5.
- Джак, който е богат, готин и симпатичен? – попита Марси, свивайки устни в опит да разгадае мистерията няколко часа по-късно, докато обядваха в стола. – Не съм го срещала. Но нямам търпение – тя се надвеси над масата и смигна заговорнически на приятелката си.
- Много странно.
- Ти... нали не си падаш по него? – притесни се Марси. - Искам да кажа, нали за вас двамата с Джаред...
- Не, не си падам по него. Нито той по мен – отвърна Ейми мрачно, докато мислите й летяха надалеч към странните видения, които не й даваха мира. Тара умира в ръцете на Джак, Джак умира, питайки се коя е Тара... и всичко това става в някакъв странен огледален свят, или каквото там беше онова нещо. Това определено изместваше всички училищни клюки от приоритетите й, включително и клюките, свързани с новото момче в града.
- Ти не ме слушаш – оплака се Марси.
- Слушам те... просто... – не че не искаше да й каже истината. Напротив. Копнееше да я сподели с някой, който наистина ще я изслуша и разбере, но просто не вярваше, че най-добрата й приятелка заслужава чак такова доверие. Ако Марси научеше за виденията вероятно щеше да я обяви за луда и да я прати по дяволите. Затова, в името на приятелството им и репутацията си, Ейми предпочете да й сподели по-маловажната истина. Маловажна ли? – Джаред дойде вчера следобед у дома.
- НАИСТИНА ли? – ахна Марси и я погледна разбиращо. – Но нали ти го прати...
- Да, притеснил се, че съм пребледняла вчера и дойде да ме види.
- И? – поде Марси любопитно. – Ти какво направи? Целуна ли го? Аз бих.
- Не го целунах. Отново го разкарах... – Ейми отпи от колата си с тъжно изражение и въздъхна.
- И сега съжаляваш.
- Не, чудя се как да го разкарам – отвърна тя коравосърдечно.
- Виж... Ейми. Да разкараш някой като Джаред е най-лесното нещо на света. Просто трябва да го разочароваш, а такъв праволинеен тип като него определено може да се разочарова лесно. Но... това ли е, което искаш?
- Да – отсече Ейми, съжалила, че изобщо е подхванала темата. – Да го разочаровам, казваш? Да се направя на нещо, което не съм, за да ме остави на мира най-после? – в главата й вече се оформяше план за действие.
- Да не си посмяла да го направиш! Ейми Рей, ако го нараниш повече отколкото досега, направо ще го съсипеш. Никога не съм виждала някой толкова влюбен като него. Поне наистина да имаше причина да го оставиш, а ти...
- Кой кого е оставил? – долетя до тях гласът на Тара Бел, миг по-късно тя се настани на масата им, тряскайки препълнения поднос с храна пред себе си. – Защо ме гледате така? Не мога ли да седна при вас?
- Можеш да седнеш – отвърна Ейми. – Но мислехме, че предпочиташ компанията на останалите мажоретки.
- Не и днес. Ейми, трябва да говоря с теб.
- С мен? - ето това беше нещо ново. Тара и Ейми не бяха приятелки, двете дори не си говореха – не че се избягваха или мразеха, просто бяха толкова различни, че нямаше какво да си кажат.
- Става дума за това, което каза вчера...
- Какво съм казала? – попита Ейми отбранително.
- За това, че не бивало да съм тук...
- А това ли, нали ти обясних...
- Да, но... – тя погледна притеснено първо към едното момиче пред себе си, а после и към другото, чудейки се дали да им се довери. – Наистина ли това искаше да кажеш?
- А какво друго? – сви рамене Ейми, опитвайки се да звучи възможно най-невинно.
- Нищо, просто... – Тара забоде поглед в подноса с храната. – Просто исках да знам дали не си имала предвид нещо друго. Забрави. Явно съм сгрешила.
- Чакай! – изстреля Ейми преди да е успяла да се спре. Добре, каза го, сега трябваше да измисли продължението. – Какво предполагаш, че съм искала да кажа?
- Не знам. Извинявай...
- Добре, какво става между вас двете? – намеси се Марси.
- Нищо – отвърнаха те в един глас.
- Тара, защо не останеш да обядваш с нас днес? – предложи Ейми. – Тъкмо ще можем да си поговорим. Учим в един клас, а до сега не сме имали възможност да се опознаем – докато говореше, тя не откъсваше очи от нея. Сякаш с този поглед й казваше да продължи играта.
- Да, наистина е глупаво, че не сме общували досега. Не мислиш ли, Марси? – рече Тара и започна да рови с вилицата в чинията си.
- Аз ли? Да... напълно сте прави – съгласи се Марси, питайки Ейми с поглед какво става.
Ейми повдигна рамене и безгласно изрече „ нямам идея”, което си беше самата истина.
В крайна сметка обядът мина точно както се предполагаше. Трите почти не разговаряха, всяка потънала в мрачните си мисли. Марси беше прекалено впечатлена, че най-популярното момиче в училище я е заговорило, поради което нямаше представа какво да каже. Тара се чудеше какво може да довери на тези момичета, въпреки че нямаше причина да се съмнява в искреността им – те бяха свестни във всяко отношение, но дали... а пък Ейми просто я наблюдаваше с нарастващо любопитство, питайки се колко ли точно знае Тара относно видението й.
Когато най-после се нахраниха и на практика нямаха никаква причина да остават повече тук, трите се спогледаха с неудобство и най-после се разотидоха.
- Какво, по дяволите, беше това? – възкликна Марси, когато Тара се отдалечи достатъчно от тях.
- Ами... опознаване? – предположи Ейми.
- Да бе. Ейми, ти много добре знаеш за какво беше всичко това. Няма да е честно да не ми кажеш, това ще е изцяло против принципите на приятелството ни.
- Марси, наистина не зная. Поканих я да остане, защото... ами, видя ми се толкова объркана, че ми стана жал за нея.
- И какво толкова си й казала вчера, че да изглежда така „ объркана”?
- Нещо от рода, че не е честно да се затваряме в училище в такъв прекрасен ден.
- Наистина ли?
- Марси, ако имаше нещо повече щях да ти кажа. Знаеш, че ти казвам всичко.
- Как пък не. Тогава защо още не си ми казала защо скъса с Джаред?
- Ето пак с този Джаред... Хайде, ще закъснеем за час.
6.
Мисълта какво е искала да каже Тара на обяд не даде мира на Ейми през целия ден. Дали и тя по някакъв начин не е усетила, че нещо с нея не е наред? Или пък наистина е умряла и... е станало нещо, че се е съживила? Не, това беше абсурдно дори и за света, в който живееше Ейми. Тогава?
Телефонът иззвъня монотонно. Домашният телефон, който се намираше долу в кухнята.
- О, по дяволите! – измърмори Ейми. От години никой от приятелите й не се обаждаше по домашния телефон. Дори и баща й не го правеше. Значи беше или баба й или майка й. А тя не искаше да говори и с двете – първата щеше да я отегчи до смърт с безкрайните си приказки и съвети, а втората звънеше просто на сила и в гласа й винаги се прокрадваше страх, докато говореше със собствената си дъщеря!
Ейми се надигна от леглото си, където беше седнала да пише зарязаното вчера домашно, и се помъкна към първия етаж, където пазеха апарата.
- Ало? – изграчи тя с тон, който казваше „ не ми досаждайте повече”.
- Ейми Рей? – прозвуча приятен мъжки глас в слушалката.
- Кой пита?
- Здравей, Ейми, аз съм Джак.
- Джак кой? О... Джак Тревър.
- Да, Джак Тревър– лек непринуден смях в слушалката. – Слушай... чудех се дали не би искала да излезем заедно утре например? Събота е и си мислех, че би могла да ме разведеш из града...
- Да излезем? - прекъсна го тя. – Ами... Добре. Добре. Ти откъде ми имаш номера?
- Имам връзки.
- На което няма да отговоря.
- Супер. Ще мина да те взема от вас към десет. Трябва да тръгвам, викат ме. Лека.
И той затвори. Нима Джак, който, както каза Марси, беше богат, готин и симпатичен, я беше поканил да излязат? Нея?
Е, добре.
* * *
На следващия ден, точно в десет сутринта, някой позвъни на звънеца. Ейми скочи, сякаш убодена с шило, пожела лек ден на баща си и изскочи навън.
Ето го и него – Джак, облечен в скъпо яке, което струваше поне няколко хиляди. Беше дошъл пеша и се усмихваше срамежливо насреща й.
- Здравей – каза го толкова интимно, че тя се почувства неудобно. Все пак това не беше среща. Нямаше нужда от такова фамилиарничене.
- Здравей – усмихна се и тя, опитвайки да пренебрегне абсурдната идея, че би било чудесно това наистина да е среща. – Е, къде искаш да те заведа?
- На най-интересното място в този град – той отвърна на усмивката й с усмивка.
- Ето това вече е трудно.
Все пак Ейми го разведе из всички по-забележителни места наоколо, включително музея, църквата, огромния универсален магазин, показа му и ледената пързалка, която по това време на годината все още не беше ледена и в никакъв случай не можеше да мине за пързалка.
- Какво има? – попита Ейми, когато го видя как потръпна, веднага щом се озова на пързалката. Да не би да си беше спомнил нещо? Нещо, което в неговия живот никога не се беше случвало?
- Просто... мога да се закълна, че... не, нищо – той сви рамене и отмести поглед към нея.
- Искаше да кажеш нещо – настоя тя. Не го беше довела тук случайно и определено не сбърка с това си решение. Джак знаеше, въпреки че всъщност... не знаеше... а дори и да не знаеше, предусещаше. Но как?
- Все едно имам някакъв лош спомен с ледени пързалки. Много странно. Никога досега не съм ходил на пързалката.
- Странно наистина – съгласи се Ейми. – Хайде, ще те заведа в кафенето на Фил, за да видиш какво означава истинско кафе – тя се засмя непринудено, все едно не го беше използвала току-що в малкия си експеримент.
- Не съм много по кафето – смръщи се Джак.
- Ще станеш – тя се усмихна и го повлече натам.
Въпреки всичко Ейми трябваше да си признае, че си прекарва добре с Джак. Той беше забавен, с лек характер, шегуваше се непрекъснато и най-важното, наистина се интересуваше от това, което тя казваше. Но не беше Джаред. Онова, което само Джаред можеше да предизвика в сърцето й, липсваше тук. С Джак всичко беше много по-лесно, но... просто нямаше да се получи колкото и да й се искаше. Колкото пъти погледнеше в черните му очи, толкова пъти си мислеше за болката, която би изпитал Джаред, ако научи, че е с друг. И тогава, точно на вратата на кафенето, тя се сблъска с Джаред. Джаред, хванал друго момиче под ръка. Мелани Прайс – красива, умна, дългокрака. В първия миг, когато я видя, той се стъписа. Сянка премина през лицето му. Два дена? Само два дена ли му трябваха, за да я замени, след като точно преди два дена й се беше кълнял в любов?
- Ейми – измърмори Джаред смутено. – Виж ти – а после очите му се вдигнаха към високия Джак. – Ново гадже?
- Не е твоя работа! – беше единственото, което успя да се измъкне от устата й.
- Както сама каза – отвърна Джаред с прикрита горчивина и поведе Мелани навън.
- Бивше гадже? – изкоментира Джак, гледайки след тях.
- Да. Дълга история. И няма да ти я разкажа.
- Да съм питал?
- Щеше.
- Права си. Готин е. Това момче, което те гледаше толкова обречено – поясни той с усмивка. - И още си пада по теб.
- Не вярвам Мелани да е на същото мнение – отвърна Ейми и се опита да гледа настрани, за да не види той болката в очите й.
- Не мисля, че бяха на среща.
- Когато Мелани е с някое момче, това винаги е среща.
- Значи е лесна?
- Определено. Което не е моя работа – побърза да се оправдае тя и се отправи към най-близката свободна маса.
7.
Джак не знаеше абсолютно нищо за Тара. Ейми направи всичко възможно, за да я вметне в разговора, но всеки път, когато името Тара Бел се споменаваше, Джак гледаше точно като човек, който няма представа за кого става дума. И все пак реакцията му на пързалката си оставаше неизменна. Той изглеждаше така, сякаш се опитва да си спомни нещо забравено, но някаква преграда му пречи да отключи спомените си.
И колкото и да се опитваше да измисли някакво логично обяснение за всичко това, докато отново се мъчеше над есето на следващия ден, Ейми просто не успяваше да намери отговор.
- Така че дойде време да се обадим на Тара – каза си тя и се пресегна към телефона си. Определено това беше много по-важно от някакво си глупаво домашно.
Днес беше неделя, така че ако не беше заета с някоя от социалните си дейности, Тара би трябвало да отговори на обаждането.
- Ейми! – чу се гласът й в слушалката няколко секунди по-късно. – Не очаквах да се обадиш.
- Аз също. Слушай, Тара, може ли да се видим днес?
- Аз... да, няма проблем. Чакай ме у вас.
Едва половин час отне на Тара да дойде в дома на Ейми. Което си беше постижение, като се има предвид, че и тя беше дошла пеша.
Ейми направо я заведе в стаята си и затвори вратата след себе си повече от внимателно.
- Какво има? – попита Тара, оглеждайки малката стая на Ейми. – Защо ме извика толкова спешно?
- А ти защо дойде веднага, когато го направих без да съм ти обяснила причината?
- Онзи ден, когато ме блъсна... – започна Тара колебливо. – Ти видя нещо, нали?
- Да съм видяла нещо?
- Че не съм... че мястото ми не е тук.
- Как разбираш това, което каза? – нямаше никаква ирония във въпроса на Ейми, нито съмнение или подигравка. Нито каквото и да било чувство. Което доказваше на другото момиче, че тя я приема насериозно, но все още я преценява. И Тара разбра.
- Като... Ейми, заклеваш ли се, че няма да кажеш на никого за това?
- Заклевам се. Ако и ти се закълнеш.
- Никой няма да научи нищо за този разговор.
- Добре. Слушам те.
Тара въздъхна и седна на леглото без да е получила покана. Въздухът в стаята се изпълни с аромата на скъпия й парфюм.
- От няколко месеца насам... това чувство, че принадлежа на друго място... че не съм част от този свят...
- Кога започна всичко това с точност?
- Няколко дни след рождения ми ден. В началото имах чувството, че не познавам никого от хората около себе си. Имам предвид... знаех имената на всички и всичко за тях, но все едно никога преди не ги бях срещала, въпреки че съм прекарала целия си живот с тях. Какво видя, когато ме докосна, Ейми?
- Че си умряла – призна си тя. – Че си умряла в нощта на рождения си ден.
- На ледената пързалка...
- Да. Как разбра за пързалката?
- Не знам – отвърна Тара. Лицето й съвсем беше пребледняло. Тя приличаше на някой, хванат в лабиринт, от който няма изход. Ако изобщо се беше съмнявала в искреността й, сега Ейми беше уверена в нея. Не можеш да изиграеш подобно нещо. – Понякога имам тези сънища. Сънувам, че съм на пързалката и съм много щастлива, а после летя през прозореца на някаква сграда. И се събуждам в леглото си.
- Ами момчето?
- Момче?
- На пързалката имаше момче с теб, Тара. Джак?
