка от мен, изплашен, че може да ме целуне отново.
Шамарът, който му ударих, отекна в ушите ми като камшик. Марк не направи нищо, за да се защити. Просто си стоеше и ме гледаше.
- Проклет глупак! – изкрещях в лицето му.
И противно на всякаква логика в следващия миг аз бях тази, която целуваше него. Целунах го по същия начин, по който той го направи – без капка свян, без съжаление, като човек, който е напълно наясно какво би могло да последва от действията му. Исках да го унизя, както той унизи мен, да го накарам да се почувства жалък, използван. Исках да изпитам отново онова лудо вълнение, което обзе цялто ми тяло преди миг.
Първоначално Марк се опита да ме отблъсне, но се предаде, неспособен да разсъждава трезво, също като мен. Ръцете ми се обвиха около него му така, както и неговите около мен. Бях жива, отново се чувствах жива. Един мъртвец ме накара да осъзная какво значи да си жив наистина. И тъкмо преди двамата да се отдръпнем един от друг, усетих как някой ме тегли напред, а Марк е останал зад нас.
- Какво... – заговорих объркано. Опитах се да се измъкна от желязната хватка на непознатия, който гневно ме беше повел нанякъде, задърпах се назад - към Марк, където беше безопасно.
Какво се беше случило току-що? В един миг бях в прегръдките на Марк Гууд ( майчице!), а в следващия някакъв тип ме влачеше след себе си, стискайки лакътя ми толкова силно, че беше невъзможно да се изскубна от хватката му. Лицето му беше скрито зад маска на лешояд, беше ми трудно да различа цвета на косата му, не виждах нищо освен широките му рамене. Беше толкова висок, че закриваше по-голяма част от гледката през мен.
- Веднага ме пусни, откачалка такава.
- Какво става тук? – извика някой до мен, някой, който не беше Марк, но чийто глас ми беше смътно познат... момчешки глас. Това беше хлапето, което срещнах в кинокомплекса, когато излязох с Карл и Хайди. Задърпах се още по-диво, опитвайки да го видя по-ясно.
- Млъквай, Алекс – изръмжа мъжът, който ме теглеше.
- Алекс? Какво става тук? – запитах безпомощно. Той беше Алекс? Братът на Ейдън. В главата ми изникна споменът за Хуанита, която ми обяснява, че Алекс е по-малък от другите.
- Какво става ли? – изръмжа непознатият, караше ме да вървя толкова бързо, че вече бяхме много далеч от площада, където оставих Марк. Какво правеше този глупак, че не идваше да ми помогне? – Ти ми обясни какво става? Какво си мислиш, че правиш с този тип?
Най-после се спря и се извърна към мен. На светлината на уличните лампи смътно успях да установя, че цветът на очите му е стоманено сив.
Останалата част от лицето му беше покрита от маската. За своя изненада осъзнах, че носи тъмносиво войнишко палто – дълго до коленете, покриващо по-голяма част от овехтялата му пожълтяла от времето риза, пагоните бях червени и нямах никаква представа какво символизират. Във всеки друг случай, например, ако се бяхме разминали на улицата, бих решила, че е просто почитател на екстравагантната мода. Имам предвид, косата му беше дълга, несресана и мръсно руса, влизаше в очите му като на онези супер модели, които дават по модните канали.
- Това, което правя си е моя работа – отговорих, но вече не бях толкова убедена в смисъла на това, което бях направила току-що - онази целувка ми се струваше толкова нелогична сега. Къде изчезна Марк?
- Затова ли поиска да си отидеш? Заради него ли? Как можа да ми причиниш това? – говореше непознатият без да подозира какво се върти в главата ми.
- И кой си ти, че ми държиш сметка? Всъщност не ми пука, остави ме намира – просто исках да отида при Алекс, в момента нищо друго нямаше значение за мен.
- Кой съм аз? Наистина ли ме забрави толкова бързо?
Премигнах без да казвам нищо. Гледах го и не разбирах за какво ми говори. Още някой от миналото ми? Някой друг освен Алекс, когото бях срещала в предишния си живот?
