Ейми Рей - част 1

1. Как умря Тара Бел

Тара Бел живееше в сиропиталището „ Света Ана” откакто се помнеше. Изоставена още от бебе, тя не познаваше друг дом освен този. Това, разбира се, не означава, че го харесваше. Напротив. Тя ненавиждаше това място. Ненавиждаше злобните хлапета, които непрекъснато я тормозеха, нито учителите, които сякаш нарочно си измисляха хиляди причини, за да я накажат.
Тара нямаше нито един приятел сред тези хора. Нито един човек на този свят, когото да обича. Когато беше малка, винаги плачеше, гледайки нормалните деца, онези с родителите, със семействата, и тайничко им завиждаше. Тя също искаше да има истински живот, пълен с любов и грижи, но тъй като знаеше, че никога няма да го получи, беше най-самотното същество на света. Криеше се из двора на сиропиталището, в мазето, на тавана, на всички места, където нямаше да я намерят и заиграваше отново и отново своята игра на криеница с живота. Сякаш ако се криеше тук, поне докато я търсеха, можеше да се почувства значима за някого. Поне докато я намерят... Ала един ден никой не дойде да я търси – просто я бяха забравили. Тя стоя и чака, и чака, и чака, докато не се стъмни, а и дълго време след това. Защо никой не идваше?
- Къде сте? – прошепна тя изплашено в тъмното и една голяма сълза се търколи от тъжните й очи.
- Няма да дойдат, да знаеш – чу се зловещ момчешки глас, чийто притежател се спотайваше в сенките.
- Кой си ти? – измърмори момиченцето сърдито без изобщо да се изплаши, беше прекалено тъжна и сърдита.
- Аз съм Джак, глупачке! – отвърна хлапето и пристъпи към отрязъка лунна светлина, който нахлуваше през прозореца до тях. Това беше най-странното дете, което Тара беше виждала през живота си, а тя беше виждала много деца. Той носеше големи и смешни обувки, широки панталони и още по-широка риза. Острата му черна коса стърчеше на всички посоки, лицето му беше опръскано с лунички и призрачно бледо, сякаш беше от хартия, а под сивите му очи имаше големи кръгове – като от недоспиване, само че по-тъмни и по-дълбоки. – Какво гледаш?
- Много си грозен – отговори Тара и излезе от скривалището си. 
- Страх ли те е? – изплези се Джак.
- Как ли пък не!
- А ти защо се криеш тук след като искаш да те намерят?
- Не е вярно!
- Така ли? Тогава кого чакаш тук?
- Ти си глупак! – тя тропна с крак и в следващия миг изхвърча от помещението, сякаш я гонеха дяволи.
Странно е как от този ден нататък Тара вече не беше чак толкова самотна. Джак я преследваше където и да отидеше и постепенно той се превърна в най-добрия й приятел. Имаше нещо повече от това, че си приличаха по характер, което ги сближаваше, защото за разлика от другите деца наоколо, те двамата най-ясно усещаха липсата на дом и семейство.
Джак също беше самотно хлапе, и много буйно. Непрекъснато се забъркваше в неприятности и раздаваше юмруци наляво и надясно. Единственото, което той искаше, беше да избяга от „ Света Ана” и никога вече да не се връща обратно, а за Тара ставаше все по-лесно да го разбере, докато растяха за. Когато бил на десет години, родителите му умрели в автомобилна катастрофа и тъй като нямало кой да се грижи за него, го пратили в сиропиталище. Сигурно е много трудно за някой „ нормален” да се окаже на подобно място, мислеше си Тара и се опитваше да обясни привързаността си към него с това, че му съчувства. 
Годините минаваха, децата пораснаха, приятелството им се превърна в любов.
Скоро Джак и Тара щяха да навършат осемнайсет години и завинаги да напуснат „ Света Ана”, но не се страхуваха – те вече си имаха изграден план и цял куп мечти, които да сбъднат заедно. В сиропиталището ги наричаха Ромео и Жулиета, защото винаги бяха заедно и почти не допускаха другите деца до себе си.
- Кажи ми какво искаш за рождения си ден – попита Джак една вечер, когато отново бяха избягали от другите, напълно пренебрегвайки правилата за вечерния час, така грижливо налагани от директор Шулц.