- Не... аз – тя заклати глава в отрицание. – Не се сещам... Какво означава това, Ейми? Луда ли съм?
- Това е все едно да питаш дали аз съм луда, Тара. Аз видях как умираш, а това никога не се е случвало. Аз съм по-луда от теб.
Двете се засмяха и сякаш този смях премахна цялото напрежение по между им.
- Какво смяташ да правим? – попита Ейми накрая.
- Да правя? Не знам... има ли нещо, което мога да направя?
- Ами за мен това е най-странното нещо, което съм виждала досега. А аз съм виждала много странности.
- Тогава, мислиш ли, че можеш да ми помогнеш?
- Ще направя всичко възможно. Дай си ръката.
Тара подаде ръката си и Ейми я докосна бавно и предпазливо. Бяла стая, обляна в слънчева светлина. Тара в леглото си, белокоса, заобиколена от децата и внуците си. Умираща на осемдесет години от старост. У дома.
- Но... – прошепна Ейми.
- Какво? Какво? – притесни се Тара.
- Нищо, за което да се тревожиш. Всичко е напълно нормално. Не разбирам...
- Какво?
- Предишният път, когато те докоснах, видях пързалката. А сега виждам как ще умреш на старини. Спокойно. Ще умреш от старост.
- Ти виждаш... винаги ли?
- Винаги, когато докосна някого. Става за секунди, а след това изчезва – обясни Ейми. – Дай ми пак ръката си.
Видението беше същото. Бялата стая. И само за миг, точно преди да пусне пръстите й, усети как някакъв студ нахлува около Тара в бялата стая. За миг пред очите й отново изникна ледената пързалка. Джак беше там и плачеше над тялото на Тара.
- Добре, това е много странно.
Точно в този миг телефонът й иззвъня.
- Джак? – попита тя в телефона. Интересно какво ли би казал, ако знаеше, че е част от някакво ненормално видение.
- Това беше бързо. Слушай... вчера изкарах чудесно и си мислех...
- Не, няма да дойда на среща с теб – особено след като току-що го видя отново да плаче над тялото на момичето, което седеше срещу нея.
- Дори не съм го казал.
- Но щеше.
- Защо не?
- Не сега, Джак. Заета съм. Ще ти се обадя после.
- А всички се чудят защо си зарязала Джаред – изкоментира Тара още преди Ейми да е затворила.
- Тара? – извика Джак в слушалката.
- Какво каза? – попита го Ейми автоматично.
- Не знам – прозвуча обърканият му глас. – Просто гласът ми се стори познат.
- Ти каза, че не я познаваш.
- Не я познавам. Вероятно е просто съвпадение.
- Слушай, Джак... – започна тя, обмисляйки нов стратегия. - Утре кога си свободен?
- Значи все пак ще излезеш с мен?
- Не и на среща. Е, кога си свободен?
- След десет. В понеделник нямам много часове.
- Чудесно. Ще те чакам в училище – а после му затвори.
- Току-що си уреди среща – отбеляза Тара безпристрастно.
- По-скоро уредих среща на теб.
- Аз си имам гадже.
Ако изобщо връзката й с Рийс Танър можеше да мине за такава. Къде на този свят да се показваш с някого на публични места означава, че сте гаджета?
- Тара, във видението ми, когато ти умираш, до теб има едно момче. Джак. Той твърди, че не те познава. Но не съм убедена. Сякаш нещо нарочно му пречи да си спомни.
- Значи утре той ще дойде в училище?
8.
В понеделник заваля силен дъжд, а в промеждутъците, в които дъждът спираше, излизаше вятър, който брулеше все още зелените листа на дърветата и превиваше безмилостно клоните. Това беше един от малкото дни в живота на Ейми, когато тя си мечтаеше наистина да има кола. Или гадже с кола. Или изобщо гадже...
И точно тогава, когато почти беше стигнала до училището, сравнително суха при това и неописуемо щастлива, че няма да й се налага да излиза навън през почти целия ден, по улицата с бясна скорост премина непозната скъпа кола и я опръска цялата с кал и вода.
- Хей! - изкрещя тя сърдито на шофьора, който вече свиваше зад ъгъла. - По дяволите!
Покрай нея минаха някакви ученици, които не познаваше, но на които нищо не попречи да й се присмеят. Казаха нещо от рода, че приличала на мокра котка и че била много секси с тези прилепнали дрехи. А след тях мина Джаред. За един миг двамата се гледаха - загрижеността в неговите очи и притеснението в нейните на фона на изливащия се над черните им чадъри дъжд... После мигът отлетя. Погледът на Джаред стана студен, той рязко се обърна и се скри в двора на училището.
- По дяволите! - повтори Ейми, почервеняла от срам.
И сега какво? Мисълта, че той я е видял така, примесена с мисълта, че и Джак ще я види така и че в сравнение с Тара ще прилича на някоя просякиня, беше ужасна. Не че Тара или Джак щяха да кажат нещо. Просто беше гадно.
- Еймс, миличка... - долетя до нея гласът на Марси. Ето я и нея - суха и спретната в удобното си кожено яке, с което никога не се разделяше. Усмихваше се широко под отблясъците, които бледосиният чадър хвърляше по чистата кожа на лицето й. - Какво е станало?
- Някакъв идиот с кола ме опръска цялата.
- Затова ли изглеждаш толкова нещастна?
- Да... - отвърна Ейми уклончиво, надявайки се този отговор да е достатъчен. Изобщо не й се искаше отново да подхващат темата за Джаред. Ако можех да ти обясня, щеше да ме разбереш, помисли си тя тъжно и се усмихна на приятелката си, докато двете влизаха в сградата на училището.
- Знаеш ли, обожавам, когато вали - бърбореше Марси, докато вървяха към класната стая, след като задължително бяха минали през тоалетната преди това. - Представи си... двамата с момчето, което обичаш се срещате в дъжда и вървите прегърнати, подслонявайки се под един чадър и...
Ейми не чу останалата част. Мислите й бяха отлетели към Джаред и неговата прегръдка. Към това колко лесно в погледа му се меняха топлота и отчуждение... и колко много я болеше и от двете. Направо да не повярва човек, че е толкова влюбена в гаджето си от гимназията. Зачуди се дали тези чувства щяха да останат в сърцето й и след десет години. Дано да си отидат до тогава...
* **
Час по литература. Джаред на съседната редица два чина по-напред. Косата на Джаред. Скованата му стойка. Дългите пръсти, които почесват тила му. Джаред, който се опитва да внимава в лекцията на мистър Бел, но си личи колко е разсеян. Споменът за аромата на кожата му. Сълзите в очите на Ейми. Тъжният поглед на Марси и шумната й въздишка, докато наблюдава ту единия, ту другия.
Часът свърши. А после още един. Десет сутринта. Телефонът на Ейми иззвъня настойчиво. Тя отговори припряно, но инстинктивно се усмихна, когато чу гласа на Джак в слушалката.
- Отпред съм - рече той бодро, сякаш лошото време изобщо не го притесняваше.
- Идвам - отвърна Ейми и затвори. - Марси!
- Да? - приятелката й се обърна любопитно към нея, изоставяйки глупавия разговор, който водеше с Делия Плейн. Делия се усмихна, промърмори едно " аз ще тръгвам" и се изгуби в коридора.
- Може ли да кажеш на Тара, че я чакам на входа след пет минути?
- На Тара Бел? - ахна Марси. - Ама...
- Спокойно, тя знае за какво става дума.
- А аз кога ще разбера?
- Ами... после ще ти разкажа, разбира се - излъга Ейми и моментално се изчерви заради това. Мразеше проклетите лъжи и недомлъвки. Но нямаше друг избор.
В следващия миг вече бързаше навън, заинтригувана от загадката, която й предстоеше да разкрие. А щеше да я разкрие, защото беше убедена, че срещнат ли се Тара и Джак всичко ще си дойде на мястото. Нищо, че и двамата твърдяха, че не се познават. В крайна сметка за всяко нещо на този свят си има логично обяснение и за странния случай с тях също щеше да се намери такова.
- Хей, Ейми - зарадва се Джак, когато я видя и вдигна ръка за поздрав, докато тя се приближаваше забързано към него.
- Здрасти - усмихна се и тя. - Извинявай, че се забавих.
- Няма нищо. Не ми пречи да чакам под дъжда, но трябва да си призная, че това е доста странно място за среща, да знаеш.
- Джак, това не е среща. Поне не с мен.
- Ами дори и за среща с приятел... да не смяташ да ме използваш като причина, за да избягаш?
- Докато навън вали така, не смятам да мърдам оттук. Пък и не ми трябва причина, ако реша да избягам.
- Виж я ти дъщерята на пастора...
- Татко е по праведността. Аз съм взела порочността на майка ми и...
Тя не довърши изречението си, защото точно в този миг към тях се приближи и Тара.
- Ейми, Марси каза... оу...
Тара се закова на място в мига, в който видя високото тъмнокосо момче да стърчи над Ейми. Беше облечен в скъпи дрехи и дори както го гледаше в гръб и докато той бавно, сякаш безкрайно бавно, се обръщаше към нея, тя беше убедена как изглежда. Тя знаеше кой е той. Това беше Джак! Джак Талбот!
- Джак?!
Джак се обърна изненадано към непознатото момиче пред себе си и премигна.
- Джак! – извика Тара и се хвърли на врата му.
- Какво става тук? – попита той сърдито и я отблъсна от себе си. В погледа му се четяха объркване и враждебност. – Коя си ти?
9.
- Какво става тук, Ейми? – попита Джак учудено, гледайки ту едното, ту другото момиче.
- Джак... – Тара отново го докосна, постави ръце на раменете му и го накара да я погледне. В миг всичките спомени се бяха върнали в главата й.
- Ти ли си онази Тара, за която Ейми толкова говореше? – попита той с любопитство. Определено не беше очаквал някое непознато момиче да го прегръща още преди да са се запознали. А и според Ейми тази Тара твърдеше, че са се срещали.
- Да – отвърна Тара. – Джак, не ме ли помниш?
- Със сигурност щях да си спомня, ако се бяхме срещали.
- Но ти... – заекна тя неразбиращо. – Ти ме последва. Каза на онзи човек, че никога няма да ме забравиш. Че дори и тук...
- Моля?
- Ти не знаеш – възкликна Тара смаяно, изведнъж осъзнала реалността. – Той не знае – сега говореше на Ейми.
- Не знае какво? – прошепна Ейми.
Тара премигна, погледна към Джак отново, затвори очи, една голяма сълза се търколи изпод клепачите й, после отново премигна и отмести поглед.
- Извинявай, сгрешила съм. Припознала съм се – след което се усмихна пресилено, обърна се, остана един дълъг миг, опитвайки да овладее чувствата си, и си отиде.
- Какво беше това? – попита Джак с усмивка на неразбиране, когато двамата с Ейми отново останаха сами.
- Сигурен ли си, че никога не си срещал Тара? – отвърна му Ейми замислено.
- Защо трябва да съм я виждал? Наистина е симпатична, добре де, много е красива, но ми изглежда малко смахната. Поне така се държи.
- И никога, ама никога не си ходил на ледената пързалка с нея?
- Никога. Виж, Ейми, не съм луд, определено щях да си спомня такова нещо.
- Добре – въздъхна Ейми и сви рамене. Беше се надявала на повече от тази среща, а накрая нямаше представа какво да мисли. Но пък Тара си беше спомнила нещо. Беше преминала през блокадата на онова, или онзи, което блокираше спомените им и вече знаеше някаква част от загадката. Трябваше да я намери и да я разпита.
- Е, ще ме разведеш ли из училището? – попита Джак подкупващо.
- Да те разведа из училището ли? – гласът й прозвуча троснато и си личеше, че мислите й са на светлинни години от тук. – Оу... Да, да, разбира се. Извинявай, просто нищичко не разбирам.
- Моля?
- Нищо. Да вървим.
Тя го хвана под ръка и го помъкна едва ли не насила през главния вход, по коридорите, към класната стая, където щеше да има часове след няколко минути.
Очите на Марси щях да изскочат от орбитите си, когато най-добрата й приятелка се появи с богатото красиво момче пред всички. От задните чинове се чуха някои подсвирквания, но като цяло обиколката мина добре. Поне според Ейми. Джак, макар и сам да го беше предложил, не се чувстваше на място сред връстниците си. Като човек, който цял живот е учил вкъщи - „ за да получиш възможно най-доброто образование далеч от тази сбирщина”, както се оправдаваше майка му – той нямаше много опит в общуването на училищно ниво. Поне това обясни на новата си приятелка, когато си тръгваше.
- Сигурно не е лесно – каза тя със съчувствие в гласа си.
- Някъде след като станеш на тринайсет свикваш – отвърна Джак с безразличие. – Е, госпожице Рей, беше ми много приятно да се помотаем заедно в училище – той й се поклони театрално. – Кога ще те видя отново?
- Ами... ще измислим нещо – отвърна Ейми. – Трябва да влизам в час, Джак...
Джак се усмихна пораженчески, махна й за довиждане, с което съвсем леко докосна пръстите й, разтвори чадъра си и се изгуби под пелената от дъжд, който продължаваше да се сипе навън. Ейми го гледа един дълъг миг, питайки се какво толкова странно имаше във видението този път. Сякаш някой нарочно се опитваше да й попречи да види.
- И става все по-странно и по-странно – промърмори тя под нос.
10.
До края на седмицата никой не видя Тара повече, тя не отговаряше на обажданията на приятелите си и из училището се понесе слух, че окончателно е скъсала с гаджето си. Ейми също не успя да се свърже с нея, въпреки че не спря да й звъни. Дори най-добрата приятелка на Тара, всепризнатата кучка Лусинда Томпсън, каза, че не знае къде е.
- Не мислиш ли, че е логично да не иска да вижда никого? - попита Марси, докато двете вървяха към изхода на училището.
- Какво искаш да кажеш? - попита Ейми изненадано.
- Ако Тара наистина е обичала Джак толкова, а той се е държал като задник, както ти каза, не е ли логично да й се иска да се скрие и да си изплаче мъката насаме? – Марси говореше за лъжата, която Ейми спретна, че Тара и Джак са бивши гаджета. Това беше единствената й възможност да обясни защо се мотае с тях двамата напоследък, а именно – в опит да ги сдобри.
- Мислиш ли?
- Всяко момиче би го направило. Аз бих – продължи Марси.
- Аз не - намръщи се Ейми.
- Друг път. Кой се скри при баба си това лято?
- Искам да кажа, че не бих изчезнала така... - оправда се Ейми. - Цял ден й звъня, а от нея няма и следа. Не е честно да караш другите да се притесняват... мисля - тя се почеса по главата и се промуши през вратата, препречвайки пътя на момче, което не беше виждала досега. Момчето я изгледа сърдито, а тя се усмихна невинно.
- Съжалявам - каза му с ангелско гласче, а после изтича надолу по стълбите. - Чао, Марси, ще ти се обадя довечера.
Обърна се напред и на бегом прекоси широкия двор. В мига, в който се озова на тротоара, скрита от съучениците си, тя вдиша дълбоко от свежия есенен въздух, разкопча палтото си, защото беше прекалено топло днес с това прекрасно ярко слънце, греещо високо в небето, и пое към дома на Тара.