Непознатият вдигна ръце и с грациозен жест свали маската си. Това, което видях... да, той беше наистина красив, със суровата красота на финландски манекен, но без присъщата безчувственост, която се четеше в лицата на манекените. Изсечена брадичка, плътни устни, стиснати решително, правилен нос, може би малко по-голям, отколкото би трябвало, но стоящ като излят на съвършеното му лице. Наболата му брада само допълваше видът му на студен, кален в трудностите на живота човек. Беше, колко, четири-пет години по-голям от мен? Нищо в него не ми беше познато. Нещо повече, той ме дразнеше.
- Остави ме на мира! – повторих объркано, насилвайки съзнанието си да ми каже кой е този.
- Наистина те бива за актриса, нищо чудно след като успя да заблудиш дори и брат ми.
Брат му ли? Този луд ли е?
- Разкарай се, ненормалник!
Обърнах се без да му обръщам повече внимание и се втурнах назад, търсейки Алекс или Марк, поне един от двамата тази вечер трябваше да ми даде обяснение.
- Мин! – извика зад мен дълбокият глас на непознатия мъж.
Замръзнах на място. Само един човек на този свят ме наричаше Мин. Изведнъж си спомних за снимката, която намерих в раницата си, докато бях в болницата. Влюбеното момиче бях аз, а влюбеното момче – тъмноруси коси, които нахално влизаха в очите му, но той отказваше да ги подкъси, слаба фигура, но стройна и силна, дълги пръсти, които нежно докосваха моите, усмивка, която грееше заради мен... стоманено сиви очи, изпълнени с любов и копнеж...
Завъртях се съвсем бавно към него, неспособна да си поема дъх. Едва успявах да осъзная ралността - току-що търсенето ми беше достигнало края си. Мадам Кармен беше права, аз наистина намерих сърцето си, следвайки звездата.
- Ейдън? – прошепнах едва доловимо.

Глава 9. Главата на дявола

Така и не разбрах кога съм се унесла в сън, но бях заспала толкова дълбоко, че се събудих по залез на следващия ден. Марк тъкмо се будеше на свой ред, когато погледите ни се срещнаха случайно. И двамата моментално отместихме очи един от друг. Размърдах се на седалката си, опитвайки се да отпусна крайниците си, схванати от това, че бях спала изправена, когато той слезе от задната седалка и отново седна на шофоьрското място. Запали двигателя след като се прозя лениво, като че ли наистина беше спал, а не беше... правил каквото там правеше, когато изглеждаше, че спи, и подкара колата по самотното прашно шосе. Не ми пукаше, че не ми казва и думичка, аз също нямах намерение да му проговоря. Щом се налага, ще го изтърпя и тази вечер и утре си тръгвам. Как можах да си помисля дори и за момент, че може да е различен от глупака, когото познавах до скоро.
Докато гледах разсеяно през прозореца на колата към последните нюанси светлина, прокрадващи се по вечерното небе, си обещах никога повече да не му вярвам. Най-малко нямаше да му простя поне в този живот.
Изкарахме още един час път, потънали в мрачни мисли, без дори и да ни хрумне да си продумаме. Чак когато завихме след поредния знак, който показваше, че остават още 60 километра до Хюстън, схванах, че нещо не е наред. И пътят – беше главен път, магистрала. Какво, по дяволите правехме на магистралата за Хюстън? Ако ще се връщаме вкъщи, не би ли трябвало да се движим на запад?
- Къде си мислиш, че ме водиш? – попитах с нотка на паника в гласа. За миг ми хрумна, че възнамерява да ме откара някъде и да ме убие по мъчителен начин.А после щеше да разчлени трупа ми като типичен маниак и никой никога повече нямаше да чуе за мен. Нещо напълно в стила на стария Марк
- А ти къде предполагаш? Нали щеше да търсиш гаджето си... – отвърна ми той намусено.
- Отиваме в Джорджия? – възкликнах невярващо и се извъртях цялата към него.
- Поне доколкото си спомням. Ти, какво, сега да не се отказа?
- Но нали... нали каза, че няма да дойдеш с мен...
- Ако те оставя сама на шосето, рискувам да те намеря разчленена и разхвърляна из пустинята. Имаш ли идея какви маниаци се разхождат по пътищата? – говореше ми бе да ме поглежда, привидно съсредоточен в шофирането. Прекалено съсредоточен, мен ако питате. Опитваше се да звучи небрежно, но се наслаждаваше вътрешно на объркването ми. И откога двамата с него мислехме почти еднакво?
