Защо тъгув Ейдън Макгроу

Глава 11.
Защо тъгува Ейдън Макгроу

На един древен език, език, който момиче като мен няма откъде да знае, думата мин означава слънце. Ейдън ме наричаше Мин – слънце, защото на онова студено място, аз бях единственото нещо, което все още успяваше да стопли дните му. Странно как споменът за това ме връхлетя така изненадващо. Не знаех кое е онова място, но си спомнях напълно ясно какво е усещането да бъдеш там – страх, самота, болка, надежда... И единственият човек на този свят, който разбира какво изпитвам. Единственият, чиято тъга е по-силна от моята.
- Ейдън? – чух да излиза отново от устните ми. В сянката на уличката, в която се намирахме, той нямаше как да види пребледнялото ми лице. Нямаше как да разбере, че нещо с мен не е наред и щеше да продължи да ме обвинява. А имаше ли право да ме обвинява? Да ме пита защо целувам Марк? 
Гледах го от скривалището си в тъмното и не можех да повярвам, че не зная какво да направя сега. След всички безсънни нощи, изстрадани заради него, днес, когато най-после се озова до мен, аз просто стоях и заеквах като някоя луда. Отварях и затварях уста, търсейки подходящите думи, но те просто ми убягваха. Съзнанието ми може би не успяваше да проумее важността на тази среща, която цял живот бях определяла като съдбовна, и вместо това ме насочваше към съвсем други теми. Имах хиляди въпроси, които исках да му задам, и когато се опитвах да извикам на помощ някой от тях, всички те ме удариха с невероятна сила, заплашващи да пръснат главата ми на безброй малки парченца. Представих си как избухвам и се разпадам на молекули. Ама че глупост. Говори, Ейдън, ти ме доведе тук, ти се опита да ме спреш, когато поисках да си тръгна. Ако не ме беше нарекъл свое слънце отново никога вече нямаше да те срещна. Това, че ме наричаш Мин доказва ли, че все още ме носиш в сърцето си? Дори не смеех да се надявам, нямах ни най-малка представа какво да очаквам сега, когато очакването най-после свърши.
Исках да проговоря, да му кажа колко дълго съм копняла за срещата ни, да звуча хладнокръвно, а не да приличам на някоя глупава тийнейджърка, която среща любимата си рокзвезда на живо за първи път. Вместо това стърчах на средата на улицата, скрита в сянката на голямата сграда, която пречеше на луната да освети тази част от улицата, и не можех да промълвя и думичка. Точно като някоя побъркана тийнейджърка.
- По дяволите, Мин! – извика ми Ейдън без да се помръдва от мястото си. За разлика от мен, той беше изцяло видим, облян от лунна светлина, която в момента се смесваше с луминесцентния блясък на уличната лампа. Виждах гневното му изражение, свитите устни, сбърчените вежди и дългите мигли, които обрамчваха очите му. Ако се съсредоточах, сигурно щях да доловя и пулса му. Пулсът на Ейдън – може би сърцето му биеше учестено, от гняв. Дори не смеех да се надявам, че е от вълнение заради срещата ни.
– По дяволите, какво още искаш от мен? – изруга отново и удари с юмрук в бедрото си.
Премигнах, опитвайки да проясня мислите си. Всъщност това беше единственото, което можех да правя в момента. Мигах като глупачка и го зяпах смаяно, а той си нямаше никаква представа каква буря бушува в гърдите ми. И как би могъл да знае? След раздялата ни никога не се беше поинтересувал от мен. Вероятно беше чул, че брат му е срещнал момиче, което поразително прилича на мен, но не си е направил труда да провери дали наистина съм аз. В предишното градче ме е срещнал ненадейно и е решил да ме предупреди да не му се пречкам. Глупости, изкрещя онова гласче в главата ми, което обикновено се явяваше негов съдник. Обикновено, не е и тази вечер. Тази вечер вътрешният ми глас бе решил да заеме страната на Ейдън Макгроу. Ако е така, говореше ми гласът, той нямаше да те моли да не разбиваш сърцето му като се излагаш на опасност, рискувайки някой да те познае. Може би всичко, което е направил, е било за да те предпази. Как искаш да реагира сега, когато след всичко, което е преживял, за да те защити, те сварва в прегръдките на врага си? Млъкни, глупачке, изкрещях на ум и се опитах да потисна думите на сърцето си. Точно сега проклетата логика не ме интересуваше.
- Нищо ли няма да ми кажеш? Дори и след като те заварих в прегръдките на онзи боклук?
- Марк не е боклук! – възразих пламенно, сякаш някаква си обида сега имаше значение в момента.
- На теб наистина ти пука за него! – рече Ейдън смаяно, звучеше така, сякаш е очаквал всичко останало от мен, но не и подобно предателство. - За един бездушен?