Къщата на господин и госпожа Бел се намираше на края на града в посока, противоположна на къщата на пастора Рей.
На Ейми й трябваше поне един час ходене пеш, докато стигне до мястото. Когато се озова там вече беше изморена, изнервена и гладна, а на всичко отгоре дори не бе сигурна дали ще намери Тара у дома.
Пристъпи на верандата и рязко натисна звънеца. А после зачака. Десет секунди, двайсет. После чу някой от вътре да влачи крака по дъските и миг по-късно пред нея застана самият мистър Джордж Бел в целия си блясък и по пантофи. Изглеждаше зачервен, разрошен, измачкан в домашните си дрехи, носеше странни очила с големи лупи, от които слабото му добродушно лице изглеждаше още по-слабо и по-добродушно. Той дълго гледа момичето пред себе си, опитвайки да си спомни коя е, а след това се усмихна мило и й направи път да влезе.
- Какво прави дъщерята на Хари у дома?
- Аз ли? - попита Ейми смутено, несвикнала някой да нарича баща й с малкото му име. - Ами... Тара тук ли е?
- Тара?... Да, разбира се, горе е. Изглежда малко подтисната. Ти знаеш ли какво й е? Държи се странно – сподели той с тайнствен глас. - Според мен е влюбена, но... малко ме притеснява. Трябва ли да се притеснявам, как мислиш? – мистър Бел наистина изглеждаше притеснен за дъщеря си, но сякаш повече го тревожеше фактът, че Ейми Рей се е появила в дома му, в резултат на което не спираше да премигва нервно. Странно. - Качи се по стълбите, втората врата вляво – обясни накрая.
- Много благодаря - отвърна Ейми, стараейки се да звучи възможно най-възпитано и по този начин да разсее съмненията му, след което се промуши между него и стената и се втурна нагоре.
Почука нетърпеливо на вратата на Тара и едва дочакала отговор, влезе вътре. Оказа се в малка стаичка с бели стени и спуснати завеси – вътре цареше полумрак, а Тара се бе свила на пода до леглото. Ръцете й прегръщаха коленете, а тя гледаше втренчено в някаква невидима точка пред себе си. Погледът й беше напълно празен и лишен от живот. И това било любовна мъка, помисли си Ейми с ирония.
- Тара? - попита тя предпазливо и пристъпи към нея. - Тара, погледни ме.
Но тя не го направи. Ейми нямаше друг избор освен да вземе ръцете й в своите. Видението я удари като гръм, тя моментално пусна ръцете й и я погледна уплашено.
- Тара, какво става? - почти изпищя. Досущ като при Джак този път усети нещо различно. Макар че виждаше същото, което и преди, този път имаше и друго, сякаш нещо се беше объркало и то много сериозно. Нещо, свързано с нейната намеса в тази история. - Тара, моля те. Моля те - натърти накрая.
- Какво, видя как ще умра? - проговори Тара с пуст глас и най-накрая бавно отмести поглед. - Аз вече умрях – добави с безразличие.
Ейми я погледна объркано и поклати глава.
- Не, още не...
- Напротив. На осемнайстия ми рожден ден – заобяснява Тара все така равнодушно. - На пързалката в близост до Света Ана. Толкова ме беше страх тогава. Аз веднага разбрах, че ще умра. Когато не ми достигна въздух и се свлякох на леда. Не от смъртта, беше ме страх, че всичко свърши. Всичките ми мечти и планове се разбиха на парченца. Знаеш ли какво е да умреш? Просто изчезваш, спираш да съществуваш – тя се засмя зловещо – смях, в който нямаше и капчица веселост. Личеше си, че уплашена до смърт. - Няма нито рай, нито ад, Ейми. Нищичко. Рееш се в мрак и чернота, рееш се и... това наистина е краят - сега тя вдигна големите си изплашени очи към другото момиче. - Не искам да умирам отново.
- Ти никога не си умирала, Тара. Не говори такива неща, баща ти направо ще откачи, ако те чуе...
- Този човек не ми е баща - отсече Тара студено. - Моят баща ме е зарязал в кофа за боклук, когато съм се родила. Такъв е Джордж Бел в света, в който израснах.
- Тара, започваш да ме плашиш.
- Ти виждаш как ще умре всеки, до когото се докоснеш, а аз те плаша?
- Ти... звучиш налудничаво, Тара. Мистър Бел никога не би направил подобно нещо. А пък ти си съвсем жива.
- В този свят.
- Моля?
- Човекът с шлифера... – очите й се напълниха със сълзи при спомена. - Когато ме съживи, той каза, че някак си съм прескочила в света, за който ти говоря. В онзи свят, в който Тара Бел и Джак Талбот са бедни и самотни сираци от Света Ана.
- За паралелни светове ли говорим? - попита Ейми скептично. Нищичко не разбираше. Ама нищичко.
- Откъде, по дяволите да знам? Ти си експертът по странностите.
- Значи, ако съм те разбрала... когато ти си се родила, някак си си прескочила в паралелен свят... но си умряла и някакъв тип с шлифер е дошъл да те върне обратно тук. Ами Джак? Изобщо той Джак от моя свят ли е или от твоя?
- Н-не знам. Той... той скочи с мен през прозореца и... може би моят Джак е умрял, когато е паднал, а може и да е дошъл с мен. Не зная. Онзи човек каза, че той няма да ме помни дори и да ме последва... - при последните думи гласът й се изгуби сред сълзите, които се стичаха безшумно от очите й. - Какво ще правя сега? Толкова ме е страх...
- Не се страхувай. Ще се справим с това, ясно? Трябва да се стегнеш. Погледни ме, Тара - Тара бавно вдигна очите си към нея. Ейми потрепери от отчаянието, което успя да прочете в тях, но не се отказа. Друг път щеше да обмисля тази странна история. Сега новата й приятелка се нуждаеше от подкрепа. - Ти си късметлийка, чуваш ли? Не всеки има възможност да изживее живота си отново, да намери семейството си и то да е точно такова, за каквото е мечтал. Относно Джак... убедена съм, че Джак е твоят Джак. А сега се изстържи от този проклет под и започни да живееш живота си. Обади се на Лусинда и...
- Не мога да понасям Лусинда - измърмори Тара с малко по-ведър тон.
- Тогава ела с нас у Мей Дженкинс. Техните ги няма през уикенда и ще се съберем няколко души утре вечерта. Имаш нужда да се разведриш. Горе главата, Тара, всичко ще се нареди, ще видиш. Между другото, наложи се да кажа на Марси, че Джак ти е бивше гадже, което не си преживяла. Задаваше много въпроси.
- Марси не знае ли?
- Не мога да си позволя да загубя най-добрата си приятелка заради проклетите видения. Ако знаеше, щеше да ме обяви за луда. Е, тръгвам. Ще ти се обадя.
Ейми си тръгна някак спокойна от дома й. Всичко, което научи, беше странно. Паралелни светове, типове с шлифери, хора, които се събуждат след смъртта си, но не се страхуваше от това. И какво толкова? Тя виждаше смъртта на всички. Щом това е възможно, защо другото да не е? Просто трябваше да измислят какво да правят и готово, защото този път наистина искаше да помогне.
11.
Предполагаше се, че приятелското събиране у Мей Дженкинс наистина ще бъде просто това - приятелско събиране. Но когато на едно място се съберат десетина тийнейджъри, малко чипс и много бира, към тях понякога се присъединяват още и още техни приятели и изведнъж се оказваш в средата на купон, който е всичко друго, но не и благоприличен и определено е излязъл извън контрол. С две думи, имаше си алкохол, луди танци и музика до дупка и Ейми, която като всяко момиче на своята възраст обожаваше да се забавлява с приятели, наистина оползотвори вечерта максимално. Поне потанцува на воля. Голяма работа, че за момента партньор в танците й беше Марси. С малко повече късмет до края на вечерта някой можеше и да я покани.
- Което няма как да стане при положение, че съзнателно избягваш всяко момче, което те доближи - извика Марси в ухото й, когато отидоха да си сипят от странния коктейл, който Мей беше забъркала в голямата тенджера на майка си.
- Това изобщо не е вярно - извика й Ейми в отговор. - По дяволите, тук е претъпкано!
Наложи им се да си проправят път с лакти, за да стигнат до масата с алкохола. Музиката не спираше да гърми от стереоуредбата в хола. Отвсякъде се чуваха разговори на висок тон, а точно пред вратата на кухнята момче и момиче, които Ейми и Марси никога не бяха виждали, се целуваха бясно.
- Ама че гадост! - извика Ейми. - Хей, вземете си стая!
Онези все пак я чуха и се отместиха от рамката на вратата, като не пропуснаха да изкоментират нещо по неин адрес.
- Тъпаци! - Марси мина покрай тях и се насочи към масата. - Наистина не схващам какъв е смисълът да се напиеш до такава степен, че да не ти пука с кого го правиш или къде.
- Времето на романтичната любов отмина - въздъхна Ейми. - В крайна сметка всички гледат да се уредят с някого и да...
Тя замълча изведнъж и зяпна с отворена уста. Лицето й съвсем пребледня.
- Какво... - Марси млъкна и проследи погледа й през стаята към задния вход до момчето и момичето, които влизаха вътре, хванати за ръце.
- Виж ти... - промърмори Ейми след като се окопити. Джаред и Мелинда. Той държеше ръката й и я гледаше влюбено.
- Не мога да повярвам, че е с тази пачавра. Сигурно тя му се е лепнала, а той какъвто е възпитан не е искал да я разкара...
- Не, Марси. И аз го видях преди време в кафенето с нея. Просто се изненадах, не е необходимо да ме успокояваш - гласът й сега прозвуча по-студено, отколкото беше планирала. Нищо, не й пукаше. Не би следвало да й пука. Тя отмести очи от новоизлюпената двойка и се зае да си налива от коктейла.
Точно когато се обърна с гръб към тях, Джаред я забеляза. Той също пребледня и моментално пусна ръката на Мелинда. По лицето му се изписа съжаление, последвано моментално от гняв. Хвана Мелинда за лакътя и я повлече към другата стая с каменно изражение.
- Ти определено не си наред - промърмори Марси с укор.5.
- Джак, който е богат, готин и симпатичен? – попита Марси, свивайки устни в опит да разгадае мистерията няколко часа по-късно, докато обядваха в стола. – Не съм го срещала. Но нямам търпение – тя се надвеси над масата и смигна заговорнически на приятелката си.
- Много странно.
- Ти... нали не си падаш по него? – притесни се Марси. - Искам да кажа, нали за вас двамата с Джаред...
- Не, не си падам по него. Нито той по мен – отвърна Ейми мрачно, докато мислите й летяха надалеч към странните видения, които не й даваха мира. Тара умира в ръцете на Джак, Джак умира, питайки се коя е Тара... и всичко това става в някакъв странен огледален свят, или каквото там беше онова нещо. Това определено изместваше всички училищни клюки от приоритетите й, включително и клюките, свързани с новото момче в града.
- Ти не ме слушаш – оплака се Марси.
- Слушам те... просто... – не че не искаше да й каже истината. Напротив. Копнееше да я сподели с някой, който наистина ще я изслуша и разбере, но просто не вярваше, че най-добрата й приятелка заслужава чак такова доверие. Ако Марси научеше за виденията вероятно щеше да я обяви за луда и да я прати по дяволите. Затова, в името на приятелството им и репутацията си, Ейми предпочете да й сподели по-маловажната истина. Маловажна ли? – Джаред дойде вчера следобед у дома.
- НАИСТИНА ли? – ахна Марси и я погледна разбиращо. – Но нали ти го прати...
- Да, притеснил се, че съм пребледняла вчера и дойде да ме види.
- И? – поде Марси любопитно. – Ти какво направи? Целуна ли го? Аз бих.
- Не го целунах. Отново го разкарах... – Ейми отпи от колата си с тъжно изражение и въздъхна.
- И сега съжаляваш.
- Не, чудя се как да го разкарам – отвърна тя коравосърдечно.
- Виж... Ейми. Да разкараш някой като Джаред е най-лесното нещо на света. Просто трябва да го разочароваш, а такъв праволинеен тип като него определено може да се разочарова лесно. Но... това ли е, което искаш?
- Да – отсече Ейми, съжалила, че изобщо е подхванала темата. – Да го разочаровам, казваш? Да се направя на нещо, което не съм, за да ме остави на мира най-после? – в главата й вече се оформяше план за действие.
- Да не си посмяла да го направиш! Ейми Рей, ако го нараниш повече отколкото досега, направо ще го съсипеш. Никога не съм виждала някой толкова влюбен като него. Поне наистина да имаше причина да го оставиш, а ти...
- Кой кого е оставил? – долетя до тях гласът на Тара Бел, миг по-късно тя се настани на масата им, тряскайки препълнения поднос с храна пред себе си. – Защо ме гледате така? Не мога ли да седна при вас?
- Можеш да седнеш – отвърна Ейми. – Но мислехме, че предпочиташ компанията на останалите мажоретки.
- Не и днес. Ейми, трябва да говоря с теб.
- С мен? - ето това беше нещо ново. Тара и Ейми не бяха приятелки, двете дори не си говореха – не че се избягваха или мразеха, просто бяха толкова различни, че нямаше какво да си кажат.
- Става дума за това, което каза вчера...
- Какво съм казала? – попита Ейми отбранително.
- За това, че не бивало да съм тук...
- А това ли, нали ти обясних...
- Да, но... – тя погледна притеснено първо към едното момиче пред себе си, а после и към другото, чудейки се дали да им се довери. – Наистина ли това искаше да кажеш?
- А какво друго? – сви рамене Ейми, опитвайки се да звучи възможно най-невинно.
- Нищо, просто... – Тара забоде поглед в подноса с храната. – Просто исках да знам дали не си имала предвид нещо друго. Забрави. Явно съм сгрешила.
- Чакай! – изстреля Ейми преди да е успяла да се спре. Добре, каза го, сега трябваше да измисли продължението. – Какво предполагаш, че съм искала да кажа?
- Не знам. Извинявай...
- Добре, какво става между вас двете? – намеси се Марси.
- Нищо – отвърнаха те в един глас.
- Тара, защо не останеш да обядваш с нас днес? – предложи Ейми. – Тъкмо ще можем да си поговорим. Учим в един клас, а до сега не сме имали възможност да се опознаем – докато говореше, тя не откъсваше очи от нея. Сякаш с този поглед й казваше да продължи играта.
- Да, наистина е глупаво, че не сме общували досега. Не мислиш ли, Марси? – рече Тара и започна да рови с вилицата в чинията си.
- Аз ли? Да... напълно сте прави – съгласи се Марси, питайки Ейми с поглед какво става.
Ейми повдигна рамене и безгласно изрече „ нямам идея”, което си беше самата истина.
В крайна сметка обядът мина точно както се предполагаше. Трите почти не разговаряха, всяка потънала в мрачните си мисли. Марси беше прекалено впечатлена, че най-популярното момиче в училище я е заговорило, поради което нямаше представа какво да каже. Тара се чудеше какво може да довери на тези момичета, въпреки че нямаше причина да се съмнява в искреността им – те бяха свестни във всяко отношение, но дали... а пък Ейми просто я наблюдаваше с нарастващо любопитство, питайки се колко ли точно знае Тара относно видението й.