- Имам представа какви маниаци ме возят в момента из страната – отговорих му троснато. – И защо реши, че точно аз ще попадна на някой маниак? Имам предвид освен теб?
- О, хайде де, ти си магнит за откачалки. То не беше гаджето ти Ейдън, не беше Карл, сега пък и аз... Кой знае на кого ще се натъкнеш сега.
- Ти си простак, Марк.
- Да, знам, благодаря – ухили се той и натисна педала на газта.
* * *

Първият джорджийски град, в който се спряхме, беше Томасвил – център на окръг Томас и вторият по големина град в Югозападна Джорджия. Останахме там за съвсем кратко и се насочихме на север, когато доближихме поредното градче.
Вече се беше стъмнило и отпочиналият Марк ме караше да зяпам звездите като някой звездоброец и непрекъснато ме питаше „ А тази звезда позната ли ти е?” винаги щом някой облак се отместеше и ни показваше късчета от небето. Как да му кажа, че изобщо нямах представа каква звезда да следвам. За мен всички си бяха еднакви – малки блестящи в сребристо точици, обсипали небето. Може би утре трябваше да мина през някой интернет център и да проверя онлайн за съзвездията, които се появяват над небето в щата. Странно защо, но бях невероятно разсеяна тази вечер. Може би заради свежия въздух, който ме облъхваше през отворения прозорец. Беше края на септември и за разлика от у дома в Тексас, тук времето си беше типично за началото на есента. Беше студено, подухваше остър ветрец или поне така ми се струваше, след като от както се събудих в болницата, досега, бях живяла само сред пустинен климат. Затова намирах за очарователни ситните капчици дъжд, които обсипваха предното стъкло на колата.
- Ти наистина си странна птица, Лафей – рече Марк, когато най-после забеляза на какво действително се радвам в момента.
- Не ме наричай Лафей, не съм Лафей.
- Кончитааа – продължи да се лигави той. – Поне това ти пише в шофьорската книжка.
- Само защото това е единственият легален документ за самоличност, който притежавам за момента.
Продължихме да си бърборим по този глупав начин, докато най-после стигнахме мотела, до който ни бяха упътили едни мили граждани, когато ги попитахме. Резервирахме единствената свободна стая, с която разполагаха, на името на Марк и се озовахме в малко тъмно помещение, миришещо на мухъл и само с едно легло. Е, какво да се прави, когато разполагаш с ограничени средства, се налага да се примиряваш с някои неудобства. Добре поне, че двамата спяхме в различни часове на денонощието.
Влязох в стаята и хвърлих сака с дрехите си на пода.
- Отивам да се изкъпя – рекох без ни най-малко притеснение и се втурнах към банята.
- Не се бави много, нали знаеш, че и труповете имат нужда от душ понякога.
Така. Баня е много силно казано за помещението, в което се озовах. Един ръждясал душ стърчеше от стената, а плочките, с които бяха облепени стените, сега бяха изпочупени и напукани от времето. Поне беше нещо и човек като мен, който не беше виждал вода от два дена вече, не би следвало да бъде придирчив. Съблякох се и се потопих под горещата пара, доволна от допира си ( макар и доста далечен) с цивилизацията.
Когато се върнах в стаята, заварих Марк, съсредоточен над някаква видеоигра. Като го погледнах, си помислих, че прилича на идиот.
- Ще ме критикуваш след като приключа – каза ми разсеяно без дори да ме погледне. Какво, и той ли вече можеше да чете мислите ми?
- Няма да ми е забавно, ако не ти разваля удоволствието – отговорих саркастично.
Само за миг ме погледна и виртуалният злодей уби човечето, което той управляваше.
- По дяволите, една жена никога няма да разбере какво означава да загубиш битка – рече той философски и ми хвърли още един критичен поглед. – За бога, облечи се, момиче! Не знаеш ли какъв ефект имаш върху мъжете, когато си гола? Може да съм умрял, но не съм съвсем умрял.
- Какво? – не схванах в първия момент. После погледнах надолу към късата хавлиена кърпа, с която се бях увила, и как краката ми се подават изкусително изпод нея. Веднага се изчервих. – Ти сериозно ли? – попитах объркано.
