Така и не разбрах кога съм се унесла в сън, но бях заспала толкова дълбоко, че се събудих по залез на следващия ден. Марк тъкмо се будеше на свой ред, когато погледите ни се срещнаха случайно. И двамата моментално отместихме очи един от друг. Размърдах се на седалката си, опитвайки се да отпусна крайниците си, схванати от това, че бях спала изправена, когато той слезе от задната седалка и отново седна на шофоьрското място. Запали двигателя след като се прозя лениво, като че ли наистина беше спал, а не беше... правил каквото там правеше, когато изглеждаше, че спи, и подкара колата по самотното прашно шосе. Не ми пукаше, че не ми казва и думичка, аз също нямах намерение да му проговоря. Щом се налага, ще го изтърпя и тази вечер и утре си тръгвам. Как можах да си помисля дори и за момент, че може да е различен от глупака, когото познавах до скоро.
Докато гледах разсеяно през прозореца на колата към последните нюанси светлина, прокрадващи се по вечерното небе, си обещах никога повече да не му вярвам. Най-малко нямаше да му простя поне в този живот.
Изкарахме още един час път, потънали в мрачни мисли, без дори и да ни хрумне да си продумаме. Чак когато завихме след поредния знак, който показваше, че остават още 60 километра до Хюстън, схванах, че нещо не е наред. И пътят – беше главен път, магистрала. Какво, по дяволите правехме на магистралата за Хюстън? Ако ще се връщаме вкъщи, не би ли трябвало да се движим на запад?
- Къде си мислиш, че ме водиш? – попитах с нотка на паника в гласа. За миг ми хрумна, че възнамерява да ме откара някъде и да ме убие по мъчителен начин.А после щеше да разчлени трупа ми като типичен маниак и никой никога повече нямаше да чуе за мен. Нещо напълно в стила на стария Марк
- А ти къде предполагаш? Нали щеше да търсиш гаджето си... – отвърна ми той намусено.
- Отиваме в Джорджия? – възкликнах невярващо и се извъртях цялата към него.
- Поне доколкото си спомням. Ти, какво, сега да не се отказа?
- Но нали... нали каза, че няма да дойдеш с мен...
- Ако те оставя сама на шосето, рискувам да те намеря разчленена и разхвърляна из пустинята. Имаш ли идея какви маниаци се разхождат по пътищата? – говореше ми бе да ме поглежда, привидно съсредоточен в шофирането. Прекалено съсредоточен, мен ако питате. Опитваше се да звучи небрежно, но се наслаждаваше вътрешно на объркването ми. И откога двамата с него мислехме почти еднакво?
- Имам представа какви маниаци ме возят в момента из страната – отговорих му троснато. – И защо реши, че точно аз ще попадна на някой маниак? Имам предвид освен теб?
- О, хайде де, ти си магнит за откачалки. То не беше гаджето ти Ейдън, не беше Карл, сега пък и аз... Кой знае на кого ще се натъкнеш сега.
- Ти си простак, Марк.
- Да, знам, благодаря – ухили се той и натисна педала на газта.
* * *
Първият джорджийски град, в който се спряхме, беше Томасвил – център на окръг Томас и вторият по големина град в Югозападна Джорджия. Останахме там за съвсем кратко и се насочихме на север, когато доближихме поредното градче.
Вече се беше стъмнило и отпочиналият Марк ме караше да зяпам звездите като някой звездоброец и непрекъснато ме питаше „ А тази звезда позната ли ти е?” винаги щом някой облак се отместеше и ни показваше късчета от небето. Как да му кажа, че изобщо нямах представа каква звезда да следвам. За мен всички си бяха еднакви – малки блестящи в сребристо точици, обсипали небето. Може би утре трябваше да мина през някой интернет център и да проверя онлайн за съзвездията, които се появяват над небето в щата. Странно защо, но бях невероятно разсеяна тази вечер. Може би заради свежия въздух, който ме облъхваше през отворения прозорец. Беше края на септември и за разлика от у дома в Тексас, тук времето си беше типично за началото на есента. Беше студено, подухваше остър ветрец или поне така ми се струваше, след като от както се събудих в болницата, досега, бях живяла само сред пустинен климат. Затова намирах за очарователни ситните капчици дъжд, които обсипваха предното стъкло на колата.