Когато най-после се нахраниха и на практика нямаха никаква причина да остават повече тук, трите се спогледаха с неудобство и най-после се разотидоха.
- Какво, по дяволите, беше това? – възкликна Марси, когато Тара се отдалечи достатъчно от тях.
- Ами... опознаване? – предположи Ейми.
- Да бе. Ейми, ти много добре знаеш за какво беше всичко това. Няма да е честно да не ми кажеш, това ще е изцяло против принципите на приятелството ни.
- Марси, наистина не зная. Поканих я да остане, защото... ами, видя ми се толкова объркана, че ми стана жал за нея.
- И какво толкова си й казала вчера, че да изглежда така „ объркана”?
- Нещо от рода, че не е честно да се затваряме в училище в такъв прекрасен ден.
- Наистина ли?
- Марси, ако имаше нещо повече щях да ти кажа. Знаеш, че ти казвам всичко.
- Как пък не. Тогава защо още не си ми казала защо скъса с Джаред?
- Ето пак с този Джаред... Хайде, ще закъснеем за час.
6.
Мисълта какво е искала да каже Тара на обяд не даде мира на Ейми през целия ден. Дали и тя по някакъв начин не е усетила, че нещо с нея не е наред? Или пък наистина е умряла и... е станало нещо, че се е съживила? Не, това беше абсурдно дори и за света, в който живееше Ейми. Тогава?
Телефонът иззвъня монотонно. Домашният телефон, който се намираше долу в кухнята.
- О, по дяволите! – измърмори Ейми. От години никой от приятелите й не се обаждаше по домашния телефон. Дори и баща й не го правеше. Значи беше или баба й или майка й. А тя не искаше да говори и с двете – първата щеше да я отегчи до смърт с безкрайните си приказки и съвети, а втората звънеше просто на сила и в гласа й винаги се прокрадваше страх, докато говореше със собствената си дъщеря!
Ейми се надигна от леглото си, където беше седнала да пише зарязаното вчера домашно, и се помъкна към първия етаж, където пазеха апарата.
- Ало? – изграчи тя с тон, който казваше „ не ми досаждайте повече”.
- Ейми Рей? – прозвуча приятен мъжки глас в слушалката.
- Кой пита?
- Здравей, Ейми, аз съм Джак.
- Джак кой? О... Джак Тревър.
- Да, Джак Тревър– лек непринуден смях в слушалката. – Слушай... чудех се дали не би искала да излезем заедно утре например? Събота е и си мислех, че би могла да ме разведеш из града...
- Да излезем? - прекъсна го тя. – Ами... Добре. Добре. Ти откъде ми имаш номера?
- Имам връзки.
- На което няма да отговоря.
- Супер. Ще мина да те взема от вас към десет. Трябва да тръгвам, викат ме. Лека.
И той затвори. Нима Джак, който, както каза Марси, беше богат, готин и симпатичен, я беше поканил да излязат? Нея?
Е, добре.
* * *
На следващия ден, точно в десет сутринта, някой позвъни на звънеца. Ейми скочи, сякаш убодена с шило, пожела лек ден на баща си и изскочи навън.
Ето го и него – Джак, облечен в скъпо яке, което струваше поне няколко хиляди. Беше дошъл пеша и се усмихваше срамежливо насреща й.
- Здравей – каза го толкова интимно, че тя се почувства неудобно. Все пак това не беше среща. Нямаше нужда от такова фамилиарничене.
- Здравей – усмихна се и тя, опитвайки да пренебрегне абсурдната идея, че би било чудесно това наистина да е среща. – Е, къде искаш да те заведа?
- На най-интересното място в този град – той отвърна на усмивката й с усмивка.
- Ето това вече е трудно.
Все пак Ейми го разведе из всички по-забележителни места наоколо, включително музея, църквата, огромния универсален магазин, показа му и ледената пързалка, която по това време на годината все още не беше ледена и в никакъв случай не можеше да мине за пързалка.
- Какво има? – попита Ейми, когато го видя как потръпна, веднага щом се озова на пързалката. Да не би да си беше спомнил нещо? Нещо, което в неговия живот никога не се беше случвало?
- Просто... мога да се закълна, че... не, нищо – той сви рамене и отмести поглед към нея.
- Искаше да кажеш нещо – настоя тя. Не го беше довела тук случайно и определено не сбърка с това си решение. Джак знаеше, въпреки че всъщност... не знаеше... а дори и да не знаеше, предусещаше. Но как?
- Все едно имам някакъв лош спомен с ледени пързалки. Много странно. Никога досега не съм ходил на пързалката.
- Странно наистина – съгласи се Ейми. – Хайде, ще те заведа в кафенето на Фил, за да видиш какво означава истинско кафе – тя се засмя непринудено, все едно не го беше използвала току-що в малкия си експеримент.
- Не съм много по кафето – смръщи се Джак.
- Ще станеш – тя се усмихна и го повлече натам.
Въпреки всичко Ейми трябваше да си признае, че си прекарва добре с Джак. Той беше забавен, с лек характер, шегуваше се непрекъснато и най-важното, наистина се интересуваше от това, което тя казваше. Но не беше Джаред. Онова, което само Джаред можеше да предизвика в сърцето й, липсваше тук. С Джак всичко беше много по-лесно, но... просто нямаше да се получи колкото и да й се искаше. Колкото пъти погледнеше в черните му очи, толкова пъти си мислеше за болката, която би изпитал Джаред, ако научи, че е с друг. И тогава, точно на вратата на кафенето, тя се сблъска с Джаред. Джаред, хванал друго момиче под ръка. Мелани Прайс – красива, умна, дългокрака. В първия миг, когато я видя, той се стъписа. Сянка премина през лицето му. Два дена? Само два дена ли му трябваха, за да я замени, след като точно преди два дена й се беше кълнял в любов?
- Ейми – измърмори Джаред смутено. – Виж ти – а после очите му се вдигнаха към високия Джак. – Ново гадже?
- Не е твоя работа! – беше единственото, което успя да се измъкне от устата й.
- Както сама каза – отвърна Джаред с прикрита горчивина и поведе Мелани навън.
- Бивше гадже? – изкоментира Джак, гледайки след тях.
- Да. Дълга история. И няма да ти я разкажа.
- Да съм питал?
- Щеше.
- Права си. Готин е. Това момче, което те гледаше толкова обречено – поясни той с усмивка. - И още си пада по теб.
- Не вярвам Мелани да е на същото мнение – отвърна Ейми и се опита да гледа настрани, за да не види той болката в очите й.
- Не мисля, че бяха на среща.
- Когато Мелани е с някое момче, това винаги е среща.
- Значи е лесна?
- Определено. Което не е моя работа – побърза да се оправдае тя и се отправи към най-близката свободна маса.
7.
Джак не знаеше абсолютно нищо за Тара. Ейми направи всичко възможно, за да я вметне в разговора, но всеки път, когато името Тара Бел се споменаваше, Джак гледаше точно като човек, който няма представа за кого става дума. И все пак реакцията му на пързалката си оставаше неизменна. Той изглеждаше така, сякаш се опитва да си спомни нещо забравено, но някаква преграда му пречи да отключи спомените си.
И колкото и да се опитваше да измисли някакво логично обяснение за всичко това, докато отново се мъчеше над есето на следващия ден, Ейми просто не успяваше да намери отговор.
- Така че дойде време да се обадим на Тара – каза си тя и се пресегна към телефона си. Определено това беше много по-важно от някакво си глупаво домашно.
Днес беше неделя, така че ако не беше заета с някоя от социалните си дейности, Тара би трябвало да отговори на обаждането.
- Ейми! – чу се гласът й в слушалката няколко секунди по-късно. – Не очаквах да се обадиш.
- Аз също. Слушай, Тара, може ли да се видим днес?
- Аз... да, няма проблем. Чакай ме у вас.
Едва половин час отне на Тара да дойде в дома на Ейми. Което си беше постижение, като се има предвид, че и тя беше дошла пеша.
Ейми направо я заведе в стаята си и затвори вратата след себе си повече от внимателно.
- Какво има? – попита Тара, оглеждайки малката стая на Ейми. – Защо ме извика толкова спешно?
- А ти защо дойде веднага, когато го направих без да съм ти обяснила причината?
- Онзи ден, когато ме блъсна... – започна Тара колебливо. – Ти видя нещо, нали?
- Да съм видяла нещо?
- Че не съм... че мястото ми не е тук.
- Как разбираш това, което каза? – нямаше никаква ирония във въпроса на Ейми, нито съмнение или подигравка. Нито каквото и да било чувство. Което доказваше на другото момиче, че тя я приема насериозно, но все още я преценява. И Тара разбра.
- Като... Ейми, заклеваш ли се, че няма да кажеш на никого за това?
- Заклевам се. Ако и ти се закълнеш.
- Никой няма да научи нищо за този разговор.
- Добре. Слушам те.
Тара въздъхна и седна на леглото без да е получила покана. Въздухът в стаята се изпълни с аромата на скъпия й парфюм.
- От няколко месеца насам... това чувство, че принадлежа на друго място... че не съм част от този свят...
- Кога започна всичко това с точност?
- Няколко дни след рождения ми ден. В началото имах чувството, че не познавам никого от хората около себе си. Имам предвид... знаех имената на всички и всичко за тях, но все едно никога преди не ги бях срещала, въпреки че съм прекарала целия си живот с тях. Какво видя, когато ме докосна, Ейми?
- Че си умряла – призна си тя. – Че си умряла в нощта на рождения си ден.
- На ледената пързалка...
- Да. Как разбра за пързалката?
- Не знам – отвърна Тара. Лицето й съвсем беше пребледняло. Тя приличаше на някой, хванат в лабиринт, от който няма изход. Ако изобщо се беше съмнявала в искреността й, сега Ейми беше уверена в нея. Не можеш да изиграеш подобно нещо. – Понякога имам тези сънища. Сънувам, че съм на пързалката и съм много щастлива, а после летя през прозореца на някаква сграда. И се събуждам в леглото си.
- Ами момчето?
- Момче?
- На пързалката имаше момче с теб, Тара. Джак?
- Не... аз – тя заклати глава в отрицание. – Не се сещам... Какво означава това, Ейми? Луда ли съм?
- Това е все едно да питаш дали аз съм луда, Тара. Аз видях как умираш, а това никога не се е случвало. Аз съм по-луда от теб.
Двете се засмяха и сякаш този смях премахна цялото напрежение по между им.
- Какво смяташ да правим? – попита Ейми накрая.
- Да правя? Не знам... има ли нещо, което мога да направя?
- Ами за мен това е най-странното нещо, което съм виждала досега. А аз съм виждала много странности.
- Тогава, мислиш ли, че можеш да ми помогнеш?
- Ще направя всичко възможно. Дай си ръката.
Тара подаде ръката си и Ейми я докосна бавно и предпазливо. Бяла стая, обляна в слънчева светлина. Тара в леглото си, белокоса, заобиколена от децата и внуците си. Умираща на осемдесет години от старост. У дома.
- Но... – прошепна Ейми.
- Какво? Какво? – притесни се Тара.
- Нищо, за което да се тревожиш. Всичко е напълно нормално. Не разбирам...
- Какво?
- Предишният път, когато те докоснах, видях пързалката. А сега виждам как ще умреш на старини. Спокойно. Ще умреш от старост.
- Ти виждаш... винаги ли?
- Винаги, когато докосна някого. Става за секунди, а след това изчезва – обясни Ейми. – Дай ми пак ръката си.
Видението беше същото. Бялата стая. И само за миг, точно преди да пусне пръстите й, усети как някакъв студ нахлува около Тара в бялата стая. За миг пред очите й отново изникна ледената пързалка. Джак беше там и плачеше над тялото на Тара.
- Добре, това е много странно.
Точно в този миг телефонът й иззвъня.
- Джак? – попита тя в телефона. Интересно какво ли би казал, ако знаеше, че е част от някакво ненормално видение.
- Това беше бързо. Слушай... вчера изкарах чудесно и си мислех...
- Не, няма да дойда на среща с теб – особено след като току-що го видя отново да плаче над тялото на момичето, което седеше срещу нея.
- Дори не съм го казал.
- Но щеше.
- Защо не?
- Не сега, Джак. Заета съм. Ще ти се обадя после.
- А всички се чудят защо си зарязала Джаред – изкоментира Тара още преди Ейми да е затворила.
- Тара? – извика Джак в слушалката.
- Какво каза? – попита го Ейми автоматично.
- Не знам – прозвуча обърканият му глас. – Просто гласът ми се стори познат.
- Ти каза, че не я познаваш.
- Не я познавам. Вероятно е просто съвпадение.
- Слушай, Джак... – започна тя, обмисляйки нов стратегия. - Утре кога си свободен?
- Значи все пак ще излезеш с мен?
- Не и на среща. Е, кога си свободен?
- След десет. В понеделник нямам много часове.
- Чудесно. Ще те чакам в училище – а после му затвори.
- Току-що си уреди среща – отбеляза Тара безпристрастно.
- По-скоро уредих среща на теб.
- Аз си имам гадже.
Ако изобщо връзката й с Рийс Танър можеше да мине за такава. Къде на този свят да се показваш с някого на публични места означава, че сте гаджета?
- Тара, във видението ми, когато ти умираш, до теб има едно момче. Джак. Той твърди, че не те познава. Но не съм убедена. Сякаш нещо нарочно му пречи да си спомни.
- Значи утре той ще дойде в училище?
8.
В понеделник заваля силен дъжд, а в промеждутъците, в които дъждът спираше, излизаше вятър, който брулеше все още зелените листа на дърветата и превиваше безмилостно клоните. Това беше един от малкото дни в живота на Ейми, когато тя си мечтаеше наистина да има кола. Или гадже с кола. Или изобщо гадже...
И точно тогава, когато почти беше стигнала до училището, сравнително суха при това и неописуемо щастлива, че няма да й се налага да излиза навън през почти целия ден, по улицата с бясна скорост премина непозната скъпа кола и я опръска цялата с кал и вода.
- Хей! - изкрещя тя сърдито на шофьора, който вече свиваше зад ъгъла. - По дяволите!
Покрай нея минаха някакви ученици, които не познаваше, но на които нищо не попречи да й се присмеят. Казаха нещо от рода, че приличала на мокра котка и че била много секси с тези прилепнали дрехи. А след тях мина Джаред. За един миг двамата се гледаха - загрижеността в неговите очи и притеснението в нейните на фона на изливащия се над черните им чадъри дъжд... После мигът отлетя. Погледът на Джаред стана студен, той рязко се обърна и се скри в двора на училището.
- По дяволите! - повтори Ейми, почервеняла от срам.
И сега какво? Мисълта, че той я е видял така, примесена с мисълта, че и Джак ще я види така и че в сравнение с Тара ще прилича на някоя просякиня, беше ужасна. Не че Тара или Джак щяха да кажат нещо. Просто беше гадно.
- Еймс, миличка... - долетя до нея гласът на Марси. Ето я и нея - суха и спретната в удобното си кожено яке, с което никога не се разделяше. Усмихваше се широко под отблясъците, които бледосиният чадър хвърляше по чистата кожа на лицето й. - Какво е станало?