Двамата седяха на дървената пейка под старата върба в двора на сиропиталището. Бяха съвсем сами. Лунната светлина хвърляше сребърни отблясъци върху лицата им, върху тревата, която растеше из двора, върху покривите на съседните сгради. Тяхната луна – така я наричаха още от деня, в който се запознаха. Луната, която приемаха като символ на любовта си - бяха се заклели, че докато тя блести в небето, няма да позволят нищо на този свят да ги раздели.
- Искам един огромен шоколадов сладолед – отвърна Тара с широка усмивка и погледна с блестящи очи момчето до себе си. Беше щастлива. Колкото повече наближаваше времето да си отиде оттук, толкова по-свободна се чувстваше. И толкова по-близо до новия си живот с Джак.
- И още? – попита той закачливо.
- Още? Това не е ли достатъчно? – тихичко се засмя тя.
- Кажи ми нещо, за което копнееш с цялото си сърце.
- Знаеш за какво копнея с цялото си сърце – отговори Тара сериозно.
- Не. Нещо, за което не си казвала на никого до сега. Каквото и да е то.
- Нещо, за което не съм казвала? Да видим... за ледената пързалка – каза тя след кратък размисъл. Винаги го беше искала – да се понесе по леда като онези фигуристки, които гледаше по телевизията, да бъде красива и изящна като тях. И свободна като вятъра, докато се плъзга по леда.
- Е – рече Джак изненадано – това наистина не си го казвала. – Искаш своя ледена пързалка? – подразни я без да изпуска очите й от поглед.
- Не, глупчо. Искам да отида на ледената пързалка. Никога досега не съм ходила там, но винаги ми се е искало да го направя. Да се кача на кънките и просто да се понеса по леда... да полетя, като птичка... прозвуча адски лигаво, нали? – добави тя, осмисляйки как звучат думите й.
- Малко – заяде се Джак и леко я перна по нослето. - Но пък това си е твоята мечта. Няма значение как звучи в ушите на другите. Значи е решено. Отиваме на пързалката следващата седмица.
- Ти си луд – отново се засмя тя, мислейки си, че може да прекара целия си живот така – сгушена в прегръдките му, потънала в кроежи за бъдещето и планове... планове за сбъднати мечти.
- Защо пък да съм луд?
- Защото например сега е юли. Няма как да отидем там през юли...
- Да не мислиш, че нещо може да ме спре, Тара Бел?
- Джак Талбот, престани да използваш цялото ми име.
- Харесва ми как звучи – отвърна той замислено и за пореден път преплете пръстите си с нейните. – Точно като звън на камбанка... Тара... Бел – зън... зън. Нали знаеш колко много те обичам, хлапе – довърши и нежно целуна ухото й.
- И аз те обичам – сега в гласа й нямаше и следа от закачливост. Тя отново се извърна към него и го погледна сериозно. – Ти си всичко, което имам.
- ТИ си всичко, което имам – повтори Джак и обгърна лицето й с ръце. Наведе се нежно към нея и този я целуна по челото – съвсем целомъдрено и непривично за него. – Какво има? – попита, когато забеляза блестящите в очите й сълзи.
- Нищо, аз... – тя премигна няколко пъти, за да прогони сълзите и отмести поглед от неговия. В следващия миг се отдръпна от него и започна да бърше сълзите си, които все пак успяха да се отърколят по бузите й. – Не знам. Сигурно е заради луната. Голяма идиотка съм, нали?
Джак служи ръка върху нейната и й попречи да изтрие лицето си. Вместо това докосна нежно бузите й и сам попи сълзите.
- Няма нищо, хлапе. Можеш да плачеш колкото си искаш. Аз си падам по теб, така че... дори и когато плачеш това ми се вижда адски секси.
- Значи си падаш по мен? – попита Тара с привидно спокоен тон.
- Да, не го ли знаеш? – този път целувката му беше много далеч от невинна. Когато се отдръпна от нея, тя се усмихна. Устните й бяха леко зачервени. – Обичам те, Тара Бел. Винаги и завинаги – усмихна се и скочи от пейката. - Хей, искаш ли да се поразходим? Иначе господин Хочинс като нищо може да ни намери както миналия път. 