- Той е син на Аби – отговорих простичко, сякаш това обясняваше всичко. И какво като е син на Аби? Мислиш ли, че Ейдън знае коя е Аби? Изобщо това по какъв начин те оправдава? – Аз... 
Отново затворих очи, търсейки подходящите думи. Никога досега не съм се чувствала толкова неуверена. Боях се какво ще кажа, за да не го отблъсна от себе си. Дори в собствените си очи изглеждах жалка – та с поведението и думите си той доказваше, че между нас всичко е свършило, отдавна вече си беше отишъл от мен, нали? Нали? Как може нещо, което веднъж е приключило, да приключи отново? 
- Добре... – сега беше негов ред да откъсне очи от мен, с което за малко не ме уби. Той отвръщаше поглед от мен! – Не ми казвай. Не искам да знам. Но знаеш ли какъв е проблемът – изсмя се горчиво преди да продължи – на мен все още ми пука за теб. Невероятно, не мислиш ли? И именно затова искам да те попитам нещо, Мин. Ти да не си се побъркала? Така да се набутваш сама в устата на звяра? Ами ако Алекс все пак се усети и разбере, че ти си истинската Мин? Знаеш, че той никога няма да ти прости.
Законът си е закон.
- Не, не знам – събрах сили да кажа накрая и след като веднъж бях проговорила, думите сами се отприщиха в мен. Не ми пукаше какво казвам, дали са обвинения или признания, дали го наранявам или наранявам себе си. Прекалено дълго бях мълчала. Мен никой не ме беше питал за мнението ми. – Не знам какъв е проблемът Алекс да научи коя съм, не знам за какъв закон ми говориш. Не зная нищичко.
- Какво означава това? – попита той и присви очи невярващо. Чак сега осъзнах колко се е приближил до мен, между нас имаше не повече от половин метър разстояние. Нещо трепна в гърдите ми, когато срещнах напрегнатия му поглед.
Гняв ли? Как пък не. Изведнъж толкова много се изплаших, че отстъпих крачка назад. ДАЛЕЧ от Ейдън! Чувствах се като на изпит, за който не съм подготвена. Тази среща не биваше да се състои днес. Не и преди да съм подредила мислите си, преди да съм напълно осъзнала какво искам от Ейдън Макгроу. Нещата изобщо не бяха както си ги представях. Вместо да намеря себе си, бях открила единствено враждебност и съмнения. Нима Ейдън наистина ме обичаше толкова силно, колкото се надявах, след като в момента поставяше всяка моя дума под съмнение? Опитах се да се убедя, че всичко е заради недоразумението с Марк ( недоразумение, което сега с цялото си сърце си мечтаех да се повтори, защото преди малко в прегръдките на своя мъртвец се чувствах сигурна), само че зад изражението на Ейдън се криеше още нещо.
- Означава, че... – проговорих накрая с треперещ глас. – Означава, че наистина не знам. Не можеш ли просто да ми повярваш? – добре, сега трябваше да му кажа истината, да му призная, че не си спомням нищо. Искрено се надявах, че това ще смекчи обвиненията. В крайна сметка, всичко, което се е случило в миналото, е било част от живота на Тереза. Аз не бях Тереза, не знаех какво е изпитвала тази жена, какво е знаела и от какво се е страхувала. Ако някой заслужаваше да бъде обвиняван, може би това беше тя. Сегашното ми аз, аз, Тери, нямах вина за случилото се. Моля те, Ейдън, не ме мрази, вината не е моя. Моля те, кажи ми, че всичко ще бъде наред. Че ще бъде както си го представях.
- Съжалявам – рече Ейдън в мига, в който отворих уста, за да му призная истината. – Зная, че трябваше да стоя на страна от теб, обещах ти го – гласът му сега звучеше много по-смекчен, изпълнен с нежност и... болка. Аз му причинявах болка! Защо просто не изчезнеш, Тери?
- Не си спомням да съм искала подобно нещо. Никога – прошепнах пламенно. Така ми се искаше той да повярва в думите ми.
- Но аз си спомням. Още когато ни прогониха от Земята, аз ти се заклех, че ще направя всичко, за да те пазя. Обещах го и на родителите ти. Когато Алекс искаше да те осъди, знаех, че единственият начин да те спася, е да се разделим завинаги.
- Да ме осъди? Заради човеците ли? – предположих на сляпо, но явно се оказах права. Мили боже, искала съм да помогна на някой човек и те са ме осъдили! А единственият проблем, който Ейдън виждаше във всичко това, беше, че става дума за мен и затова, че са ме наказали заради действията ми. Не му пукаше за „човеците”, проблемът бях аз!
- Както сама ми каза онази нощ, аз съм егоист. Не мога да живея в свят, в който теб те няма. Ти ми обеща тогава, Мин. Като един егоист на друг, помниш ли? Обеща ми, че повече никога няма да те видя, а сега те срещам и ти си с един... с такъв като него? Защо?