- Някакъв идиот с кола ме опръска цялата.
- Затова ли изглеждаш толкова нещастна?
- Да... - отвърна Ейми уклончиво, надявайки се този отговор да е достатъчен. Изобщо не й се искаше отново да подхващат темата за Джаред. Ако можех да ти обясня, щеше да ме разбереш, помисли си тя тъжно и се усмихна на приятелката си, докато двете влизаха в сградата на училището.
- Знаеш ли, обожавам, когато вали - бърбореше Марси, докато вървяха към класната стая, след като задължително бяха минали през тоалетната преди това. - Представи си... двамата с момчето, което обичаш се срещате в дъжда и вървите прегърнати, подслонявайки се под един чадър и...
Ейми не чу останалата част. Мислите й бяха отлетели към Джаред и неговата прегръдка. Към това колко лесно в погледа му се меняха топлота и отчуждение... и колко много я болеше и от двете. Направо да не повярва човек, че е толкова влюбена в гаджето си от гимназията. Зачуди се дали тези чувства щяха да останат в сърцето й и след десет години. Дано да си отидат до тогава...
* **
Час по литература. Джаред на съседната редица два чина по-напред. Косата на Джаред. Скованата му стойка. Дългите пръсти, които почесват тила му. Джаред, който се опитва да внимава в лекцията на мистър Бел, но си личи колко е разсеян. Споменът за аромата на кожата му. Сълзите в очите на Ейми. Тъжният поглед на Марси и шумната й въздишка, докато наблюдава ту единия, ту другия.
Часът свърши. А после още един. Десет сутринта. Телефонът на Ейми иззвъня настойчиво. Тя отговори припряно, но инстинктивно се усмихна, когато чу гласа на Джак в слушалката.
- Отпред съм - рече той бодро, сякаш лошото време изобщо не го притесняваше.
- Идвам - отвърна Ейми и затвори. - Марси!
- Да? - приятелката й се обърна любопитно към нея, изоставяйки глупавия разговор, който водеше с Делия Плейн. Делия се усмихна, промърмори едно " аз ще тръгвам" и се изгуби в коридора.
- Може ли да кажеш на Тара, че я чакам на входа след пет минути?
- На Тара Бел? - ахна Марси. - Ама...
- Спокойно, тя знае за какво става дума.
- А аз кога ще разбера?
- Ами... после ще ти разкажа, разбира се - излъга Ейми и моментално се изчерви заради това. Мразеше проклетите лъжи и недомлъвки. Но нямаше друг избор.
В следващия миг вече бързаше навън, заинтригувана от загадката, която й предстоеше да разкрие. А щеше да я разкрие, защото беше убедена, че срещнат ли се Тара и Джак всичко ще си дойде на мястото. Нищо, че и двамата твърдяха, че не се познават. В крайна сметка за всяко нещо на този свят си има логично обяснение и за странния случай с тях също щеше да се намери такова.
- Хей, Ейми - зарадва се Джак, когато я видя и вдигна ръка за поздрав, докато тя се приближаваше забързано към него.
- Здрасти - усмихна се и тя. - Извинявай, че се забавих.
- Няма нищо. Не ми пречи да чакам под дъжда, но трябва да си призная, че това е доста странно място за среща, да знаеш.
- Джак, това не е среща. Поне не с мен.
- Ами дори и за среща с приятел... да не смяташ да ме използваш като причина, за да избягаш?
- Докато навън вали така, не смятам да мърдам оттук. Пък и не ми трябва причина, ако реша да избягам.
- Виж я ти дъщерята на пастора...
- Татко е по праведността. Аз съм взела порочността на майка ми и...
Тя не довърши изречението си, защото точно в този миг към тях се приближи и Тара.
- Ейми, Марси каза... оу...
Тара се закова на място в мига, в който видя високото тъмнокосо момче да стърчи над Ейми. Беше облечен в скъпи дрехи и дори както го гледаше в гръб и докато той бавно, сякаш безкрайно бавно, се обръщаше към нея, тя беше убедена как изглежда. Тя знаеше кой е той. Това беше Джак! Джак Талбот!
- Джак?!
Джак се обърна изненадано към непознатото момиче пред себе си и премигна.
- Джак! – извика Тара и се хвърли на врата му.
- Какво става тук? – попита той сърдито и я отблъсна от себе си. В погледа му се четяха объркване и враждебност. – Коя си ти?
9.
- Какво става тук, Ейми? – попита Джак учудено, гледайки ту едното, ту другото момиче.
- Джак... – Тара отново го докосна, постави ръце на раменете му и го накара да я погледне. В миг всичките спомени се бяха върнали в главата й.
- Ти ли си онази Тара, за която Ейми толкова говореше? – попита той с любопитство. Определено не беше очаквал някое непознато момиче да го прегръща още преди да са се запознали. А и според Ейми тази Тара твърдеше, че са се срещали.
- Да – отвърна Тара. – Джак, не ме ли помниш?
- Със сигурност щях да си спомня, ако се бяхме срещали.
- Но ти... – заекна тя неразбиращо. – Ти ме последва. Каза на онзи човек, че никога няма да ме забравиш. Че дори и тук...
- Моля?
- Ти не знаеш – възкликна Тара смаяно, изведнъж осъзнала реалността. – Той не знае – сега говореше на Ейми.
- Не знае какво? – прошепна Ейми.
Тара премигна, погледна към Джак отново, затвори очи, една голяма сълза се търколи изпод клепачите й, после отново премигна и отмести поглед.
- Извинявай, сгрешила съм. Припознала съм се – след което се усмихна пресилено, обърна се, остана един дълъг миг, опитвайки да овладее чувствата си, и си отиде.
- Какво беше това? – попита Джак с усмивка на неразбиране, когато двамата с Ейми отново останаха сами.
- Сигурен ли си, че никога не си срещал Тара? – отвърна му Ейми замислено.
- Защо трябва да съм я виждал? Наистина е симпатична, добре де, много е красива, но ми изглежда малко смахната. Поне така се държи.
- И никога, ама никога не си ходил на ледената пързалка с нея?
- Никога. Виж, Ейми, не съм луд, определено щях да си спомня такова нещо.
- Добре – въздъхна Ейми и сви рамене. Беше се надявала на повече от тази среща, а накрая нямаше представа какво да мисли. Но пък Тара си беше спомнила нещо. Беше преминала през блокадата на онова, или онзи, което блокираше спомените им и вече знаеше някаква част от загадката. Трябваше да я намери и да я разпита.
- Е, ще ме разведеш ли из училището? – попита Джак подкупващо.
- Да те разведа из училището ли? – гласът й прозвуча троснато и си личеше, че мислите й са на светлинни години от тук. – Оу... Да, да, разбира се. Извинявай, просто нищичко не разбирам.
- Моля?
- Нищо. Да вървим.
Тя го хвана под ръка и го помъкна едва ли не насила през главния вход, по коридорите, към класната стая, където щеше да има часове след няколко минути.
Очите на Марси щях да изскочат от орбитите си, когато най-добрата й приятелка се появи с богатото красиво момче пред всички. От задните чинове се чуха някои подсвирквания, но като цяло обиколката мина добре. Поне според Ейми. Джак, макар и сам да го беше предложил, не се чувстваше на място сред връстниците си. Като човек, който цял живот е учил вкъщи - „ за да получиш възможно най-доброто образование далеч от тази сбирщина”, както се оправдаваше майка му – той нямаше много опит в общуването на училищно ниво. Поне това обясни на новата си приятелка, когато си тръгваше.
- Сигурно не е лесно – каза тя със съчувствие в гласа си.
- Някъде след като станеш на тринайсет свикваш – отвърна Джак с безразличие. – Е, госпожице Рей, беше ми много приятно да се помотаем заедно в училище – той й се поклони театрално. – Кога ще те видя отново?
- Ами... ще измислим нещо – отвърна Ейми. – Трябва да влизам в час, Джак...
Джак се усмихна пораженчески, махна й за довиждане, с което съвсем леко докосна пръстите й, разтвори чадъра си и се изгуби под пелената от дъжд, който продължаваше да се сипе навън. Ейми го гледа един дълъг миг, питайки се какво толкова странно имаше във видението този път. Сякаш някой нарочно се опитваше да й попречи да види.
- И става все по-странно и по-странно – промърмори тя под нос.
10.
До края на седмицата никой не видя Тара повече, тя не отговаряше на обажданията на приятелите си и из училището се понесе слух, че окончателно е скъсала с гаджето си. Ейми също не успя да се свърже с нея, въпреки че не спря да й звъни. Дори най-добрата приятелка на Тара, всепризнатата кучка Лусинда Томпсън, каза, че не знае къде е.
- Не мислиш ли, че е логично да не иска да вижда никого? - попита Марси, докато двете вървяха към изхода на училището.
- Какво искаш да кажеш? - попита Ейми изненадано.
- Ако Тара наистина е обичала Джак толкова, а той се е държал като задник, както ти каза, не е ли логично да й се иска да се скрие и да си изплаче мъката насаме? – Марси говореше за лъжата, която Ейми спретна, че Тара и Джак са бивши гаджета. Това беше единствената й възможност да обясни защо се мотае с тях двамата напоследък, а именно – в опит да ги сдобри.
- Мислиш ли?
- Всяко момиче би го направило. Аз бих – продължи Марси.
- Аз не - намръщи се Ейми.
- Друг път. Кой се скри при баба си това лято?
- Искам да кажа, че не бих изчезнала така... - оправда се Ейми. - Цял ден й звъня, а от нея няма и следа. Не е честно да караш другите да се притесняват... мисля - тя се почеса по главата и се промуши през вратата, препречвайки пътя на момче, което не беше виждала досега. Момчето я изгледа сърдито, а тя се усмихна невинно.
- Съжалявам - каза му с ангелско гласче, а после изтича надолу по стълбите. - Чао, Марси, ще ти се обадя довечера.
Обърна се напред и на бегом прекоси широкия двор. В мига, в който се озова на тротоара, скрита от съучениците си, тя вдиша дълбоко от свежия есенен въздух, разкопча палтото си, защото беше прекалено топло днес с това прекрасно ярко слънце, греещо високо в небето, и пое към дома на Тара.
Къщата на господин и госпожа Бел се намираше на края на града в посока, противоположна на къщата на пастора Рей.
На Ейми й трябваше поне един час ходене пеш, докато стигне до мястото. Когато се озова там вече беше изморена, изнервена и гладна, а на всичко отгоре дори не бе сигурна дали ще намери Тара у дома.
Пристъпи на верандата и рязко натисна звънеца. А после зачака. Десет секунди, двайсет. После чу някой от вътре да влачи крака по дъските и миг по-късно пред нея застана самият мистър Джордж Бел в целия си блясък и по пантофи. Изглеждаше зачервен, разрошен, измачкан в домашните си дрехи, носеше странни очила с големи лупи, от които слабото му добродушно лице изглеждаше още по-слабо и по-добродушно. Той дълго гледа момичето пред себе си, опитвайки да си спомни коя е, а след това се усмихна мило и й направи път да влезе.
- Какво прави дъщерята на Хари у дома?
- Аз ли? - попита Ейми смутено, несвикнала някой да нарича баща й с малкото му име. - Ами... Тара тук ли е?
- Тара?... Да, разбира се, горе е. Изглежда малко подтисната. Ти знаеш ли какво й е? Държи се странно – сподели той с тайнствен глас. - Според мен е влюбена, но... малко ме притеснява. Трябва ли да се притеснявам, как мислиш? – мистър Бел наистина изглеждаше притеснен за дъщеря си, но сякаш повече го тревожеше фактът, че Ейми Рей се е появила в дома му, в резултат на което не спираше да премигва нервно. Странно. - Качи се по стълбите, втората врата вляво – обясни накрая.
- Много благодаря - отвърна Ейми, стараейки се да звучи възможно най-възпитано и по този начин да разсее съмненията му, след което се промуши между него и стената и се втурна нагоре.
Почука нетърпеливо на вратата на Тара и едва дочакала отговор, влезе вътре. Оказа се в малка стаичка с бели стени и спуснати завеси – вътре цареше полумрак, а Тара се бе свила на пода до леглото. Ръцете й прегръщаха коленете, а тя гледаше втренчено в някаква невидима точка пред себе си. Погледът й беше напълно празен и лишен от живот. И това било любовна мъка, помисли си Ейми с ирония.
- Тара? - попита тя предпазливо и пристъпи към нея. - Тара, погледни ме.
Но тя не го направи. Ейми нямаше друг избор освен да вземе ръцете й в своите. Видението я удари като гръм, тя моментално пусна ръцете й и я погледна уплашено.
- Тара, какво става? - почти изпищя. Досущ като при Джак този път усети нещо различно. Макар че виждаше същото, което и преди, този път имаше и друго, сякаш нещо се беше объркало и то много сериозно. Нещо, свързано с нейната намеса в тази история. - Тара, моля те. Моля те - натърти накрая.
- Какво, видя как ще умра? - проговори Тара с пуст глас и най-накрая бавно отмести поглед. - Аз вече умрях – добави с безразличие.
Ейми я погледна объркано и поклати глава.
- Не, още не...
- Напротив. На осемнайстия ми рожден ден – заобяснява Тара все така равнодушно. - На пързалката в близост до Света Ана. Толкова ме беше страх тогава. Аз веднага разбрах, че ще умра. Когато не ми достигна въздух и се свлякох на леда. Не от смъртта, беше ме страх, че всичко свърши. Всичките ми мечти и планове се разбиха на парченца. Знаеш ли какво е да умреш? Просто изчезваш, спираш да съществуваш – тя се засмя зловещо – смях, в който нямаше и капчица веселост. Личеше си, че уплашена до смърт. - Няма нито рай, нито ад, Ейми. Нищичко. Рееш се в мрак и чернота, рееш се и... това наистина е краят - сега тя вдигна големите си изплашени очи към другото момиче. - Не искам да умирам отново.
- Ти никога не си умирала, Тара. Не говори такива неща, баща ти направо ще откачи, ако те чуе...
- Този човек не ми е баща - отсече Тара студено. - Моят баща ме е зарязал в кофа за боклук, когато съм се родила. Такъв е Джордж Бел в света, в който израснах.
- Тара, започваш да ме плашиш.
- Ти виждаш как ще умре всеки, до когото се докоснеш, а аз те плаша?
- Ти... звучиш налудничаво, Тара. Мистър Бел никога не би направил подобно нещо. А пък ти си съвсем жива.
- В този свят.
- Моля?
- Човекът с шлифера... – очите й се напълниха със сълзи при спомена. - Когато ме съживи, той каза, че някак си съм прескочила в света, за който ти говоря. В онзи свят, в който Тара Бел и Джак Талбот са бедни и самотни сираци от Света Ана.
- За паралелни светове ли говорим? - попита Ейми скептично. Нищичко не разбираше. Ама нищичко.
- Откъде, по дяволите да знам? Ти си експертът по странностите.
- Значи, ако съм те разбрала... когато ти си се родила, някак си си прескочила в паралелен свят... но си умряла и някакъв тип с шлифер е дошъл да те върне обратно тук. Ами Джак? Изобщо той Джак от моя свят ли е или от твоя?