- Не, майтапя се. Естествено, че сериозно. Това, че не ям и не пия, не означава, че не ме бива в други области от човешкия живот. Предполагам, не искаш да се убедиш сама, нали?
- Добре, схванах, не е нужно да ме плашиш повече. Отивам да се облека.
Навлякох се като някоя монахиня и се върнах в стаята, чувствайки се едновременно засрамена и отвратена. Мисълта, че Марк евентуално би могъл да гледа на мен като на някакъв сексуален обект, беше... гадна. Все едно да изядеш развален домат.
- Е, поне знаеш как да прекалиш – подигра ме той, зяпайки глупаво високата яка на полото, което носех. – И... черното не е твоя цвят.
- А пък ти знаеш как да погалиш самочувствието на едно момиче.
- Кавалер дори и след смъртта, така ме е учила мама.
- Да бе.
И въпреки всичко той ме изведе на вечеря, а аз не можех да се отърся от усещането, че хората по улиците ни смятат за гаджета. Но защо, по дяволите, се връзвах толкова заради подобни глупости? Вероятно защото тази вечер бях повече от напрегната, затова преувеличавах за всичко.
Пък и при всички положения, това, че Марк ми купи хотдог от първата попаднала пред очите му сергия, не би могло дори и на километри да се доближи до представата ми за среща. Престани да си мислиш за срещи с Марк, виж го само как те зяпа като малоумен, докато се храниш.
Вместо да се занимавам повече с това, се загледах към зелените дръвчета наоколо си. Колко ми липсваше зеленото напоследък. Зеленото ми напомняше за роден дом. Роден дом... звездата, която щеше да ме заведе у дома... замислих се над тази идея, напълно забравила за празните приказки, които бърбореше Марк. Бавно вдигнах поглед към небето, опитвайки да я позная след милионите останали. Знаех точно в кой квадрант се намира тя.
Звездата... най-малката звезда над нас. Звездата Мин. Той я беше кръстил на мен. Защото аз бях неговата звезда... но... онова, което трябваше да търся, не беше звезда... беше малка блещукаща светлинка в небето, много по-неугледна от истинските и все пак маскирана като звезда от далечна галактика. Нашият дом сред звездите.
- Знам какво трябва да търсим – рекох внезапно и хванах Марк за ръката.
Той веднага млъкна и се зазяпа в небето, опитвайки да проследи погледа ми, изглеждаше озадачен и впечатлен, вероятно до момента изобщо не беше предполагал, че можем да открием нещо тук.
Почти не му обръщах внимание. Продължавах да изучавам огромния небесен купол, обхваната от дива увереност, че там някъде има нещо, което ми е познато, нещо, което определя цялата ми същност. Трябваше да е там, нали? Той не би могъл да си тръгне, когато знае, че съм все още тук.
- Ето го! – вдигнах ръка нагоре, сочейки с пръст едва забележимата мъждукаща светлинка. Не можех да скрия вълнението си.
- Сигурна ли си? – попита ме Марк скептично. – Все пак, всички звезди си приличат, нали?
- Това не е звезда, идиот такъв.
- Така ли? И какво е тогава, НЛО?
- Не, напълно идентифицирано си е. Е, да, за някой, който не знае... – започнах да анализирам като някоя пълна идиотка. Това ли беше най-важното?
Току-що си бях спомнила нещо. Двамата с Ейдън дойдохме от там. Бяхме изминали невероятно дълъг път, за да се върнем от „там” и отново да стъпим на родна земя и макар да не знаех къде е това „там”, бях убедена, че не е на Земята... Беше някъде при Главата на дявола. Какво, по дяволите, означава „главата на дявола” и как може да се стигне до там с нещо, което блести в небето? Имах чувството, че ще превъртя. Какво сега, да не би да съм извънземна?
- Това вече е лудост – рече ми Марк, когато му обясних.