- Това, което видя...
- Какво, нима ще отречеш онова, което правехте двамата?
- Не – отговорих прекалено бързо. Прекалено бързо за човек, който не отдава никакво значение на целувката на Марк. – Нищо няма да отричам. Ти изобщо нищичко не разбираш... не разбираш... нямаш никаква представа какво преживях от онази нощ насам...
Изведнъж изражението му доби изцяло друг вид – изражение на човек, който обича, който се обвинява, който се съмнява в преценката си. Все едно гледах самата себе си през изкривено огледало. Може би досега не беше мислил какво изпитвам аз, че защо да си прави труда да се тревожи за мен, когато си имаше своите грижи. Като един егоист към друг, помислих си с триумфираща жестокост. 
- Изобщо знаеш ли какво означаваш за мен? Не за Мин, не за Тереза или тази, която обикновено си свикнал да виждаш? Какво означаваш за истинската мен? – извиках без да обръщам внимание на моментното му объркване или на факта, че думите ми звучат жестоко, излизащи от устата на някой, който е бил заварен да се целува с друг. Особено, когато бяха отправени към този, когото твърдях, че обичам. – Някога замислял ли си се за това?
Усещах как гласът ми започва да трепери все по-силно, а в края на последното изречение съвсем изтъня и прозвуча като плач. Не исках да плача. Не и сега.
Изглежда в този миг на слабост, който се опитвах да си забраня, Ейдън наистина видя нещо у мен, нещо, което го накара да промени суровия си израз и да ме погледне с онази топлина, с която ме гледаше в спомените ми. Сърцето ми застина в надежда. Мразя надеждите. Ами ако той отново ме накара да пропадна в капана на излъганите си мечти?
- Ела - като в сън го видях как хваща ръката ми и ме повежда напред, някъде към сенките на улицата, там, където никой не би могъл да ни види.
Стигнахме до ъгъла и завихме наляво, после до следващия ъгъл, мисля, че накрая се върнахме някъде близо до площада, но не можех да бъда сигурна. До ушите ми долиташе глъчката от карнавала. Чувах свирките и акордеоните, смеховете на хората, които сякаш ми се подиграваха, и не можех да повярвам, че с тях се намираме на една и съща планета. Най-накрая спряхме да обикаляме, криейки се в сенките на някаква тъмна уличка. Тук бяхме в безопасност и не рискувахме Алекс да ни открие.
- Моля те, кажи ми, че мога да ти вярвам – каза пламенно.
- Можеш да ми вярваш - чух да излиза от устата ми, макар че в този миг не бях напълно сигурна в отговора си.
- Защо си тук, Мин?
- Търсех те... и мадам Кармен каза, че...
- Мадам Кармен?
- Лелята на Хуанита. Каза, че ако следвам звездата, ще те намеря.
- Не разбирам - рече той, продължавайки да ме гледа напрегнато. - Откъде е разбрала за Главата на дявола? Та тя е просто един човек.
Поех си дълбоко въздух преди да проговоря, опитвайки да събера сили, за да му обясня.
- Тя... не знае. Просто ми каза да следвам звездата.
- Търсила си ме? – попита Ейдън, напълно забравил за мадам Кармен. Не можеше да скрие слабата надежда, прокрадваща се в гласа му. Все още не разбирах нищичко, но едно беше ясно – не му бях безразлична. – Не биваше да го правиш. Те те мислят за мъртва. Знаеш, че това беше единственият начин...Ако някой научи, че правилата са нарушени...
- Не си спомням никакви правила – промърморих виновно. – Нито защо някой трябва да ме мисли за умряла. Не ми пука за проклетите ви правила. Всъщност, точно заради това трябваше да те намеря.
- Не разбирам - каза той объркано. Добре, ако не престанеше да ме гледа толкова настойчиво в най-скоро време щях да забравя и това, че някога съм можела да разсъждавам трезво.
- Мин? - подкани ме Ейдън. - Какво има?
- Аз не съм тази, за която ме мислиш - отговорих и най-накрая отместих очи от него. - Аз не съм твоята мин. Не съм Тереза.
- Какво?
- Аз изглеждам като нея, звуча като нея, дори и... чувствам като нея, но не съм нея.
Наблюдавах как погледът му потъмнява, докато говорех, паралелно с това аз се обърквах все повече и губех и малкото, което бе останало от самовереността ми. Не ме гледай така, моля те...
- Какво означава това? Ти си. Ти си моята Мин. Аз не съм Алекс, не можеш да ме заблудиш толкова лесно. Познавам те от десетгодишна.
- Не те заблуждавам, Ейдън. Аз не съм тази, за която ме смяташ. Мисля, че... мисля, че... - гласът ми се изгуби някъде из плача, който напираше в гърлото ми. С всяка следваща дума губех частица от себе си, осъзнавайки, че ако продължа да говоря, ще го изгубя завинаги. Той щеше да разбере, че от неговата Тереза са останали само няколко спомена, а това моментално щеше да го отдалечи от мен. Има си и лоши страни на това да избереш да не бъдеш Мин. 