- Ти наистина си странна птица, Лафей – рече Марк, когато най-после забеляза на какво действително се радвам в момента.
- Не ме наричай Лафей, не съм Лафей.
- Кончитааа – продължи да се лигави той. – Поне това ти пише в шофьорската книжка.
- Само защото това е единственият легален документ за самоличност, който притежавам за момента.
Продължихме да си бърборим по този глупав начин, докато най-после стигнахме мотела, до който ни бяха упътили едни мили граждани, когато ги попитахме. Резервирахме единствената свободна стая, с която разполагаха, на името на Марк и се озовахме в малко тъмно помещение, миришещо на мухъл и само с едно легло. Е, какво да се прави, когато разполагаш с ограничени средства, се налага да се примиряваш с някои неудобства. Добре поне, че двамата спяхме в различни часове на денонощието.
Влязох в стаята и хвърлих сака с дрехите си на пода.
- Отивам да се изкъпя – рекох без ни най-малко притеснение и се втурнах към банята.
- Не се бави много, нали знаеш, че и труповете имат нужда от душ понякога.
Така. Баня е много силно казано за помещението, в което се озовах. Един ръждясал душ стърчеше от стената, а плочките, с които бяха облепени стените, сега бяха изпочупени и напукани от времето. Поне беше нещо и човек като мен, който не беше виждал вода от два дена вече, не би следвало да бъде придирчив. Съблякох се и се потопих под горещата пара, доволна от допира си ( макар и доста далечен) с цивилизацията.
Когато се върнах в стаята, заварих Марк, съсредоточен над някаква видеоигра. Като го погледнах, си помислих, че прилича на идиот.
- Ще ме критикуваш след като приключа – каза ми разсеяно без дори да ме погледне. Какво, и той ли вече можеше да чете мислите ми?
- Няма да ми е забавно, ако не ти разваля удоволствието – отговорих саркастично.
Само за миг ме погледна и виртуалният злодей уби човечето, което той управляваше.
- По дяволите, една жена никога няма да разбере какво означава да загубиш битка – рече той философски и ми хвърли още един критичен поглед. – За бога, облечи се, момиче! Не знаеш ли какъв ефект имаш върху мъжете, когато си гола? Може да съм умрял, но не съм съвсем умрял.
- Какво? – не схванах в първия момент. После погледнах надолу към късата хавлиена кърпа, с която се бях увила, и как краката ми се подават изкусително изпод нея. Веднага се изчервих. – Ти сериозно ли? – попитах объркано.
- Не, майтапя се. Естествено, че сериозно. Това, че не ям и не пия, не означава, че не ме бива в други области от човешкия живот. Предполагам, не искаш да се убедиш сама, нали?
- Добре, схванах, не е нужно да ме плашиш повече. Отивам да се облека.
Навлякох се като някоя монахиня и се върнах в стаята, чувствайки се едновременно засрамена и отвратена. Мисълта, че Марк евентуално би могъл да гледа на мен като на някакъв сексуален обект, беше... гадна. Все едно да изядеш развален домат.
- Е, поне знаеш как да прекалиш – подигра ме той, зяпайки глупаво високата яка на полото, което носех. – И... черното не е твоя цвят.
- А пък ти знаеш как да погалиш самочувствието на едно момиче.
- Кавалер дори и след смъртта, така ме е учила мама.
- Да бе.
И въпреки всичко той ме изведе на вечеря, а аз не можех да се отърся от усещането, че хората по улиците ни смятат за гаджета. Но защо, по дяволите, се връзвах толкова заради подобни глупости? Вероятно защото тази вечер бях повече от напрегната, затова преувеличавах за всичко.