На мен ли ми го казваше? Не стига, че не съм човек, а на всичкото отгоре съм пътувала в космоса. Не помнех как, кога, къде или защо, но помнех какво представлява онова нещо в небето, което в момента все още не бе напуснало планетната орбита. Не можех ясно да видя действителния му образ в съзнанието си, но както крещяха спомените ми, това беше моята пътеводна звезда, моят дом, превозното средство, с което се бяхме спасили, каквото и да означаваше подобна идея.Изведнъж се изплаших, колкото и познато да ми беше всичко това, то сто процентово доказваше, че аз не съм човек, нали? Дори не бях човешко свръхестествено същество, бях от ДРУГО място! Дошла съм на тази планета от Космоса! От място, наречено Главата на дявола. И аз исках да водя нормален човешки живот? Ха!
- Добре, нали разбираш, че ако си дошла от там, значи си един вид извънземна?
- Не... не знам – въздъхнах аз и изхвърлих хотдога си в близкото кошче за боклук.
Двамата бяхме спрели на тротоара и се гледахме объркано, опитвайки да осъзнаем новата информация, която главата ми беше благоволила да предостави.
- Не мисля, че съм извънземна. Аз... чувствам, че съм част от този свят – побързах да добавя, защото не можех да си представя, че някога съм водила живот, различен от земния. Освен това не биваше да прибързвам, нали? За всяко нещо си има обяснение. Обяснение! – Странно е, като се има предвид онова в небето, нали?
- Ами, възможно е и да не си извънземна – размишляваше Марк, който сега ме наблюдаваше като че ли съм лабораторна мишка.
Без да се усетим двамата бяхме тръгнали обратно към мотела.
- Да – рекох му саркастично. Добре, по дяволите логичните обяснения! Да живеят налудничавите идеи, които ЛЕТЯТ из главата ми - защото хората всеки ден се връщат след пътувания из космоса.
- Не, имам предвид, щом хората могат да се събуждат след като умрат, защо пък да не могат да правят и това?
- Защото това вече е прекалено, Марк – той едва забележимо се напрегна, когато произнесох името му. – Ти може и да си умрял веднъж, но все пак знаеш кой си и откъде идваш. Знаеш, че си роден на тази планета. А аз може и да не съм...
- Не разбирам защо се впрягаш. Хм... аз умрях и не съм размишлявал толкова много. Какво значение има откъде идваш? – спря и застана пред мен, взирайки се в очите ми с въодушевление, което не бях предполагала, че изобщо би могъл да притежава. – Не е ли по-важно къде отиваш и какво чувстваш?
- Но това го чувствам, аз, Тери. Ами ако Тереза поиска да се върне? Страх ме е, че ще изгубя себе си, човечността си – поправих се – когато това стане.
- Честно казано, не познавам по-голям човек от теб, скъпа моя. И да не си ЧОВЕШКО СЪЩЕСТВО, ти единствена сред всички човеци се притече на помощ на Хуанита и след това въпреки номерата на леля й се съгласи безкористно да й помогнеш втори път. Толкова те е страх за човечността ти, колкото един човек никога не се е и замислял. Например когато аз умрях, си мислех единствено колко жалко е, че се случва на мен и че никога повече няма да мога да се напия като хората. Така че, точно на теб ли ти хрумна да се тревожиш за това? Тери или Тереза, няма значение, ти си един и същи човек, човек, който въпреки всичко успя да спечели уважението ми, а това, повярвай ми не се случва често. Така де, аз не уважавам дори и баща си, а според всички той е най-честният тип на света. И който се опитва да те убеди, че не си човек, включително и собственият ти пилешки мозък, заслужава ритник в задника. Ясно?
- Ясно – промърморих, защото въпреки всичко той беше прав. Наистина трябваше да спра да се притеснявам. Все пак, кой извънземен е чел „Отнесени от вихъра”? – И мозъкът ми не е пилешки.
- Щом казваш – ухили се той и с ръце, пъхнати в джобовете на широките му дънки, тръгна напред по тротоара.
- Идиот – промърморих под нос и се затичах да го настигна.
* * *

Аз не съм извънземна. Не съм извънземна. Не съм извънземна.
Да, обаче само защото си повтаряш нещо в огледалото стотици пъти, това не означава, че е истина. Аз не съм извънземна, повторих за последно и хвърляйки последен поглед към отражението си, излязох от банята.