- Хей, хей, шшш - Ейдън ме прегърна и започна да гали косата ми, опитвайки да ме успокои. - Прости ми... Толкова съжалявам, любов моя – нареждаше той в ухото ми. - Аз съм виновен за всичко. Не успях да сбъдна мечтите ти, не те направих щастлива...
Разплаках се още по-неудържимо. Всичко беше толкова объркано и се объркваше все повече. Чувствах се безпомощна, безнадеждна, сякаш целият ми свят, граден на мечтата да намеря Ейдън, бавно се разпадаше пред очите ми. Нищо от това, което някога съм очаквала, не се сбъдваше.
- Ти не разбираш. Аз НАИСТИНА не съм Тереза... - продължавах да говоря въпреки всичко. - Аз съм... аз съм... сестрата на Карл Гууд, дъщерята на Аби... Не съм....
- Чу какво ти каза момичето, Ейдън - долетя до нас гласът на Алекс. Защо ми прозвуча сякаш той е възрастният, наставляващ по-малкия си брат? Чак сега осъзнах, че Алекс винаги се държеше като господар, като лидер. А пък Ейдън... сякаш сянка премина по лицето му, когато го чу да се приближава. 
- Просто искам да се уверя - рече той и се отдалечи от мен преди брат му да се е появил, правейки ми знак да се стегна.
Побързах да изтрия сълзите си и след като подсмръкнах няколко пъти, си придадох невъзмутим вид и се обърнах към посоката, откъдето би следвало да дойде Алекс. Ейдън не искаше той да научава коя съм в действителност. Следователно пред Алекс трябваше да поддържаме версията, че съм обикновеното човешко момиче, което си няма ни най-малка представа кои са те. Просто трябваше да си надяна маска, да се престоря, че изобщо не съм разстроена от това, което се случва. 
Ето го и Алекс, облечен целият в черно, приличаше на малък ангел на смъртта. Дори и на слабата светлина на уличната лампа можех да позная твърдия израз на очите му - дете, което всъщност не е дете.
- Ето че се срещаме отново - каза ми със студения си глас. Ако не бях сигурна в това, което виждам, бих казала, че разговарям с мъдрец от някоя древногръцка трагедия.
- Забрави ли какво ти каза брат ми последния път? - заядох се, опитвайки да звуча възможно най-наперено.
- Каза ми да не се доближавам до теб - отговори Алекс с каменно изражение, все едно носеше на лицето си някоя от онези карнавални маски, които ме ужасяваха. - Но този път ти си тази, която се доближи до мен.
- Нещо се бъркаш. Ако двамата с приятелчето ти се опитате да ми направите нещо... - продължих да играя старата игра. Ейдън очакваше от мен да го направя, което ме караше да бъда два пъти по-усърдна и да не позволя Алекс да разпознае Тереза в мен. - Само ако опитате, гаджето ми... - е, добре, престарах се, при тези думи Ейдън съвсем се напрегна, а лицето на Алекс като че ли позеленя. Чак сега си спомних, че те не са обиковени хора, вероятно бяха разбрали какво е Марк.
- Боя се, че трябва да забравиш приятеля си – рече с леден глас малкият изрод.
- Моля? – не схванах в първия момент. - Мили боже! – изкрещах ужасена. Току що си спомних, че Алекс и приятелите му УБИВАХА такива като Марк. - Какво си му направил, ненормалник такъв?.
- Нищо не съм му направил - отговори ненормалникът невъзмутимо. - Все още. Но неговото място не е тук. Мисля, че ще е най-добре е да се прибереш сама в Тексас - каза ми го сякаш съобщаваше прогнозата за времето - без никакво чувство. Грешка - с чувство на перверзно задоволство. Поне изражението му беше такова. 
- Никъде няма да ходя без Марк! Чу ли? – изкрещях отново, а после се обърнах към Ейдън. На него вярвах. Той не би наранил Тереза като й отнеме някой близък, а мен мислеше за Тереза. - Моля те, моля те, помогни му. Той не е като другите, Марк е невинен! – занареждах през сълзи, напълно забравила за театъра, който разигравах.
Съзнанието ми отново започваше да се парализира. Не си спомням да съм изпитвала подобен страх. Марк! Не можех да позволя да го наранят по моя вина!
- Марк е невинен! – изкрещах отново. 
- Интересно определение за човек, който е продал душата си - обади се Алекс. Ейдън не казваше и думичка, просто ме гледаше мрачно, напълно глух за молбите ми. 
- Марк не е продал душата си, глупак такъв!
- Вече нищо не може да се направи.
- Тръгвай - нареди ми Ейдън грубо в този миг и като ме сграбчи за лакътя ме помъкна след себе си.