Пък и при всички положения, това, че Марк ми купи хотдог от първата попаднала пред очите му сергия, не би могло дори и на километри да се доближи до представата ми за среща. Престани да си мислиш за срещи с Марк, виж го само как те зяпа като малоумен, докато се храниш.
Вместо да се занимавам повече с това, се загледах към зелените дръвчета наоколо си. Колко ми липсваше зеленото напоследък. Зеленото ми напомняше за роден дом. Роден дом... звездата, която щеше да ме заведе у дома... замислих се над тази идея, напълно забравила за празните приказки, които бърбореше Марк. Бавно вдигнах поглед към небето, опитвайки да я позная след милионите останали. Знаех точно в кой квадрант се намира тя.
Звездата... най-малката звезда над нас. Звездата Мин. Той я беше кръстил на мен. Защото аз бях неговата звезда... но... онова, което трябваше да търся, не беше звезда... беше малка блещукаща светлинка в небето, много по-неугледна от истинските и все пак маскирана като звезда от далечна галактика. Нашият дом сред звездите.
- Знам какво трябва да търсим – рекох внезапно и хванах Марк за ръката.
Той веднага млъкна и се зазяпа в небето, опитвайки да проследи погледа ми, изглеждаше озадачен и впечатлен, вероятно до момента изобщо не беше предполагал, че можем да открием нещо тук.
Почти не му обръщах внимание. Продължавах да изучавам огромния небесен купол, обхваната от дива увереност, че там някъде има нещо, което ми е познато, нещо, което определя цялата ми същност. Трябваше да е там, нали? Той не би могъл да си тръгне, когато знае, че съм все още тук.
- Ето го! – вдигнах ръка нагоре, сочейки с пръст едва забележимата мъждукаща светлинка. Не можех да скрия вълнението си.
- Сигурна ли си? – попита ме Марк скептично. – Все пак, всички звезди си приличат, нали?
- Това не е звезда, идиот такъв.
- Така ли? И какво е тогава, НЛО?
- Не, напълно идентифицирано си е. Е, да, за някой, който не знае... – започнах да анализирам като някоя пълна идиотка. Това ли беше най-важното?
Току-що си бях спомнила нещо. Двамата с Ейдън дойдохме от там. Бяхме изминали невероятно дълъг път, за да се върнем от „там” и отново да стъпим на родна земя и макар да не знаех къде е това „там”, бях убедена, че не е на Земята... Беше някъде при Главата на дявола. Какво, по дяволите, означава „главата на дявола” и как може да се стигне до там с нещо, което блести в небето? Имах чувството, че ще превъртя. Какво сега, да не би да съм извънземна?
- Това вече е лудост – рече ми Марк, когато му обясних.
На мен ли ми го казваше? Не стига, че не съм човек, а на всичкото отгоре съм пътувала в космоса. Не помнех как, кога, къде или защо, но помнех какво представлява онова нещо в небето, което в момента все още не бе напуснало планетната орбита. Не можех ясно да видя действителния му образ в съзнанието си, но както крещяха спомените ми, това беше моята пътеводна звезда, моят дом, превозното средство, с което се бяхме спасили, каквото и да означаваше подобна идея.Изведнъж се изплаших, колкото и познато да ми беше всичко това, то сто процентово доказваше, че аз не съм човек, нали? Дори не бях човешко свръхестествено същество, бях от ДРУГО място! Дошла съм на тази планета от Космоса! От място, наречено Главата на дявола. И аз исках да водя нормален човешки живот? Ха!
- Добре, нали разбираш, че ако си дошла от там, значи си един вид извънземна?
- Не... не знам – въздъхнах аз и изхвърлих хотдога си в близкото кошче за боклук.
Двамата бяхме спрели на тротоара и се гледахме объркано, опитвайки да осъзнаем новата информация, която главата ми беше благоволила да предостави.
- Не мисля, че съм извънземна. Аз... чувствам, че съм част от този свят – побързах да добавя, защото не можех да си представя, че някога съм водила живот, различен от земния. Освен това не биваше да прибързвам, нали? За всяко нещо си има обяснение. Обяснение! – Странно е, като се има предвид онова в небето, нали?