Беше десет сутринта на следващия ден и тъй като днес не се очертаваше да пътуваме, бях решила да се поглезя малко. Все пак един вид трябваше да възнаградя мозъка си за информацията, която ми беше предоставил снощи, а не виждах по-добра награда от малко почивка, включваща спане до късно и цял час висене под душа. Марк пак беше мъртъв и нямаше нужда да се притеснявам, че може да ме засрами с някоя противна забележка. Влязох обратно в стаята и пуснах телевизора, надявайки се да се разсея малко преди да се приготвя за разходката из града, която бях запланувала. Не обърнах почти никакво внимание на местните новини, защото честно казано изобщо не ми пукаше какво се случва с живота на хората на това място. Тъкмо съобщаваха как върви подготовката на карнавала, който щял да се състои след няколко дни в съседния град. Погледнах скептично говорителката, все едно, че си говорехме лице в лице, и се усмихнах злорадо. Интересно какъв карнавал щяха да направят, ако и утре продължи да вали като днес.
Зарязах телевизора и побързах да се облека. Нямах търпение да изляза навън. Смятах да огледам наоколо с надеждата да видя поне още нещо, което ми е познато, по възможност да е нещо на земята. Естествено не можех да очаквам кой знае какво и още щом прекрачих прага на хотелската стая, знаех, че най-вероятно ще си изгубя времето. Все пак и да си стоях вътре в този прекрасен дъждовен ден пак нямаше да спечеля нищо.
Така че изтичах до малкото магазинче близо до хотела и си купих един грозен и евтин чадър, първият ми чадър. Беще голям, отровно зелен и с извита дръжка, а аз се влюбих в него от пръв поглед. С него се чувствах като в някой мюзикъл, още малко и можех да запея " Танцувам под дъжда". Наистина съм странна, радвам се на някакъв си чадър, помислих си с ирония. Тръгнах надолу по улицата с леко сърце и докато вървях наистина си тананиках някаква песничка. Чувах шумоленето на дъждовните капки по чадъра и те заглушаваха звука от сърцата на хората, с които се разминавах. Беше освобождаващо и наивно като детска приказка – под дъжда аз мога да бъда човек, аналогично с „през нощта малката принцеса преставала да бъде лебед”, което ме подсети за едно от първите неща, които си бях помислила в боницата – че не съм принцеса, изпаднала в беда. Аз мога да се справя сама с трудностите. Мога го.
Смятах да отида в местната библиотека и да потърся някаква информация за Главата на дявола. Все пак това беше име и дори и странните, летящи в космоса хора да са го измислили, вероятно си имаше някакъв еквивалент тук на Земята.
Не беше кой знае колко трудно да открия библиотеката, която представляваше голяма двуетажна постройка в центъра на градчето. Вътре ме посрещна една едра чернокожа жена, която ми се усмихна дружелюбно и със силен южняшки акцент ми обясни към кой компютър да се насоча. Седнах на мястото си и пуснах монитора. Докато очаквах да се зареди интернет страницата, погледнах към сивото късче небе, което се виждаше през скосените по диагонал прозорци. За миг си помислих каква късметлийка съм, че изобщо съм тук. За човек с тъмно минало като моето трябваше да се радвам задето все пак съм оцеляла. Искрено се надявах, че търсенето ми няма да ме отведе далеч от живота, който имах сега, от Аби и Джонатан. Усмихнах се като си спомних за разговора, който проведох сутринта с Аби. Тя не можа да повярва, че съм в Джорджия и че Марк е все още с мен. Звучеше ми облекчена, щастлива, сякаш сега и тя освен Джонатан вярваше, че мога да превъзпитам сина им.
Така, бавният компютър най-после се размърда и можех да започна малкото си проучване. Оказа се, че Главата на дявола е доста популярно словосъчетание, което препращаше най-вече към линкове на фанатизирани откачалки, чакащи второто пришествие. Веднага си спомних за отец Матюс. Невежа откачалка, казах си лекомислено, ужасяващо опасна невежа откачалка. След почти час ровене в интернет, най-после попаднах на нещо, което сред цялата нелогичност на ситуацията звучеше логично – Алгол, забулената звезда. Алгол беше звезда, намираща се в съзвездието Персей на няколстотин светлинни години оттук. Това беше двойна звезда. Името "алгол" произхожда от арабския израз "раас ал гьол" - "главата на дявола". Според древните елини звездата е символизирала отрязаната от Персей глава на Горгона Медуза. Евреите са я наричали "Рош ха Сатан" - "главата на дявола". Срещана още като „главата на призрака” или "трупове на купове". Безценно. Също като изражението ми, докато четях информацията.