- Ейдън, не го прави! - нареди му Алекс, но Ейдън не го чуваше.
- Разбирам да защитаваш човеците, невежите глупави човеци - говореше ми през стиснати зъби, докато вървяхме. Въпреки всичко с успокоение установих, че сме далеч от детето-чудо. - Но не и тях. Не и бездушните. Как можеш да заставаш на страната на един бездушен след всичко, което се случи?
- Ти нищичко не разбираш. Марк не е имал друг избор. Превърнали са го такъв, за да отмъстят на една убийца - започнах да се оправдавам. - И ако искаш да знаеш, той има душа. Малко е трудно да я откриеш, но тя наистина е скрита някъде зад хилядите му маски.
- Ти наистина държиш на него, нали? На онзи бездушен - каза той и спря, за да ме изгледа. - Онази целувка не е била театър...
- Това... не беше театър – заекнах виновно, спомняйки си за страстта, която изпитах в прегръдките на Марк. - Беше... и аз не знам какво беше, но не заради това го защитавам. Дори не знаех какъв е, когато го срещнах. Той обаче доказа, че...
- Просто върви - отново ме помъкна и повече не ми каза и думичка. Аз от своя страна бях толкова объркана, че не смеех да проговоря отново. Крепеше ме единствено надеждата, че Ейдън никога не би ме наранил, дори и заради ревност, дори и защото се бях сприятелила с един от враговете му. Само че в момента и двете иглеждаха еднакво лоши като грехове и като че ли целувката беше по-голямото от прегрешенията ми. Искрено се надявах да съм права за Ейдън и той да се окаже човекът, който би могъл да ми помогне въпреки всичко. А и той щеше да ми разкаже, нали? Щеше да ми обясни смисълът на цялата тази вражда между нас и Матюс и какво сме, ако не сме хора, какво сме правили в Главата на дявола и как сме се върнали тук. Просто трябваше да изчакам. За всичко си има логично обяснение/
- Можеш ли поне да ми кажеш къде отиваме?
- Вкъщи - отговори той мрачно.

* * *

Ейдън Макгроу наистина живееше сред звездите. Мястото, което наричаше свой дом, беше онази мъничка светлинка в небето, замаскирана като звезда. А сега аз бях там, на стотици километри от Земята и се взирах в слънцето такова, каквото не съм го виждала никога. Огромен искрящ златен купол, който се издигаше пред мен. Виждах съвсем ясно мъничките оранжеви изригвания на слънчевите кратери, топлината, която трептеше около него, и огнената вряща плазма, движеща се като жива по повърхността и имах чувството че съм толкова близо до него, че бих могла да го докосна. Сякаш бях отлетяла от земята и бях кацнала на слънцето. Взирах се през огромното стъкло, стъкло ли беше това?, и не можех да повярвам. Още повече, че тук светлината не причиняваше болка на очите ми. Мисля, че имах вид на малко дете, което е открило поредното чудо на света и не може да му се нарадва.
До мен Ейдън ме наблюдаваше объркан, напълно изненадан от неадекватната ми реакция. Ами да – Тереза би трябвало да е свикнала да бъде тук и да не обръща внимание на гледката, която се разкрива пред очите й. Само че аз, която въпреки всичко, което бях открила за себе си, си оставах скептик. Така че да, беше ми малко трудно да проумея, че от един карнавал в малко провинциално градче изведнъж съм се озовала в космоса. Дори не можех да си обясня как стана. В един момент двамата с Ейдън вървяхме по улицата, всеки потънал в мрачните си мисли, в следващия се появи ярка светлина и ни обгърна. И ето ме тук. За някои други това може и да беше рутина, но за мен да бъда на някакъв си космически кораб ( защото, какво друго би могло да бъде това?), си беше най-малкото интригуващо. Не успявах да забележа друго около себе си, освен слънцето, горящо през огромния илюминатор. Бях като омагьосана.
- По дяволите, няма ли да кажеш нещо? Не е нужно да се преструваш на човек пред мен – рече Ейдън ядосано и се приближи до мен. Взря се в слънцето, опитвайки да открие какво е онова у него, което чак пък толкова ме е впечатлило, но като не видя нищо по-различно от обикновено, отново се отдръпна на страни. 