- Ами, възможно е и да не си извънземна – размишляваше Марк, който сега ме наблюдаваше като че ли съм лабораторна мишка.
Без да се усетим двамата бяхме тръгнали обратно към мотела.
- Да – рекох му саркастично. Добре, по дяволите логичните обяснения! Да живеят налудничавите идеи, които ЛЕТЯТ из главата ми - защото хората всеки ден се връщат след пътувания из космоса.
- Не, имам предвид, щом хората могат да се събуждат след като умрат, защо пък да не могат да правят и това?
- Защото това вече е прекалено, Марк – той едва забележимо се напрегна, когато произнесох името му. – Ти може и да си умрял веднъж, но все пак знаеш кой си и откъде идваш. Знаеш, че си роден на тази планета. А аз може и да не съм...
- Не разбирам защо се впрягаш. Хм... аз умрях и не съм размишлявал толкова много. Какво значение има откъде идваш? – спря и застана пред мен, взирайки се в очите ми с въодушевление, което не бях предполагала, че изобщо би могъл да притежава. – Не е ли по-важно къде отиваш и какво чувстваш?
- Но това го чувствам, аз, Тери. Ами ако Тереза поиска да се върне? Страх ме е, че ще изгубя себе си, човечността си – поправих се – когато това стане.
- Честно казано, не познавам по-голям човек от теб, скъпа моя. И да не си ЧОВЕШКО СЪЩЕСТВО, ти единствена сред всички човеци се притече на помощ на Хуанита и след това въпреки номерата на леля й се съгласи безкористно да й помогнеш втори път. Толкова те е страх за човечността ти, колкото един човек никога не се е и замислял. Например когато аз умрях, си мислех единствено колко жалко е, че се случва на мен и че никога повече няма да мога да се напия като хората. Така че, точно на теб ли ти хрумна да се тревожиш за това? Тери или Тереза, няма значение, ти си един и същи човек, човек, който въпреки всичко успя да спечели уважението ми, а това, повярвай ми не се случва често. Така де, аз не уважавам дори и баща си, а според всички той е най-честният тип на света. И който се опитва да те убеди, че не си човек, включително и собственият ти пилешки мозък, заслужава ритник в задника. Ясно?
- Ясно – промърморих, защото въпреки всичко той беше прав. Наистина трябваше да спра да се притеснявам. Все пак, кой извънземен е чел „Отнесени от вихъра”? – И мозъкът ми не е пилешки.
- Щом казваш – ухили се той и с ръце, пъхнати в джобовете на широките му дънки, тръгна напред по тротоара.
- Идиот – промърморих под нос и се затичах да го настигна.
* * *
Аз не съм извънземна. Не съм извънземна. Не съм извънземна.
Да, обаче само защото си повтаряш нещо в огледалото стотици пъти, това не означава, че е истина. Аз не съм извънземна, повторих за последно и хвърляйки последен поглед към отражението си, излязох от банята.
Беше десет сутринта на следващия ден и тъй като днес не се очертаваше да пътуваме, бях решила да се поглезя малко. Все пак един вид трябваше да възнаградя мозъка си за информацията, която ми беше предоставил снощи, а не виждах по-добра награда от малко почивка, включваща спане до късно и цял час висене под душа. Марк пак беше мъртъв и нямаше нужда да се притеснявам, че може да ме засрами с някоя противна забележка. Влязох обратно в стаята и пуснах телевизора, надявайки се да се разсея малко преди да се приготвя за разходката из града, която бях запланувала. Не обърнах почти никакво внимание на местните новини, защото честно казано изобщо не ми пукаше какво се случва с живота на хората на това място. Тъкмо съобщаваха как върви подготовката на карнавала, който щял да се състои след няколко дни в съседния град. Погледнах скептично говорителката, все едно, че си говорехме лице в лице, и се усмихнах злорадо. Интересно какъв карнавал щяха да направят, ако и утре продължи да вали като днес.