Всъщност имаше две звезди Алгол, които се намират на десет милиона километра една от друга. В съзнанието ми изникна някаква бледа картина – мъгла, мрак, две ярки сллънца блестящи студено в небето, тъга по изгубената топлина на слънчевите лъчи, страх, че никога няма да я почувствам отново... може би беше част от въображението ми, може би беше някакъв откъслечен спомен. Опитах се да потърся из съзнанието си, но стените отново се издигнаха около мен като непреодолими препятствия.
Беше ми трудно да анализирам информацията. От всичко изчетено единствено тази статия се връзваше с мъждукащата светлинка в небето, ала тя беше и единствената, потвърждаваща теорията ми за извънземните. Вече си представях нещата. Нашествие на извънземни, което лудият Илай Матюс се опитваше да спре, използвайки магии или по-лошо – извънземни технологии ( нали онзи вярвал, че създавайки армията ще избави човечеството от гибел).
Добре, стига, отдръпнах се от компютъра и прокарах ръце през косата си. Трябваше да престана с догадките. Те винаги ме объркваха и ми докарваха излишни неприятности. За всеки случай принтирах статията и побързах да се махна от библиотеката, защото имах чувството, че се задушавам вътре.
Разтворих чадъра си и се запътих обратно към хотела. Дори и си спомних, че трябва да си взема някаква храна преди да се прибера, което пък ме подсети, че средствата ми не са неограничени и че рано или късно ще свършат. Това разбира се не ме спря да си купя малък букет цветя от една улична сергия и докато се любувах на цветята си спомних за слънчогледите на Джонатан. Не можах да повярвам, че е възможно нещо да ми липсва колкото слънчегледовите ниви. А после се запитах, щом толкова много обичам фермата и семейство Гууд и малкото пустинно градче, какво правя тук. Ейдън. Него също го обичах, но за пръв път в живота си се запитах дали наистина го обичам достатъчно, че да загърбя всичко останало и да изоставя близките си. Ах, само колко ми се прииска отговорът да е „не”, но самата мисъл да прекарам остатъка от живота си без него, ми се стори ужасяваща.
Потънала в такива хаотични и обезоръжаващи мисли, несъзнателно хванах лисовката, която ми подаде едно момиче на около петнайсет години. Разсеяно погледнах към цветната феерия, изрисувана върху лъскавата хартия – реклама на карнавала в съседния град. Стори ми се зловеща с тези отвратителни маски и глави на лешояди, които носеха хората на снимката. Това ме подсети за Главата на дявола, потреперих и изхвълих листчето в първото попаднало ми кошче за боклук.
- Хей, мис – подвикна ми някакво хлапе наблизо с типичния си провлачен акцент. Прозвуча ми като смален възрастен и се усмихнах. Някъде в съзнанието ми изникна образа на един друг хлапак, който прилича на престарял дядо, но побързах да го изтикам надалеч. Стига ми толкова извънземни и зли сили за момента.
Вместо да задълбавам в обърканите си мисли, се обърнах към хлапето и му се усмихнах.
То се затича към мен, беше се увило в дебелия си дъждобран като какавида в пашкул, грозно зелената качулка обрамчваше детското му лице и му придаваше вид на костенурче. Не беше кой знае колко по-голям от Хуанита.
- Как сте, мис?
- Добре, благодаря, ами вие, сър?
Момчето се ухили гордо, че го наричам така и ми показа два реда ослепяващо бели зъби, които очарователно контрастираха на тъмната му кожа.
- Винаги съм добре, госпожице. Мога ли да ви предам едно съобщение?
- Съобщение?
- Да, един господин ми даде десет долара, за да ви кажа.
- Ами, кажете – свих рамене и зачаках с нарастващо любопитство.
- Той ви моли да си отидете от тук, каза, че Югът не бил място за мила госпожица като вас.
- Югът? – повторих объркано, това ми звучеше като някаква шега.