- Какво искаш от мен, Ейдън? Нищо не симулирам, ясно ли ти е?- добре, този път аз се ядосах. Без повече объркване и неудобство заради него. Няма да му позволя да ме разиграва повече. – Ти изобщо разбра ли нещо от онова, което ти казах.... там долу? АЗ НЕ СЪМ ТЕРЕЗА! Повтарям ти го за последен път, ако искаш ме мрази след това. Ти и без това ме мразиш. Не съм Тереза, за мен не е ежедневие да бъда тук. Когато се събудих в онази болница след като ТИ ме изостави сама, аз бях човек – веднага съжалих за думите си. Видях как той изведнъж се сви, когато чу обвиненията ми, сякаш му бях ударила плесница, защото и той си го мислеше – че вината за цялото това недоразумение е негова. – Тогава... – продължих малко по-спокойно и не чак толкова гневно – не си спомнях дори и името си. Нямаше кой да ми каже как се казвам, Ейдън! Имах единствено снимка, своя снимка и едно писмо, което нищо не ми обясняваше. Трбваше да намеря начин да се оправям съвсем самичка. Ако не бяха Джонатан и Аби, не знам какво щеше да стане с мен. А сега ти искаш да, какво, убиеш?, сина им? Мислиш ли, че ще ти го позволя?
- Не ме интересува животът на тези хора – каза ми Ейдън механично. Не бях напълно убедена, че разбира какво му говоря. Може би съзнанието му отказваше да разбере, защото не можеше да понесе вината за постъпките му. Поне моето би действало по този начин. – Много добре знаеш, че не дължа нищо на човеците. Та те ни отнеха всичко, Мин, отнеха ни дори слънцето!
- Е, аз им дължа много, ясно ли ти е? И съм напълно убедена, че каквото и да са ни „отнели”, семейство Гууд нямат нищо общо с това. А сега, ще се опиташ ли да ме слушаш малко по-внимателно? Аз не си спомням живота си преди да се събудя в болницата. Затова ти казвам, че не съм Тереза, не си спомням какво е да бъдеш Тереза. Единственото, което ме свързва с нея, си ти. Теб някак си успях да си спомня.
- Не си спомняш? – сърцето ми подскочи – не зная дали от облекчение или страх от това, че той най-после реагира на думите ми. – Не помниш нищо? Не помниш главата на дявола, нашествието? Не си спомняш какво преживяхме?
- Не – отговорих аз. Отново усетих как очите ми се наливат със сълзи. Невероятната мъка, която се изписа по лицето му, ме убиваше. А после, противно на всяка логика, той ми се усмихна.
- Ти си късметлийка, знаеш ли?- каза ми през... сълзи? – Какво не бих дал и аз, за да забравя. Ако знаеше, надали би искала да си спомниш отново.
- Аз не желая да си спомня. Аз искам.... – какво исках? Исках него в живота си, но не в този живот, който Тереза някога е водела. Исках го там долу, в малкото пустинно градче, с мен. Но това, осъзнах току-що, никога нямаше да получа. Каквото и да беше преживял този мъж, то никога нямаше да му позволи да забрави и да продължи напред. Никога нямаше да ме последва в моя свят. Може би ако не беше травмата на главата ми, аз също нямаше да се справя сама. А и нима сега, когато знаех, че няма да имам Ейдън за себе си при никакви обстоятелства, имаше някакъв смисъл да продължавам напред? – Просто ми обясни защо толкова много мразиш тези като Марк. И не ми минавай с номера, че работата ти е да защитаваш света от злите сили. Зная, че е лично.
- Да защитавам света? Света на човеците? Ако можех, собственоръчно бих го унищожил така, както те унищожиха моя. Значи ще трябва да ти разкажа? – усмихна се той горчиво. В момента дори не можех да си представя колко много горчилка е трябвало да събере в себе си тази нощ – заварва момичето, заради което се е жертвал, в прегръдките на друг, а после я слуша как защитава враговете му и научава, че тя, която някога единствена е можела да го разбере, сега е неспособна дори да си спомни лицето му. – Странно е да разказвам на някого, който е бил с мен още откакто всичко започна. Да отидем другаде, това слънце ме разсейва. 
Този път не ме помъкна насила след себе си. Вместо това ми подаде ръка и зачака да го последвам. Тръгнах след него с натежало сърце. Някъде вътре в себе си знаех, че когато разказът му свърши, аз няма да имам друг избор освен да си отида завинаги от живота му. Дори не бях убедена, че изобщо ще успея да събера парченцата от себе си след този разказ. Дръж се заради Марк, казах си. Каквото и да научиш тази вечер, на всяка цена трябва да спасиш Марк. Той няма вина за нищо. 
Излязохме от огромната празна зала, в която бяхме наблюдавали Слънцето и поехме надясно по дълъг и тесен коридор.Тук нямаше прозоци, стените и подът бяха направени от метал, който ми беше непознат, всичко беше боядисано в неутрално сиво, светлината от луминисцентните лампи беше дразнеща и неприятна ( това нали бяха луминисцентни лампи?). 
След като повървяхме известно време, се озовахме в нова зала, но тук поне имаше някои неща, които бих могла да нарека мебели. Всъщност, имаше нещо като дълга маса и наредени около нея столове. Приличаше ми на трапезария, но нима на един космически кораб има трапезарии?
С Ейдън се настанихме на първите два стола.