Зарязах телевизора и побързах да се облека. Нямах търпение да изляза навън. Смятах да огледам наоколо с надеждата да видя поне още нещо, което ми е познато, по възможност да е нещо на земята. Естествено не можех да очаквам кой знае какво и още щом прекрачих прага на хотелската стая, знаех, че най-вероятно ще си изгубя времето. Все пак и да си стоях вътре в този прекрасен дъждовен ден пак нямаше да спечеля нищо.
Така че изтичах до малкото магазинче близо до хотела и си купих един грозен и евтин чадър, първият ми чадър. Беще голям, отровно зелен и с извита дръжка, а аз се влюбих в него от пръв поглед. С него се чувствах като в някой мюзикъл, още малко и можех да запея " Танцувам под дъжда". Наистина съм странна, радвам се на някакъв си чадър, помислих си с ирония. Тръгнах надолу по улицата с леко сърце и докато вървях наистина си тананиках някаква песничка. Чувах шумоленето на дъждовните капки по чадъра и те заглушаваха звука от сърцата на хората, с които се разминавах. Беше освобождаващо и наивно като детска приказка – под дъжда аз мога да бъда човек, аналогично с „през нощта малката принцеса преставала да бъде лебед”, което ме подсети за едно от първите неща, които си бях помислила в боницата – че не съм принцеса, изпаднала в беда. Аз мога да се справя сама с трудностите. Мога го.
Смятах да отида в местната библиотека и да потърся някаква информация за Главата на дявола. Все пак това беше име и дори и странните, летящи в космоса хора да са го измислили, вероятно си имаше някакъв еквивалент тук на Земята.
Не беше кой знае колко трудно да открия библиотеката, която представляваше голяма двуетажна постройка в центъра на градчето. Вътре ме посрещна една едра чернокожа жена, която ми се усмихна дружелюбно и със силен южняшки акцент ми обясни към кой компютър да се насоча. Седнах на мястото си и пуснах монитора. Докато очаквах да се зареди интернет страницата, погледнах към сивото късче небе, което се виждаше през скосените по диагонал прозорци. За миг си помислих каква късметлийка съм, че изобщо съм тук. За човек с тъмно минало като моето трябваше да се радвам задето все пак съм оцеляла. Искрено се надявах, че търсенето ми няма да ме отведе далеч от живота, който имах сега, от Аби и Джонатан. Усмихнах се като си спомних за разговора, който проведох сутринта с Аби. Тя не можа да повярва, че съм в Джорджия и че Марк е все още с мен. Звучеше ми облекчена, щастлива, сякаш сега и тя освен Джонатан вярваше, че мога да превъзпитам сина им.
Така, бавният компютър най-после се размърда и можех да започна малкото си проучване. Оказа се, че Главата на дявола е доста популярно словосъчетание, което препращаше най-вече към линкове на фанатизирани откачалки, чакащи второто пришествие. Веднага си спомних за отец Матюс. Невежа откачалка, казах си лекомислено, ужасяващо опасна невежа откачалка. След почти час ровене в интернет, най-после попаднах на нещо, което сред цялата нелогичност на ситуацията звучеше логично – Алгол, забулената звезда. Алгол беше звезда, намираща се в съзвездието Персей на няколстотин светлинни години оттук. Това беше двойна звезда. Името "алгол" произхожда от арабския израз "раас ал гьол" - "главата на дявола". Според древните елини звездата е символизирала отрязаната от Персей глава на Горгона Медуза. Евреите са я наричали "Рош ха Сатан" - "главата на дявола". Срещана още като „главата на призрака” или "трупове на купове". Безценно. Също като изражението ми, докато четях информацията.
Всъщност имаше две звезди Алгол, които се намират на десет милиона километра една от друга. В съзнанието ми изникна някаква бледа картина – мъгла, мрак, две ярки сллънца блестящи студено в небето, тъга по изгубената топлина на слънчевите лъчи, страх, че никога няма да я почувствам отново... може би беше част от въображението ми, може би беше някакъв откъслечен спомен. Опитах се да потърся из съзнанието си, но стените отново се издигнаха около мен като непреодолими препятствия.