- Н-не знам. Той... той скочи с мен през прозореца и... може би моят Джак е умрял, когато е паднал, а може и да е дошъл с мен. Не зная. Онзи човек каза, че той няма да ме помни дори и да ме последва... - при последните думи гласът й се изгуби сред сълзите, които се стичаха безшумно от очите й. - Какво ще правя сега? Толкова ме е страх...
- Не се страхувай. Ще се справим с това, ясно? Трябва да се стегнеш. Погледни ме, Тара - Тара бавно вдигна очите си към нея. Ейми потрепери от отчаянието, което успя да прочете в тях, но не се отказа. Друг път щеше да обмисля тази странна история. Сега новата й приятелка се нуждаеше от подкрепа. - Ти си късметлийка, чуваш ли? Не всеки има възможност да изживее живота си отново, да намери семейството си и то да е точно такова, за каквото е мечтал. Относно Джак... убедена съм, че Джак е твоят Джак. А сега се изстържи от този проклет под и започни да живееш живота си. Обади се на Лусинда и...
- Не мога да понасям Лусинда - измърмори Тара с малко по-ведър тон.
- Тогава ела с нас у Мей Дженкинс. Техните ги няма през уикенда и ще се съберем няколко души утре вечерта. Имаш нужда да се разведриш. Горе главата, Тара, всичко ще се нареди, ще видиш. Между другото, наложи се да кажа на Марси, че Джак ти е бивше гадже, което не си преживяла. Задаваше много въпроси.
- Марси не знае ли?
- Не мога да си позволя да загубя най-добрата си приятелка заради проклетите видения. Ако знаеше, щеше да ме обяви за луда. Е, тръгвам. Ще ти се обадя.
Ейми си тръгна някак спокойна от дома й. Всичко, което научи, беше странно. Паралелни светове, типове с шлифери, хора, които се събуждат след смъртта си, но не се страхуваше от това. И какво толкова? Тя виждаше смъртта на всички. Щом това е възможно, защо другото да не е? Просто трябваше да измислят какво да правят и готово, защото този път наистина искаше да помогне.
11.
Предполагаше се, че приятелското събиране у Мей Дженкинс наистина ще бъде просто това - приятелско събиране. Но когато на едно място се съберат десетина тийнейджъри, малко чипс и много бира, към тях понякога се присъединяват още и още техни приятели и изведнъж се оказваш в средата на купон, който е всичко друго, но не и благоприличен и определено е излязъл извън контрол. С две думи, имаше си алкохол, луди танци и музика до дупка и Ейми, която като всяко момиче на своята възраст обожаваше да се забавлява с приятели, наистина оползотвори вечерта максимално. Поне потанцува на воля. Голяма работа, че за момента партньор в танците й беше Марси. С малко повече късмет до края на вечерта някой можеше и да я покани.
- Което няма как да стане при положение, че съзнателно избягваш всяко момче, което те доближи - извика Марси в ухото й, когато отидоха да си сипят от странния коктейл, който Мей беше забъркала в голямата тенджера на майка си.
- Това изобщо не е вярно - извика й Ейми в отговор. - По дяволите, тук е претъпкано!
Наложи им се да си проправят път с лакти, за да стигнат до масата с алкохола. Музиката не спираше да гърми от стереоуредбата в хола. Отвсякъде се чуваха разговори на висок тон, а точно пред вратата на кухнята момче и момиче, които Ейми и Марси никога не бяха виждали, се целуваха бясно.
- Ама че гадост! - извика Ейми. - Хей, вземете си стая!
Онези все пак я чуха и се отместиха от рамката на вратата, като не пропуснаха да изкоментират нещо по неин адрес.
- Тъпаци! - Марси мина покрай тях и се насочи към масата. - Наистина не схващам какъв е смисълът да се напиеш до такава степен, че да не ти пука с кого го правиш или къде.
- Времето на романтичната любов отмина - въздъхна Ейми. - В крайна сметка всички гледат да се уредят с някого и да...
Тя замълча изведнъж и зяпна с отворена уста. Лицето й съвсем пребледня.
- Какво... - Марси млъкна и проследи погледа й през стаята към задния вход до момчето и момичето, които влизаха вътре, хванати за ръце.
- Виж ти... - промърмори Ейми след като се окопити. Джаред и Мелинда. Той държеше ръката й и я гледаше влюбено.
- Не мога да повярвам, че е с тази пачавра. Сигурно тя му се е лепнала, а той какъвто е възпитан не е искал да я разкара...
- Не, Марси. И аз го видях преди време в кафенето с нея. Просто се изненадах, не е необходимо да ме успокояваш - гласът й сега прозвуча по-студено, отколкото5.
- Джак, който е богат, готин и симпатичен? – попита Марси, свивайки устни в опит да разгадае мистерията няколко часа по-късно, докато обядваха в стола. – Не съм го срещала. Но нямам търпение – тя се надвеси над масата и смигна заговорнически на приятелката си.
- Много странно.
- Ти... нали не си падаш по него? – притесни се Марси. - Искам да кажа, нали за вас двамата с Джаред...
- Не, не си падам по него. Нито той по мен – отвърна Ейми мрачно, докато мислите й летяха надалеч към странните видения, които не й даваха мира. Тара умира в ръцете на Джак, Джак умира, питайки се коя е Тара... и всичко това става в някакъв странен огледален свят, или каквото там беше онова нещо. Това определено изместваше всички училищни клюки от приоритетите й, включително и клюките, свързани с новото момче в града.
- Ти не ме слушаш – оплака се Марси.
- Слушам те... просто... – не че не искаше да й каже истината. Напротив. Копнееше да я сподели с някой, който наистина ще я изслуша и разбере, но просто не вярваше, че най-добрата й приятелка заслужава чак такова доверие. Ако Марси научеше за виденията вероятно щеше да я обяви за луда и да я прати по дяволите. Затова, в името на приятелството им и репутацията си, Ейми предпочете да й сподели по-маловажната истина. Маловажна ли? – Джаред дойде вчера следобед у дома.
- НАИСТИНА ли? – ахна Марси и я погледна разбиращо. – Но нали ти го прати...
- Да, притеснил се, че съм пребледняла вчера и дойде да ме види.
- И? – поде Марси любопитно. – Ти какво направи? Целуна ли го? Аз бих.
- Не го целунах. Отново го разкарах... – Ейми отпи от колата си с тъжно изражение и въздъхна.
- И сега съжаляваш.
- Не, чудя се как да го разкарам – отвърна тя коравосърдечно.
- Виж... Ейми. Да разкараш някой като Джаред е най-лесното нещо на света. Просто трябва да го разочароваш, а такъв праволинеен тип като него определено може да се разочарова лесно. Но... това ли е, което искаш?
- Да – отсече Ейми, съжалила, че изобщо е подхванала темата. – Да го разочаровам, казваш? Да се направя на нещо, което не съм, за да ме остави на мира най-после? – в главата й вече се оформяше план за действие.
- Да не си посмяла да го направиш! Ейми Рей, ако го нараниш повече отколкото досега, направо ще го съсипеш. Никога не съм виждала някой толкова влюбен като него. Поне наистина да имаше причина да го оставиш, а ти...
- Кой кого е оставил? – долетя до тях гласът на Тара Бел, миг по-късно тя се настани на масата им, тряскайки препълнения поднос с храна пред себе си. – Защо ме гледате така? Не мога ли да седна при вас?
- Можеш да седнеш – отвърна Ейми. – Но мислехме, че предпочиташ компанията на останалите мажоретки.
- Не и днес. Ейми, трябва да говоря с теб.
- С мен? - ето това беше нещо ново. Тара и Ейми не бяха приятелки, двете дори не си говореха – не че се избягваха или мразеха, просто бяха толкова различни, че нямаше какво да си кажат.
- Става дума за това, което каза вчера...
- Какво съм казала? – попита Ейми отбранително.
- За това, че не бивало да съм тук...
- А това ли, нали ти обясних...
- Да, но... – тя погледна притеснено първо към едното момиче пред себе си, а после и към другото, чудейки се дали да им се довери. – Наистина ли това искаше да кажеш?
- А какво друго? – сви рамене Ейми, опитвайки се да звучи възможно най-невинно.
- Нищо, просто... – Тара забоде поглед в подноса с храната. – Просто исках да знам дали не си имала предвид нещо друго. Забрави. Явно съм сгрешила.
- Чакай! – изстреля Ейми преди да е успяла да се спре. Добре, каза го, сега трябваше да измисли продължението. – Какво предполагаш, че съм искала да кажа?
- Не знам. Извинявай...
- Добре, какво става между вас двете? – намеси се Марси.
- Нищо – отвърнаха те в един глас.
- Тара, защо не останеш да обядваш с нас днес? – предложи Ейми. – Тъкмо ще можем да си поговорим. Учим в един клас, а до сега не сме имали възможност да се опознаем – докато говореше, тя не откъсваше очи от нея. Сякаш с този поглед й казваше да продължи играта.
- Да, наистина е глупаво, че не сме общували досега. Не мислиш ли, Марси? – рече Тара и започна да рови с вилицата в чинията си.
- Аз ли? Да... напълно сте прави – съгласи се Марси, питайки Ейми с поглед какво става.
Ейми повдигна рамене и безгласно изрече „ нямам идея”, което си беше самата истина.
В крайна сметка обядът мина точно както се предполагаше. Трите почти не разговаряха, всяка потънала в мрачните си мисли. Марси беше прекалено впечатлена, че най-популярното момиче в училище я е заговорило, поради което нямаше представа какво да каже. Тара се чудеше какво може да довери на тези момичета, въпреки че нямаше причина да се съмнява в искреността им – те бяха свестни във всяко отношение, но дали... а пък Ейми просто я наблюдаваше с нарастващо любопитство, питайки се колко ли точно знае Тара относно видението й.
Когато най-после се нахраниха и на практика нямаха никаква причина да остават повече тук, трите се спогледаха с неудобство и най-после се разотидоха.
- Какво, по дяволите, беше това? – възкликна Марси, когато Тара се отдалечи достатъчно от тях.
- Ами... опознаване? – предположи Ейми.
- Да бе. Ейми, ти много добре знаеш за какво беше всичко това. Няма да е честно да не ми кажеш, това ще е изцяло против принципите на приятелството ни.
- Марси, наистина не зная. Поканих я да остане, защото... ами, видя ми се толкова объркана, че ми стана жал за нея.
- И какво толкова си й казала вчера, че да изглежда така „ объркана”?
- Нещо от рода, че не е честно да се затваряме в училище в такъв прекрасен ден.
- Наистина ли?
- Марси, ако имаше нещо повече щях да ти кажа. Знаеш, че ти казвам всичко.
- Как пък не. Тогава защо още не си ми казала защо скъса с Джаред?
- Ето пак с този Джаред... Хайде, ще закъснеем за час.
6.
Мисълта какво е искала да каже Тара на обяд не даде мира на Ейми през целия ден. Дали и тя по някакъв начин не е усетила, че нещо с нея не е наред? Или пък наистина е умряла и... е станало нещо, че се е съживила? Не, това беше абсурдно дори и за света, в който живееше Ейми. Тогава?
Телефонът иззвъня монотонно. Домашният телефон, който се намираше долу в кухнята.
- О, по дяволите! – измърмори Ейми. От години никой от приятелите й не се обаждаше по домашния телефон. Дори и баща й не го правеше. Значи беше или баба й или майка й. А тя не искаше да говори и с двете – първата щеше да я отегчи до смърт с безкрайните си приказки и съвети, а втората звънеше просто на сила и в гласа й винаги се прокрадваше страх, докато говореше със собствената си дъщеря!
Ейми се надигна от леглото си, където беше седнала да пише зарязаното вчера домашно, и се помъкна към първия етаж, където пазеха апарата.
- Ало? – изграчи тя с тон, който казваше „ не ми досаждайте повече”.
- Ейми Рей? – прозвуча приятен мъжки глас в слушалката.
- Кой пита?
- Здравей, Ейми, аз съм Джак.
- Джак кой? О... Джак Тревър.
- Да, Джак Тревър– лек непринуден смях в слушалката. – Слушай... чудех се дали не би искала да излезем заедно утре например? Събота е и си мислех, че би могла да ме разведеш из града...
- Да излезем? - прекъсна го тя. – Ами... Добре. Добре. Ти откъде ми имаш номера?
- Имам връзки.
- На което няма да отговоря.
- Супер. Ще мина да те взема от вас към десет. Трябва да тръгвам, викат ме. Лека.
И той затвори. Нима Джак, който, както каза Марси, беше богат, готин и симпатичен, я беше поканил да излязат? Нея?
Е, добре.
* * *
На следващия ден, точно в десет сутринта, някой позвъни на звънеца. Ейми скочи, сякаш убодена с шило, пожела лек ден на баща си и изскочи навън.
Ето го и него – Джак, облечен в скъпо яке, което струваше поне няколко хиляди. Беше дошъл пеша и се усмихваше срамежливо насреща й.
- Здравей – каза го толкова интимно, че тя се почувства неудобно. Все пак това не беше среща. Нямаше нужда от такова фамилиарничене.
- Здравей – усмихна се и тя, опитвайки да пренебрегне абсурдната идея, че би било чудесно това наистина да е среща. – Е, къде искаш да те заведа?
- На най-интересното място в този град – той отвърна на усмивката й с усмивка.
- Ето това вече е трудно.
Все пак Ейми го разведе из всички по-забележителни места наоколо, включително музея, църквата, огромния универсален магазин, показа му и ледената пързалка, която по това време на годината все още не беше ледена и в никакъв случай не можеше да мине за пързалка.
- Какво има? – попита Ейми, когато го видя как потръпна, веднага щом се озова на пързалката. Да не би да си беше спомнил нещо? Нещо, което в неговия живот никога не се беше случвало?
- Просто... мога да се закълна, че... не, нищо – той сви рамене и отмести поглед към нея.
- Искаше да кажеш нещо – настоя тя. Не го беше довела тук случайно и определено не сбърка с това си решение. Джак знаеше, въпреки че всъщност... не знаеше... а дори и да не знаеше, предусещаше. Но как?
- Все едно имам някакъв лош спомен с ледени пързалки. Много странно. Никога досега не съм ходил на пързалката.
- Странно наистина – съгласи се Ейми. – Хайде, ще те заведа в кафенето на Фил, за да видиш какво означава истинско кафе – тя се засмя непринудено, все едно не го беше използвала току-що в малкия си експеримент.
- Не съм много по кафето – смръщи се Джак.
- Ще станеш – тя се усмихна и го повлече натам.
Въпреки всичко Ейми трябваше да си признае, че си прекарва добре с Джак. Той беше забавен, с лек характер, шегуваше се непрекъснато и най-важното, наистина се интересуваше от това, което тя казваше. Но не беше Джаред. Онова, което само Джаред можеше да предизвика в сърцето й, липсваше тук. С Джак всичко беше много по-лесно, но... просто нямаше да се получи колкото и да й се искаше. Колкото пъти погледнеше в черните му очи, толкова пъти си мислеше за болката, която би изпитал Джаред, ако научи, че е с друг. И тогава, точно на вратата на кафенето, тя се сблъска с Джаред. Джаред, хванал друго момиче под ръка. Мелани Прайс – красива, умна, дългокрака. В първия миг, когато я видя, той се стъписа. Сянка премина през лицето му. Два дена? Само два дена ли му трябваха, за да я замени, след като точно преди два дена й се беше кълнял в любов?