Той седна и се наведе напред, за да е по-близо до мен. Чак сега забелязах, че тук също има прозорец и той разкриваше гледка към Земята. За миг забравих всичко – къде съм, какво правя, какво се случва с мен. Огромното синьо кълбо се разкриваше пред мен и ме примамваше с яркото синьо небе и спомена за също толкова сините очи на Марк. За миг си помислих, че той определено е дете на тази планета.
- Гледаш Земята – каза ми Ейдън с горчивина, отбелязвайки очевидното.
- Поразително е – отвърнах смаяно.
- Нашият роден дом – поясни той простичко. – Винаги ни е привличал, както пламъкът привлича нощните пеперуди. Дори това ли не помниш, Мин? Животът ни на Земята, животът, който човеците ни отнеха, когато дойдоха? Е, явно не помниш – рече с тъжна усмувка. Мисля, че го разбирах, макар и съвсем смътно да отгатвах какво го тревожи. Просто знаех какво тежи на душата му. Той беше изгубил нещо много ценно и сега сърцето му никога нямаше да бъде отново същото. Беше изгубил миналото си, също като мен, но за разлика от мен, той си спомняше какво е усещането да изпитваш липсата. - Кажи ми какво точно си спомняш - прошепна Ейдън уморено.
- Почти нищо. Спомням си как се разделихме. Не защо, нито кога е станало, просто какво си казахме тогава, какво изпитвах... Спомням си името Главата на дявола, а по-късно научих, че така се нарича една далечна звезда... Спомних си и за това място, не като образ, просто знаех какво представлява светлинката в небето... А, да, спомням си първата ни среща, колко впечатлена бях от теб, когато ми каза името си.
- Ейдън Макгроу - прошепна той. - Това не беше първата ни среща. Тогава просто ти представих човешкото си име, което най-точно отговаряше на истинското, поне по смисъл.
- Не разбирам.
- Имената Ейдън и Тереза, те не са истинските ни имена.
- Само не ми казвай, че съм Кончита - изстрелях преди да успея да се спра, а мислите ми се насочиха към Марк, който ми се подиграва. Вече го чувах как се залива от смях: "Е, как е да си Кони, а, Лафей?".
- Това е извратено дори за човешко име - рече Ейдън без да подозира за какво си мисля. Ако знаеше, надали щеше да е толкова благосклонен към мен. - Както казах, ние не сме Ейъдън и Тереза. Просто истинските ни имена звучат прекалено странно за този свят. Нещо друго?
- Знам, че в мен не всичко е човешко... Мога някои неща, които... Знам какво представляват... бедушните, нали така ги наричат? Марк ми разказа как са го превърнали в един от тях.
- Ти наистина вярваш на този бездушен.
- Той няма причини да ме лъже. 
- Не, ти наистина му вярваш безрезервно. Повече, отколкото вярваш на мен - каза ми той тъжно. 
За малко щях да изтърся, че доверието се печели, слава богу, успях да се спра навреме. Просто ми се струваше прекалено жестоко да го направя сега преди да знам всички факти.
- Да, вярвам му - отговорих вместо това. - Вярвам му достатъчно, за да съм убедена, че не е искал да бъде бездушен. Та той е избягал от отец Матюс, който го е направил такъв. Дори не можеш да си представиш колко е изплашен от всичко това, което му се случва.
- Не ми се видя много изплашен там долу - отбеляза Ейдън мрачно. - Значи случайно си се срещнала с него?
- Нали знаеш - изсмях се горчиво - откачалките се привличат.
- Ти не си откачалка, Мин. Той е. Те всички са.
- Сега аз не разбирам.
- За да дойдат на Земята, за да ни завладеят, човеците приеха нашия облик, сдобиха се с души...
- Да завладеят Земята? Хората? Ейдън, за какво говориш?
- Добре. Те твърдят, че това е тяхната планета, че Земята е техния роден дом, но това не е вярно. Земята беше наша много преди те да се появят. Ние сме тези, които Земята създаде, ние сме нейните деца, не те. Човеците са просто едни узорпатори.
- Нали разбираш как звучи всичко това?
- За един от тях, разбира се. Не мога да повярвам, че се мислиш за човек, точно ти!
- Може би е най-добре да започнеш от начало - казах, пренебрегвайки думите му. Реших, че сега не е моментът да му обяснявам точно като каква се чувствам аз.
- Някога тази планета беше нашият дом, беше малка, но я обичахме. Живеехме в мир с другите раси и никой от нас никога не си е представял, че един ден можем да изгубим всичко. Разбира се, бяхме чували за далечни места, нападани от непознат, враждебен вид, паразити, които наричат себе си човеци. Носеха се легенди за тях. Как се установяват на дадена планета и постепенно започват да узорпират живота там. Приспособяват се. Отначало само наблюдават, изучават, а нищо неподозиращите светове се оказват беззащитни. Така направиха и с нас. Придобивайки нашата форма и навици, те се сдобиха с тайните ни, а когато най-малко го очаквахме, нападнаха. 