Беше ми трудно да анализирам информацията. От всичко изчетено единствено тази статия се връзваше с мъждукащата светлинка в небето, ала тя беше и единствената, потвърждаваща теорията ми за извънземните. Вече си представях нещата. Нашествие на извънземни, което лудият Илай Матюс се опитваше да спре, използвайки магии или по-лошо – извънземни технологии ( нали онзи вярвал, че създавайки армията ще избави човечеството от гибел).
Добре, стига, отдръпнах се от компютъра и прокарах ръце през косата си. Трябваше да престана с догадките. Те винаги ме объркваха и ми докарваха излишни неприятности. За всеки случай принтирах статията и побързах да се махна от библиотеката, защото имах чувството, че се задушавам вътре.
Разтворих чадъра си и се запътих обратно към хотела. Дори и си спомних, че трябва да си взема някаква храна преди да се прибера, което пък ме подсети, че средствата ми не са неограничени и че рано или късно ще свършат. Това разбира се не ме спря да си купя малък букет цветя от една улична сергия и докато се любувах на цветята си спомних за слънчогледите на Джонатан. Не можах да повярвам, че е възможно нещо да ми липсва колкото слънчегледовите ниви. А после се запитах, щом толкова много обичам фермата и семейство Гууд и малкото пустинно градче, какво правя тук. Ейдън. Него също го обичах, но за пръв път в живота си се запитах дали наистина го обичам достатъчно, че да загърбя всичко останало и да изоставя близките си. Ах, само колко ми се прииска отговорът да е „не”, но самата мисъл да прекарам остатъка от живота си без него, ми се стори ужасяваща.
Потънала в такива хаотични и обезоръжаващи мисли, несъзнателно хванах лисовката, която ми подаде едно момиче на около петнайсет години. Разсеяно погледнах към цветната феерия, изрисувана върху лъскавата хартия – реклама на карнавала в съседния град. Стори ми се зловеща с тези отвратителни маски и глави на лешояди, които носеха хората на снимката. Това ме подсети за Главата на дявола, потреперих и изхвълих листчето в първото попаднало ми кошче за боклук.
- Хей, мис – подвикна ми някакво хлапе наблизо с типичния си провлачен акцент. Прозвуча ми като смален възрастен и се усмихнах. Някъде в съзнанието ми изникна образа на един друг хлапак, който прилича на престарял дядо, но побързах да го изтикам надалеч. Стига ми толкова извънземни и зли сили за момента.
Вместо да задълбавам в обърканите си мисли, се обърнах към хлапето и му се усмихнах.
То се затича към мен, беше се увило в дебелия си дъждобран като какавида в пашкул, грозно зелената качулка обрамчваше детското му лице и му придаваше вид на костенурче. Не беше кой знае колко по-голям от Хуанита.
- Как сте, мис?
- Добре, благодаря, ами вие, сър?
Момчето се ухили гордо, че го наричам така и ми показа два реда ослепяващо бели зъби, които очарователно контрастираха на тъмната му кожа.
- Винаги съм добре, госпожице. Мога ли да ви предам едно съобщение?
- Съобщение?
- Да, един господин ми даде десет долара, за да ви кажа.
- Ами, кажете – свих рамене и зачаках с нарастващо любопитство.
- Той ви моли да си отидете от тук, каза, че Югът не бил място за мила госпожица като вас.
- Югът? – повторих объркано, това ми звучеше като някаква шега.
- Той каза, че някой можело да ви познае, а това щяло да ви изложи на опасност. Рече „ Кажи й, че веднъж вече разбих сърцето си като я пуснах да си отиде, няма да й позволя да ми го причини отново като се погуби сама”.