- Ейми – измърмори Джаред смутено. – Виж ти – а после очите му се вдигнаха към високия Джак. – Ново гадже?
- Не е твоя работа! – беше единственото, което успя да се измъкне от устата й.
- Както сама каза – отвърна Джаред с прикрита горчивина и поведе Мелани навън.
- Бивше гадже? – изкоментира Джак, гледайки след тях.
- Да. Дълга история. И няма да ти я разкажа.
- Да съм питал?
- Щеше.
- Права си. Готин е. Това момче, което те гледаше толкова обречено – поясни той с усмивка. - И още си пада по теб.
- Не вярвам Мелани да е на същото мнение – отвърна Ейми и се опита да гледа настрани, за да не види той болката в очите й.
- Не мисля, че бяха на среща.
- Когато Мелани е с някое момче, това винаги е среща.
- Значи е лесна?
- Определено. Което не е моя работа – побърза да се оправдае тя и се отправи към най-близката свободна маса.
7.
Джак не знаеше абсолютно нищо за Тара. Ейми направи всичко възможно, за да я вметне в разговора, но всеки път, когато името Тара Бел се споменаваше, Джак гледаше точно като човек, който няма представа за кого става дума. И все пак реакцията му на пързалката си оставаше неизменна. Той изглеждаше така, сякаш се опитва да си спомни нещо забравено, но някаква преграда му пречи да отключи спомените си.
И колкото и да се опитваше да измисли някакво логично обяснение за всичко това, докато отново се мъчеше над есето на следващия ден, Ейми просто не успяваше да намери отговор.
- Така че дойде време да се обадим на Тара – каза си тя и се пресегна към телефона си. Определено това беше много по-важно от някакво си глупаво домашно.
Днес беше неделя, така че ако не беше заета с някоя от социалните си дейности, Тара би трябвало да отговори на обаждането.
- Ейми! – чу се гласът й в слушалката няколко секунди по-късно. – Не очаквах да се обадиш.
- Аз също. Слушай, Тара, може ли да се видим днес?
- Аз... да, няма проблем. Чакай ме у вас.
Едва половин час отне на Тара да дойде в дома на Ейми. Което си беше постижение, като се има предвид, че и тя беше дошла пеша.
Ейми направо я заведе в стаята си и затвори вратата след себе си повече от внимателно.
- Какво има? – попита Тара, оглеждайки малката стая на Ейми. – Защо ме извика толкова спешно?
- А ти защо дойде веднага, когато го направих без да съм ти обяснила причината?
- Онзи ден, когато ме блъсна... – започна Тара колебливо. – Ти видя нещо, нали?
- Да съм видяла нещо?
- Че не съм... че мястото ми не е тук.
- Как разбираш това, което каза? – нямаше никаква ирония във въпроса на Ейми, нито съмнение или подигравка. Нито каквото и да било чувство. Което доказваше на другото момиче, че тя я приема насериозно, но все още я преценява. И Тара разбра.
- Като... Ейми, заклеваш ли се, че няма да кажеш на никого за това?
- Заклевам се. Ако и ти се закълнеш.
- Никой няма да научи нищо за този разговор.
- Добре. Слушам те.
Тара въздъхна и седна на леглото без да е получила покана. Въздухът в стаята се изпълни с аромата на скъпия й парфюм.
- От няколко месеца насам... това чувство, че принадлежа на друго място... че не съм част от този свят...
- Кога започна всичко това с точност?
- Няколко дни след рождения ми ден. В началото имах чувството, че не познавам никого от хората около себе си. Имам предвид... знаех имената на всички и всичко за тях, но все едно никога преди не ги бях срещала, въпреки че съм прекарала целия си живот с тях. Какво видя, когато ме докосна, Ейми?
- Че си умряла – призна си тя. – Че си умряла в нощта на рождения си ден.
- На ледената пързалка...
- Да. Как разбра за пързалката?
- Не знам – отвърна Тара. Лицето й съвсем беше пребледняло. Тя приличаше на някой, хванат в лабиринт, от който няма изход. Ако изобщо се беше съмнявала в искреността й, сега Ейми беше уверена в нея. Не можеш да изиграеш подобно нещо. – Понякога имам тези сънища. Сънувам, че съм на пързалката и съм много щастлива, а после летя през прозореца на някаква сграда. И се събуждам в леглото си.
- Ами момчето?
- Момче?
- На пързалката имаше момче с теб, Тара. Джак?
- Не... аз – тя заклати глава в отрицание. – Не се сещам... Какво означава това, Ейми? Луда ли съм?
- Това е все едно да питаш дали аз съм луда, Тара. Аз видях как умираш, а това никога не се е случвало. Аз съм по-луда от теб.
Двете се засмяха и сякаш този смях премахна цялото напрежение по между им.
- Какво смяташ да правим? – попита Ейми накрая.
- Да правя? Не знам... има ли нещо, което мога да направя?
- Ами за мен това е най-странното нещо, което съм виждала досега. А аз съм виждала много странности.
- Тогава, мислиш ли, че можеш да ми помогнеш?
- Ще направя всичко възможно. Дай си ръката.
Тара подаде ръката си и Ейми я докосна бавно и предпазливо. Бяла стая, обляна в слънчева светлина. Тара в леглото си, белокоса, заобиколена от децата и внуците си. Умираща на осемдесет години от старост. У дома.
- Но... – прошепна Ейми.
- Какво? Какво? – притесни се Тара.
- Нищо, за което да се тревожиш. Всичко е напълно нормално. Не разбирам...
- Какво?
- Предишният път, когато те докоснах, видях пързалката. А сега виждам как ще умреш на старини. Спокойно. Ще умреш от старост.
- Ти виждаш... винаги ли?
- Винаги, когато докосна някого. Става за секунди, а след това изчезва – обясни Ейми. – Дай ми пак ръката си.
Видението беше същото. Бялата стая. И само за миг, точно преди да пусне пръстите й, усети как някакъв студ нахлува около Тара в бялата стая. За миг пред очите й отново изникна ледената пързалка. Джак беше там и плачеше над тялото на Тара.
- Добре, това е много странно.
Точно в този миг телефонът й иззвъня.
- Джак? – попита тя в телефона. Интересно какво ли би казал, ако знаеше, че е част от някакво ненормално видение.
- Това беше бързо. Слушай... вчера изкарах чудесно и си мислех...
- Не, няма да дойда на среща с теб – особено след като току-що го видя отново да плаче над тялото на момичето, което седеше срещу нея.
- Дори не съм го казал.
- Но щеше.
- Защо не?
- Не сега, Джак. Заета съм. Ще ти се обадя после.
- А всички се чудят защо си зарязала Джаред – изкоментира Тара още преди Ейми да е затворила.
- Тара? – извика Джак в слушалката.
- Какво каза? – попита го Ейми автоматично.
- Не знам – прозвуча обърканият му глас. – Просто гласът ми се стори познат.
- Ти каза, че не я познаваш.
- Не я познавам. Вероятно е просто съвпадение.
- Слушай, Джак... – започна тя, обмисляйки нов стратегия. - Утре кога си свободен?
- Значи все пак ще излезеш с мен?
- Не и на среща. Е, кога си свободен?
- След десет. В понеделник нямам много часове.
- Чудесно. Ще те чакам в училище – а после му затвори.
- Току-що си уреди среща – отбеляза Тара безпристрастно.
- По-скоро уредих среща на теб.
- Аз си имам гадже.
Ако изобщо връзката й с Рийс Танър можеше да мине за такава. Къде на този свят да се показваш с някого на публични места означава, че сте гаджета?
- Тара, във видението ми, когато ти умираш, до теб има едно момче. Джак. Той твърди, че не те познава. Но не съм убедена. Сякаш нещо нарочно му пречи да си спомни.
- Значи утре той ще дойде в училище?
8.
В понеделник заваля силен дъжд, а в промеждутъците, в които дъждът спираше, излизаше вятър, който брулеше все още зелените листа на дърветата и превиваше безмилостно клоните. Това беше един от малкото дни в живота на Ейми, когато тя си мечтаеше наистина да има кола. Или гадже с кола. Или изобщо гадже...
И точно тогава, когато почти беше стигнала до училището, сравнително суха при това и неописуемо щастлива, че няма да й се налага да излиза навън през почти целия ден, по улицата с бясна скорост премина непозната скъпа кола и я опръска цялата с кал и вода.
- Хей! - изкрещя тя сърдито на шофьора, който вече свиваше зад ъгъла. - По дяволите!
Покрай нея минаха някакви ученици, които не познаваше, но на които нищо не попречи да й се присмеят. Казаха нещо от рода, че приличала на мокра котка и че била много секси с тези прилепнали дрехи. А след тях мина Джаред. За един миг двамата се гледаха - загрижеността в неговите очи и притеснението в нейните на фона на изливащия се над черните им чадъри дъжд... После мигът отлетя. Погледът на Джаред стана студен, той рязко се обърна и се скри в двора на училището.
- По дяволите! - повтори Ейми, почервеняла от срам.
И сега какво? Мисълта, че той я е видял така, примесена с мисълта, че и Джак ще я види така и че в сравнение с Тара ще прилича на някоя просякиня, беше ужасна. Не че Тара или Джак щяха да кажат нещо. Просто беше гадно.
- Еймс, миличка... - долетя до нея гласът на Марси. Ето я и нея - суха и спретната в удобното си кожено яке, с което никога не се разделяше. Усмихваше се широко под отблясъците, които бледосиният чадър хвърляше по чистата кожа на лицето й. - Какво е станало?
- Някакъв идиот с кола ме опръска цялата.
- Затова ли изглеждаш толкова нещастна?
- Да... - отвърна Ейми уклончиво, надявайки се този отговор да е достатъчен. Изобщо не й се искаше отново да подхващат темата за Джаред. Ако можех да ти обясня, щеше да ме разбереш, помисли си тя тъжно и се усмихна на приятелката си, докато двете влизаха в сградата на училището.
- Знаеш ли, обожавам, когато вали - бърбореше Марси, докато вървяха към класната стая, след като задължително бяха минали през тоалетната преди това. - Представи си... двамата с момчето, което обичаш се срещате в дъжда и вървите прегърнати, подслонявайки се под един чадър и...
Ейми не чу останалата част. Мислите й бяха отлетели към Джаред и неговата прегръдка. Към това колко лесно в погледа му се меняха топлота и отчуждение... и колко много я болеше и от двете. Направо да не повярва човек, че е толкова влюбена в гаджето си от гимназията. Зачуди се дали тези чувства щяха да останат в сърцето й и след десет години. Дано да си отидат до тогава...
* **
Час по литература. Джаред на съседната редица два чина по-напред. Косата на Джаред. Скованата му стойка. Дългите пръсти, които почесват тила му. Джаред, който се опитва да внимава в лекцията на мистър Бел, но си личи колко е разсеян. Споменът за аромата на кожата му. Сълзите в очите на Ейми. Тъжният поглед на Марси и шумната й въздишка, докато наблюдава ту единия, ту другия.
Часът свърши. А после още един. Десет сутринта. Телефонът на Ейми иззвъня настойчиво. Тя отговори припряно, но инстинктивно се усмихна, когато чу гласа на Джак в слушалката.
- Отпред съм - рече той бодро, сякаш лошото време изобщо не го притесняваше.
- Идвам - отвърна Ейми и затвори. - Марси!
- Да? - приятелката й се обърна любопитно към нея, изоставяйки глупавия разговор, който водеше с Делия Плейн. Делия се усмихна, промърмори едно " аз ще тръгвам" и се изгуби в коридора.
- Може ли да кажеш на Тара, че я чакам на входа след пет минути?
- На Тара Бел? - ахна Марси. - Ама...
- Спокойно, тя знае за какво става дума.
- А аз кога ще разбера?
- Ами... после ще ти разкажа, разбира се - излъга Ейми и моментално се изчерви заради това. Мразеше проклетите лъжи и недомлъвки. Но нямаше друг избор.
В следващия миг вече бързаше навън, заинтригувана от загадката, която й предстоеше да разкрие. А щеше да я разкрие, защото беше убедена, че срещнат ли се Тара и Джак всичко ще си дойде на мястото. Нищо, че и двамата твърдяха, че не се познават. В крайна сметка за всяко нещо на този свят си има логично обяснение и за странния случай с тях също щеше да се намери такова.
- Хей, Ейми - зарадва се Джак, когато я видя и вдигна ръка за поздрав, докато тя се приближаваше забързано към него.
- Здрасти - усмихна се и тя. - Извинявай, че се забавих.
- Няма нищо. Не ми пречи да чакам под дъжда, но трябва да си призная, че това е доста странно място за среща, да знаеш.
- Джак, това не е среща. Поне не с мен.
- Ами дори и за среща с приятел... да не смяташ да ме използваш като причина, за да избягаш?
- Докато навън вали така, не смятам да мърдам оттук. Пък и не ми трябва причина, ако реша да избягам.
- Виж я ти дъщерята на пастора...
- Татко е по праведността. Аз съм взела порочността на майка ми и...
Тя не довърши изречението си, защото точно в този миг към тях се приближи и Тара.
- Ейми, Марси каза... оу...
Тара се закова на място в мига, в който видя високото тъмнокосо момче да стърчи над Ейми. Беше облечен в скъпи дрехи и дори както го гледаше в гръб и докато той бавно, сякаш безкрайно бавно, се обръщаше към нея, тя беше убедена как изглежда. Тя знаеше кой е той. Това беше Джак! Джак Талбот!
- Джак?!
Джак се обърна изненадано към непознатото момиче пред себе си и премигна.
- Джак! – извика Тара и се хвърли на врата му.
- Какво става тук? – попита той сърдито и я отблъсна от себе си. В погледа му се четяха объркване и враждебност. – Коя си ти?
9.
- Какво става тук, Ейми? – попита Джак учудено, гледайки ту едното, ту другото момиче.
- Джак... – Тара отново го докосна, постави ръце на раменете му и го накара да я погледне. В миг всичките спомени се бяха върнали в главата й.
- Ти ли си онази Тара, за която Ейми толкова говореше? – попита той с любопитство. Определено не беше очаквал някое непознато момиче да го прегръща още преди да са се запознали. А и според Ейми тази Тара твърдеше, че са се срещали.
- Да – отвърна Тара. – Джак, не ме ли помниш?
- Със сигурност щях да си спомня, ако се бяхме срещали.
- Но ти... – заекна тя неразбиращо. – Ти ме последва. Каза на онзи човек, че никога няма да ме забравиш. Че дори и тук...
- Моля?
- Ти не знаеш – възкликна Тара смаяно, изведнъж осъзнала реалността. – Той не знае – сега говореше на Ейми.
- Не знае какво? – прошепна Ейми.
Тара премигна, погледна към Джак отново, затвори очи, една голяма сълза се търколи изпод клепачите й, после отново премигна и отмести поглед.
- Извинявай, сгрешила съм. Припознала съм се – след което се усмихна пресилено, обърна се, остана един дълъг миг, опитвайки да овладее чувствата си, и си отиде.