Знаеш ли, че истинските човеци не изглеждат като нас? Очите им са изцяло сини, дори бялото е синьо, не понасят слънчевата светлина, те са... те са просто чудовища.
- Ейдън, аз... - не знаех какво да кажа. Всичко това ми звучеше прекалено невероятно, дори и за мен. Едно беше да повярвам в историята за отец Илай Матюс, а съвсем друго в нашествие на извънземни. Извънземни, които в момента се мислеха за пълноправни собственици на мястото, което би следвало да са завладели. И ако са го направили, а двамата с Ейдън сме живели достатъчно, за да го видим и преживеем, не би ли следвало и хората да си го спомнят? Замислих се за хилядолетната история на човечеството и сбърчих нос. Да, нищо в нея не доказваше подобно нещо. Та самите хора едва преди 50 години бяха кацнали на Луната и смятаха това за едно от най-големите си постижения. Как тогава са имали съоръжения, с които да дойдат тук от друга галактика, дори от съседната планета? Нямаше никакъв смисъл.
- Зная какво си мислиш - каза Ейдън, отгатнал съмнението, изписано на лицето ми. - Но това е самата истина. Мин, двамата с теб като по чудо успяхме да се спасим. Ако не беше баща ти...
Трепнах при споменаването на тази дума. Баща. Моят баща. Досега не бях мислила за родителите си, те бяха тема табу - ако мислех за тях, щях напълно да полудея. А Ейдън ги споменаваше сякаш това беше най-естественото нещо на света. Моят баща...
- Баща ти се жертва, за да ни спаси.
" Баща ти се жертва, за да ни спаси", отекна в съзнанието ми като прокоба. Баща ми е мъртъв, бил е убит от... хората? Какво говореше този човек?
- ... той беше от онези луди, които вярват в световни заговори и планове за надмощие. Но е вярвал, защото много преди окупацията е видял един от тях. Телата на човеците, колкото и да приличат на нашите имат свои отличителни белези. Като това, че сърцата им бият по-различно и ние можем да ги чуем, ако се вслушаме. Е, баща ти един ден се вслушал. Той си имаше подготвен план за бягство, имаше си дори совалка, тази тук - Ейдън посочи с ръка неопределеното пространство около нас. - Нямам представа как се е сдобил с нея. В деня на нападението просто те натоварил на совалката и потеглил. В суматохата никой не го е забелязал. Само че той отказал да напусне планетата. Избягал и се скрил в пустинята. Там ме намерихте полужив. Аз бях избягал от един от затворите, в които държаха пленниците, и се лутах сам из пустощта, бях напълно обезумял. Та тогава бях на 15 години, не е лесно да преживееш подобни неща на тази възраст. Спомням си, че една вечер човеците откриха лагера ни и ни нападнаха. Баща ти се предаде, за да ни даде възможност да избягаме. От тогава двамата с теб сме заедно.
Мълчах и гледах объркано пода пред мен. Вярвах на всичко, което ми казваше Ейдън, подсъзнателно знаех, че е истина, чувствах го. Чувствах го също като въздуха, който дишах. Представях си какво е последвало. Совалката ни е отвела до Главата на дявола и там сме прекарали следващите години в самота, далеч от дома, който ни е бил отнет насила. Но въпреки всичко логиката на тази история напълно ми убягваше. Кога, по дяволите се е случило всичко това?
- При Главата на дявола времето тече по различен начин. Един тамошен ден се равнява на две тукашни години - долетя до мен споменът за обяснението, което ни беше дал Алекс, когато се върнахме у дома и заварихме един напълно различен свят.
Гледах Ейдън с широко отворени очи. Сякаш от безупречно подредения си свят изведнъж бях прескочила в някакъв налудничав научнофантастичен филм. Може би именно защото звучеше невероятно беше толкова реално. Нас ни е нямало десет години, следователно на Земята са минали, колко, над седем хиляди? Семействата, които се бореха с Матюс, спомних си, бяха наследници на предците, населявали планетата, наследници на нашия народ. А хората са преживели хиляди лета и са забравили какво са сторили. Те са се сдобили с души тогава, за да се впишат сред нас. Ала душите са им изиграли лоша шега и са ги превърнали в едни от нас. И тези, които сега живееха на Земята, не знаеха какво се е случило. Те бяха невинни. Вече напълно виждах картинката. Бях наясно какъв е бил конфликтът ми с Ейдън. Вече знаех защо се е наложило да получа присъда и защо Ейдън е престъпил законите, за да ме спаси. Ала това поставяше непреодолима граница по между ни. Гледах го с натежало сърце и знаех, че това е краят за нас. Ние живеехме в различни реалности и тези реалности никога нямаше да се срещнат. Беше ми трудно да го осъзная. Едва го намерих и вече го изгубих. Дано някога успееш простиш. Моля те, любов моя, моля те, прости ми.