Някъде в съзнанието си забелязах как усмивката ми постепенно повяхва. Светът изведнъж спря да се върти. Всичко забави ход пред очите ми. Капките дъжд увиснаха във въздуха, неспособни да тупнат на земята и да се разлеят в калните локви. Минувачите застинаха с крака, вдигнати да направят крачка, но си стояха така, като снимки на маршируващи войници. Чадърът и букета паднаха от ръцете ми и летяха ли летяха, докато достигнат влажния паваж на тротоара. Не виждах нищо. Мисля, че спрях да дишам, дори и сърцето ми не биеше. Хлапето ме гледаше с широко отворени очи, но сякаш не стоеше пред мен, сякаш треперещото под дъжда същество не бях аз. Някъде дълбоко в мен едно плахо гласче започна да нашепва напевно. Ейдън, бил е Ейдън, бил е Ейдън.
- Къде беше той? Къде, къде? – чух се да крещя на момчето, вперила безумните си очи в него.
- Т-т-там – заекна то уплашено.
Бутнах го в страни и побягнах в посоката, която чертаеше вдигатата му във въздуха ръка.
***
Надявам се, че онова такси не се опита да ме убие, докато пресичах на червено.
Не ми пукаше за колите, които бяха принудени да ми направят път, нито за клаксоните или подвикванията на шофьорите. Е, нали не стана катастрофа, останалото можеха да го преживеят. Аз си имах цел и целта се криеше зад онзи ъгъл, където би следвало да бъде Ейдън. Не знаех дали ще го намеря, не знаех дали искам да го намеря, но бях убедена, че да се срещна с него е най-важното нещо на този свят, това беше смисълът на моето съществуване.
Със сетни сили застанах на кръстопътя. Тук уличното движение беше по-слабо, да не кажа направо мъртво. От всички страни се издигаха високи старинни сгради с потъмнели от времето фасади и готически украшения по первазите на прозорците. Въртях се в кръг около самата себе си, оглеждайки всички посоки за нещо, което ми е познато. Само че то просто бягаше от очите ми. Вместо Ейдън виждах черните жици, които свързваха дървените електрически стълбове, виждах как дъждът пада по все още зелените листа на дърветата и се стича надолу, виждах как дъждовните капки се удрят в повърхността на локвите, образувайки мънички гейзерчета преди да се влеят в безкрая на дъждовната вода. Виждах всичко друго, но не и човека, когото търсех. Глупачка. Защо да стои и да те чака, когато ясно ти каза да се махаш? Той знае, че си тук, но не иска да те вижда, не иска отново да разбиваш сърцето му. Но аз не съм разбила сърцето му, заспорих със себе си. Направила го е Тереза, не аз. Аз просто искам... него... А нима той знае? Мислиш ли, че знае какво става в главата ти? Той си мисли, че си тази, която е пуснал да си отиде, тази, която е поискала от него да я пусне... Кой му е казал, че искам да ме пуска? Тереза може да върви по дяволите.
Изкрещях и се стоварих на тротоара. Седях и плачех под дъжда, неспособна да върна здравия си разум. Дори не плачех от болка. Беше от безсилие. Бях допуснала отново да изгубя себе си заради Ейдън, нещо, което си обещах да не правя още преди месеци, и сега не знаех как да върна баланса. Той знаеше къде съм и какво правя, но това не променяше нещата. Току що отряза крилата ми като ми каза да си ида. Дори нямаше смелостта да ми го каже в очите. Той не ме искаше, сигурно нямаше да иска да ми даде отогворите, които заслужавах, когато научи, че не зная нищичко. Нима ще му го позволя? Спрях се уплашена и осъзнах нещо. Реших го на мига. Ще го намеря. Ще го накарам да ме чуе, да ми обясни и после, ако не желае да остане с мен, няма да страдам заради него. Да, просто трябваше да науча истината, защото тя беше единственият начин да го пусна да си иде. А след това можех да живея живота си като Тери. Да бъда нормална отново ( дори и никога да не успея да събера парченцата от разбитото си сърце).
Няма коментари:
Публикуване на коментар