- Какво беше това? – попита Джак с усмивка на неразбиране, когато двамата с Ейми отново останаха сами.
- Сигурен ли си, че никога не си срещал Тара? – отвърна му Ейми замислено.
- Защо трябва да съм я виждал? Наистина е симпатична, добре де, много е красива, но ми изглежда малко смахната. Поне така се държи.
- И никога, ама никога не си ходил на ледената пързалка с нея?
- Никога. Виж, Ейми, не съм луд, определено щях да си спомня такова нещо.
- Добре – въздъхна Ейми и сви рамене. Беше се надявала на повече от тази среща, а накрая нямаше представа какво да мисли. Но пък Тара си беше спомнила нещо. Беше преминала през блокадата на онова, или онзи, което блокираше спомените им и вече знаеше някаква част от загадката. Трябваше да я намери и да я разпита.
- Е, ще ме разведеш ли из училището? – попита Джак подкупващо.
- Да те разведа из училището ли? – гласът й прозвуча троснато и си личеше, че мислите й са на светлинни години от тук. – Оу... Да, да, разбира се. Извинявай, просто нищичко не разбирам.
- Моля?
- Нищо. Да вървим.
Тя го хвана под ръка и го помъкна едва ли не насила през главния вход, по коридорите, към класната стая, където щеше да има часове след няколко минути.
Очите на Марси щях да изскочат от орбитите си, когато най-добрата й приятелка се появи с богатото красиво момче пред всички. От задните чинове се чуха някои подсвирквания, но като цяло обиколката мина добре. Поне според Ейми. Джак, макар и сам да го беше предложил, не се чувстваше на място сред връстниците си. Като човек, който цял живот е учил вкъщи - „ за да получиш възможно най-доброто образование далеч от тази сбирщина”, както се оправдаваше майка му – той нямаше много опит в общуването на училищно ниво. Поне това обясни на новата си приятелка, когато си тръгваше.
- Сигурно не е лесно – каза тя със съчувствие в гласа си.
- Някъде след като станеш на тринайсет свикваш – отвърна Джак с безразличие. – Е, госпожице Рей, беше ми много приятно да се помотаем заедно в училище – той й се поклони театрално. – Кога ще те видя отново?
- Ами... ще измислим нещо – отвърна Ейми. – Трябва да влизам в час, Джак...
Джак се усмихна пораженчески, махна й за довиждане, с което съвсем леко докосна пръстите й, разтвори чадъра си и се изгуби под пелената от дъжд, който продължаваше да се сипе навън. Ейми го гледа един дълъг миг, питайки се какво толкова странно имаше във видението този път. Сякаш някой нарочно се опитваше да й попречи да види.
- И става все по-странно и по-странно – промърмори тя под нос.
10.
До края на седмицата никой не видя Тара повече, тя не отговаряше на обажданията на приятелите си и из училището се понесе слух, че окончателно е скъсала с гаджето си. Ейми също не успя да се свърже с нея, въпреки че не спря да й звъни. Дори най-добрата приятелка на Тара, всепризнатата кучка Лусинда Томпсън, каза, че не знае къде е.
- Не мислиш ли, че е логично да не иска да вижда никого? - попита Марси, докато двете вървяха към изхода на училището.
- Какво искаш да кажеш? - попита Ейми изненадано.
- Ако Тара наистина е обичала Джак толкова, а той се е държал като задник, както ти каза, не е ли логично да й се иска да се скрие и да си изплаче мъката насаме? – Марси говореше за лъжата, която Ейми спретна, че Тара и Джак са бивши гаджета. Това беше единствената й възможност да обясни защо се мотае с тях двамата напоследък, а именно – в опит да ги сдобри.
- Мислиш ли?
- Всяко момиче би го направило. Аз бих – продължи Марси.
- Аз не - намръщи се Ейми.
- Друг път. Кой се скри при баба си това лято?
- Искам да кажа, че не бих изчезнала така... - оправда се Ейми. - Цял ден й звъня, а от нея няма и следа. Не е честно да караш другите да се притесняват... мисля - тя се почеса по главата и се промуши през вратата, препречвайки пътя на момче, което не беше виждала досега. Момчето я изгледа сърдито, а тя се усмихна невинно.
- Съжалявам - каза му с ангелско гласче, а после изтича надолу по стълбите. - Чао, Марси, ще ти се обадя довечера.
Обърна се напред и на бегом прекоси широкия двор. В мига, в който се озова на тротоара, скрита от съучениците си, тя вдиша дълбоко от свежия есенен въздух, разкопча палтото си, защото беше прекалено топло днес с това прекрасно ярко слънце, греещо високо в небето, и пое към дома на Тара.
Къщата на господин и госпожа Бел се намираше на края на града в посока, противоположна на къщата на пастора Рей.
На Ейми й трябваше поне един час ходене пеш, докато стигне до мястото. Когато се озова там вече беше изморена, изнервена и гладна, а на всичко отгоре дори не бе сигурна дали ще намери Тара у дома.
Пристъпи на верандата и рязко натисна звънеца. А после зачака. Десет секунди, двайсет. После чу някой от вътре да влачи крака по дъските и миг по-късно пред нея застана самият мистър Джордж Бел в целия си блясък и по пантофи. Изглеждаше зачервен, разрошен, измачкан в домашните си дрехи, носеше странни очила с големи лупи, от които слабото му добродушно лице изглеждаше още по-слабо и по-добродушно. Той дълго гледа момичето пред себе си, опитвайки да си спомни коя е, а след това се усмихна мило и й направи път да влезе.
- Какво прави дъщерята на Хари у дома?
- Аз ли? - попита Ейми смутено, несвикнала някой да нарича баща й с малкото му име. - Ами... Тара тук ли е?
- Тара?... Да, разбира се, горе е. Изглежда малко подтисната. Ти знаеш ли какво й е? Държи се странно – сподели той с тайнствен глас. - Според мен е влюбена, но... малко ме притеснява. Трябва ли да се притеснявам, как мислиш? – мистър Бел наистина изглеждаше притеснен за дъщеря си, но сякаш повече го тревожеше фактът, че Ейми Рей се е появила в дома му, в резултат на което не спираше да премигва нервно. Странно. - Качи се по стълбите, втората врата вляво – обясни накрая.
- Много благодаря - отвърна Ейми, стараейки се да звучи възможно най-възпитано и по този начин да разсее съмненията му, след което се промуши между него и стената и се втурна нагоре.
Почука нетърпеливо на вратата на Тара и едва дочакала отговор, влезе вътре. Оказа се в малка стаичка с бели стени и спуснати завеси – вътре цареше полумрак, а Тара се бе свила на пода до леглото. Ръцете й прегръщаха коленете, а тя гледаше втренчено в някаква невидима точка пред себе си. Погледът й беше напълно празен и лишен от живот. И това било любовна мъка, помисли си Ейми с ирония.
- Тара? - попита тя предпазливо и пристъпи към нея. - Тара, погледни ме.
Но тя не го направи. Ейми нямаше друг избор освен да вземе ръцете й в своите. Видението я удари като гръм, тя моментално пусна ръцете й и я погледна уплашено.
- Тара, какво става? - почти изпищя. Досущ като при Джак този път усети нещо различно. Макар че виждаше същото, което и преди, този път имаше и друго, сякаш нещо се беше объркало и то много сериозно. Нещо, свързано с нейната намеса в тази история. - Тара, моля те. Моля те - натърти накрая.
- Какво, видя как ще умра? - проговори Тара с пуст глас и най-накрая бавно отмести поглед. - Аз вече умрях – добави с безразличие.
Ейми я погледна объркано и поклати глава.
- Не, още не...
- Напротив. На осемнайстия ми рожден ден – заобяснява Тара все така равнодушно. - На пързалката в близост до Света Ана. Толкова ме беше страх тогава. Аз веднага разбрах, че ще умра. Когато не ми достигна въздух и се свлякох на леда. Не от смъртта, беше ме страх, че всичко свърши. Всичките ми мечти и планове се разбиха на парченца. Знаеш ли какво е да умреш? Просто изчезваш, спираш да съществуваш – тя се засмя зловещо – смях, в който нямаше и капчица веселост. Личеше си, че уплашена до смърт. - Няма нито рай, нито ад, Ейми. Нищичко. Рееш се в мрак и чернота, рееш се и... това наистина е краят - сега тя вдигна големите си изплашени очи към другото момиче. - Не искам да умирам отново.
- Ти никога не си умирала, Тара. Не говори такива неща, баща ти направо ще откачи, ако те чуе...
- Този човек не ми е баща - отсече Тара студено. - Моят баща ме е зарязал в кофа за боклук, когато съм се родила. Такъв е Джордж Бел в света, в който израснах.
- Тара, започваш да ме плашиш.
- Ти виждаш как ще умре всеки, до когото се докоснеш, а аз те плаша?
- Ти... звучиш налудничаво, Тара. Мистър Бел никога не би направил подобно нещо. А пък ти си съвсем жива.
- В този свят.
- Моля?
- Човекът с шлифера... – очите й се напълниха със сълзи при спомена. - Когато ме съживи, той каза, че някак си съм прескочила в света, за който ти говоря. В онзи свят, в който Тара Бел и Джак Талбот са бедни и самотни сираци от Света Ана.
- За паралелни светове ли говорим? - попита Ейми скептично. Нищичко не разбираше. Ама нищичко.
- Откъде, по дяволите да знам? Ти си експертът по странностите.
- Значи, ако съм те разбрала... когато ти си се родила, някак си си прескочила в паралелен свят... но си умряла и някакъв тип с шлифер е дошъл да те върне обратно тук. Ами Джак? Изобщо той Джак от моя свят ли е или от твоя?
- Н-не знам. Той... той скочи с мен през прозореца и... може би моят Джак е умрял, когато е паднал, а може и да е дошъл с мен. Не зная. Онзи човек каза, че той няма да ме помни дори и да ме последва... - при последните думи гласът й се изгуби сред сълзите, които се стичаха безшумно от очите й. - Какво ще правя сега? Толкова ме е страх...
- Не се страхувай. Ще се справим с това, ясно? Трябва да се стегнеш. Погледни ме, Тара - Тара бавно вдигна очите си към нея. Ейми потрепери от отчаянието, което успя да прочете в тях, но не се отказа. Друг път щеше да обмисля тази странна история. Сега новата й приятелка се нуждаеше от подкрепа. - Ти си късметлийка, чуваш ли? Не всеки има възможност да изживее живота си отново, да намери семейството си и то да е точно такова, за каквото е мечтал. Относно Джак... убедена съм, че Джак е твоят Джак. А сега се изстържи от този проклет под и започни да живееш живота си. Обади се на Лусинда и...
- Не мога да понасям Лусинда - измърмори Тара с малко по-ведър тон.
- Тогава ела с нас у Мей Дженкинс. Техните ги няма през уикенда и ще се съберем няколко души утре вечерта. Имаш нужда да се разведриш. Горе главата, Тара, всичко ще се нареди, ще видиш. Между другото, наложи се да кажа на Марси, че Джак ти е бивше гадже, което не си преживяла. Задаваше много въпроси.
- Марси не знае ли?
- Не мога да си позволя да загубя най-добрата си приятелка заради проклетите видения. Ако знаеше, щеше да ме обяви за луда. Е, тръгвам. Ще ти се обадя.
Ейми си тръгна някак спокойна от дома й. Всичко, което научи, беше странно. Паралелни светове, типове с шлифери, хора, които се събуждат след смъртта си, но не се страхуваше от това. И какво толкова? Тя виждаше смъртта на всички. Щом това е възможно, защо другото да не е? Просто трябваше да измислят какво да правят и готово, защото този път наистина искаше да помогне.
11.
Предполагаше се, че приятелското събиране у Мей Дженкинс наистина ще бъде просто това - приятелско събиране. Но когато на едно място се съберат десетина тийнейджъри, малко чипс и много бира, към тях понякога се присъединяват още и още техни приятели и изведнъж се оказваш в средата на купон, който е всичко друго, но не и благоприличен и определено е излязъл извън контрол. С две думи, имаше си алкохол, луди танци и музика до дупка и Ейми, която като всяко момиче на своята възраст обожаваше да се забавлява с приятели, наистина оползотвори вечерта максимално. Поне потанцува на воля. Голяма работа, че за момента партньор в танците й беше Марси. С малко повече късмет до края на вечерта някой можеше и да я покани.
- Което няма как да стане при положение, че съзнателно избягваш всяко момче, което те доближи - извика Марси в ухото й, когато отидоха да си сипят от странния коктейл, който Мей беше забъркала в голямата тенджера на майка си.
- Това изобщо не е вярно - извика й Ейми в отговор. - По дяволите, тук е претъпкано!
Наложи им се да си проправят път с лакти, за да стигнат до масата с алкохола. Музиката не спираше да гърми от стереоуредбата в хола. Отвсякъде се чуваха разговори на висок тон, а точно пред вратата на кухнята момче и момиче, които Ейми и Марси никога не бяха виждали, се целуваха бясно.
- Ама че гадост! - извика Ейми. - Хей, вземете си стая!
Онези все пак я чуха и се отместиха от рамката на вратата, като не пропуснаха да изкоментират нещо по неин адрес.
- Тъпаци! - Марси мина покрай тях и се насочи към масата. - Наистина не схващам какъв е смисълът да се напиеш до такава степен, че да не ти пука с кого го правиш или къде.
- Времето на романтичната любов отмина - въздъхна Ейми. - В крайна сметка всички гледат да се уредят с някого и да...
Тя замълча изведнъж и зяпна с отворена уста. Лицето й съвсем пребледня.
- Какво... - Марси млъкна и проследи погледа й през стаята към задния вход до момчето и момичето, които влизаха вътре, хванати за ръце.
- Виж ти... - промърмори Ейми след като се окопити. Джаред и Мелинда. Той държеше ръката й и я гледаше влюбено.
- Не мога да повярвам, че е с тази пачавра. Сигурно тя му се е лепнала, а той какъвто е възпитан не е искал да я разкара...
- Не, Марси. И аз го видях преди време в кафенето с нея. Просто се изненадах, не е необходимо да ме успокояваш - гласът й сега прозвуча по-студено, отколкото беше планирала. Нищо, не й пукаше. Не би следвало да й пука. Тя отмести очи от новоизлюпената двойка и се зае да си налива от коктейла.
Точно когато се обърна с гръб към тях, Джаред я забеляза. Той също пребледня и моментално пусна ръката на Мелинда. По лицето му се изписа съжаление, последвано моментално от гняв. Хвана Мелинда за лакътя и я повлече към другата стая с каменно изражение.
- Ти определено не си наред - промърмори Марси с укор. беше планирала. Нищо, не й пукаше. Не би следвало да й пука. Тя отмести очи от новоизлюпената двойка и се зае да си налива от коктейла.
Точно когато се обърна с гръб към тях, Джаред я забеляза. Той също пребледня и моментално пусна ръката на Мелинда. По лицето му се изписа съжаление, последвано моментално от гняв. Хвана Мелинда за лакътя и я повлече към другата стая с каменно изражение.
- Ти определено не си наред - промърмори Марси с укор.
Няма коментари:
Публикуване на коментар