- Той каза, че някой можело да ви познае, а това щяло да ви изложи на опасност. Рече „ Кажи й, че веднъж вече разбих сърцето си като я пуснах да си отиде, няма да й позволя да ми го причини отново като се погуби сама”.
Някъде в съзнанието си забелязах как усмивката ми постепенно повяхва. Светът изведнъж спря да се върти. Всичко забави ход пред очите ми. Капките дъжд увиснаха във въздуха, неспособни да тупнат на земята и да се разлеят в калните локви. Минувачите застинаха с крака, вдигнати да направят крачка, но си стояха така, като снимки на маршируващи войници. Чадърът и букета паднаха от ръцете ми и летяха ли летяха, докато достигнат влажния паваж на тротоара. Не виждах нищо. Мисля, че спрях да дишам, дори и сърцето ми не биеше. Хлапето ме гледаше с широко отворени очи, но сякаш не стоеше пред мен, сякаш треперещото под дъжда същество не бях аз. Някъде дълбоко в мен едно плахо гласче започна да нашепва напевно. Ейдън, бил е Ейдън, бил е Ейдън.
- Къде беше той? Къде, къде? – чух се да крещя на момчето, вперила безумните си очи в него.
- Т-т-там – заекна то уплашено.
Бутнах го в страни и побягнах в посоката, която чертаеше вдигатата му във въздуха ръка.
***

Надявам се, че онова такси не се опита да ме убие, докато пресичах на червено.
Не ми пукаше за колите, които бяха принудени да ми направят път, нито за клаксоните или подвикванията на шофьорите. Е, нали не стана катастрофа, останалото можеха да го преживеят. Аз си имах цел и целта се криеше зад онзи ъгъл, където би следвало да бъде Ейдън. Не знаех дали ще го намеря, не знаех дали искам да го намеря, но бях убедена, че да се срещна с него е най-важното нещо на този свят, това беше смисълът на моето съществуване.
Със сетни сили застанах на кръстопътя. Тук уличното движение беше по-слабо, да не кажа направо мъртво. От всички страни се издигаха високи старинни сгради с потъмнели от времето фасади и готически украшения по первазите на прозорците. Въртях се в кръг около самата себе си, оглеждайки всички посоки за нещо, което ми е познато. Само че то просто бягаше от очите ми. Вместо Ейдън виждах черните жици, които свързваха дървените електрически стълбове, виждах как дъждът пада по все още зелените листа на дърветата и се стича надолу, виждах как дъждовните капки се удрят в повърхността на локвите, образувайки мънички гейзерчета преди да се влеят в безкрая на дъждовната вода. Виждах всичко друго, но не и човека, когото търсех. Глупачка. Защо да стои и да те чака, когато ясно ти каза да се махаш? Той знае, че си тук, но не иска да те вижда, не иска отново да разбиваш сърцето му. Но аз не съм разбила сърцето му, заспорих със себе си. Направила го е Тереза, не аз. Аз просто искам... него... А нима той знае? Мислиш ли, че знае какво става в главата ти? Той си мисли, че си тази, която е пуснал да си отиде, тази, която е поискала от него да я пусне... Кой му е казал, че искам да ме пуска? Тереза може да върви по дяволите.
Изкрещях и се стоварих на тротоара. Седях и плачех под дъжда, неспособна да върна здравия си разум. Дори не плачех от болка. Беше от безсилие. Бях допуснала отново да изгубя себе си заради Ейдън, нещо, което си обещах да не правя още преди месеци, и сега не знаех как да върна баланса. Той знаеше къде съм и какво правя, но това не променяше нещата. Току що отряза крилата ми като ми каза да си ида. Дори нямаше смелостта да ми го каже в очите. Той не ме искаше, сигурно нямаше да иска да ми даде отогворите, които заслужавах, когато научи, че не зная нищичко. Нима ще му го позволя? Спрях се уплашена и осъзнах нещо. Реших го на мига. Ще го намеря. Ще го накарам да ме чуе, да ми обясни и после, ако не желае да остане с мен, няма да страдам заради него. Да, просто трябваше да науча истината, защото тя беше единственият начин да го пусна да си иде. А след това можех да живея живота си като Тери. Да бъда нормална отново ( дори и никога да не успея да събера парченцата от разбитото си сърце).