Тара се намръщи леко при спомена за конското, което старият пазач им чете преди около месец, и кимна.
- Да се махаме.
Двамата напуснаха двора на сиропиталището хванати за ръце. Не отиваха на някое специално място, просто се разхождаха из улиците на големия град, потънали в глупав и несъществен разговор. Не това, което си казваха, беше важното. Важно беше просто да си говорят, да споделят един с друг, да бъдат заедно и да се наслаждават на близостта си. Джак попиваше всяка нейна дума, всеки неин жест се отпечатваше в сърцето му като горящо клеймо. Той живееше заради нея, мечтаеше заради нея, тя беше смисълът на цялото му съществуване. Ако Тара не съществуваше, той също щеше да изчезне. Беше изгубил семейството си съвсем малък, беше вярвал, че никога няма да се почувства цял отново, беше изплашен и сам. И тогава я срещна. Тя озари живота му като ярка комета, като нежното слънце, разтопяващо снега през зимата. С нея всичко си дойде на мястото. Едва на десет години вече беше разбрал какво означава да копнееш за някого, да си свързан с него и белязан от него завинаги. Дори и сега, осем години по-късно, нищо не се беше променило. Той все още беше неувереният хлапак, който трепери от притеснение всеки път, когато застане пред нея. Да я държи в прегръдките си, да я целува – за него нямаше нищо по-важно на този свят. Ето тази вечер например, не можеше да си представи какво е да не я докосва. Ръцете му несъзнателно непрекъснато търсеха физически допир с нея – с пръстите й, с косите й, раменете й... обикновени жестове, дори случайни на пръв поглед, но без тях картината просто не беше пълна. И Тара, която потръпваше всеки път, когато усещаше докосването му, замечтаната й усмивка, и този пълен с любов поглед, който принадлежеше само на него.
- Да го направим още сега – каза Джак, докато минаваха покрай поредната притихнала сграда.
- Какво да направим още сега? – попита Тара и го изгледа предизвикателно.
- Не това, за което си мислиш, лошо момиче – той я придърпа в прегръдките си и отново я целуна, този път по врата – съвсем лекичко и ефирно. – Какво ще кажеш да се оженим още сега.
- Ти си луд.
- Защо да съм луд? И без това рано или късно ще го направим... 
- Да се оженим? Днес? – тя замълча за миг, обмисляйки идеята – да бъде госпожа Талбот. Това беше абсурдно нереално, идиотско... и най-привлекателното нещо на света.
- Представи си го... тогава никой и нищо не би могло да ни раздели.
- Нима някой някога се е опитвал да ни раздели? Глупчо - със и без някакъв си подпис или благословия, която няма никакво значение, пак ще те обичам, докато съм жива. И никой, никога няма да ни раздели. Освен ако ти не го поискаш.
- Никога не бих поискал нещо подобно. Просто в момента съм обзет от безумно желание да те правя щастлива по каквито и да било начини.
- Да ме правиш щастлива? Ти ме правиш щастлива всеки ден.
Той лекичко се отдръпна от нея и продължи надолу по улицата, дърпайки я за ръка.
- Къде отиваме?
- Тайна. Ще видиш. Вярваш ли ми?
- Вярвам ти. Само че погледът ти е като на луд.
Джак се усмихна, погледна я с блестящи влюбени очи и продължи към светофара. Добре че светеше зелено, защото в противен случай щеше да продължи без изобщо да се замисля.
Тара тичаше след него, изпълнена с любопитство, докато наблюдаваше уверената му походка и начинът, по който и се усмихваше.
- Ох, чакай малко – задъха се тя, когато стигнаха до отсрещния тротоар.
- Добре ли си?
- Да, просто... само секунда.
Тя се закашля силно, опитвайки да си поеме дъх. Вместо да се оправи обаче, кашлицата изведнъж стана по-силна, толкова силна, че Тара вече не можеше да диша.
- Тара! – извика Джак уплашено, след като тя не спираше да кашля вече цяла минута и повече.
- Не... не мога... – задъхваше се тя. – Не мога да дишам.
Кашлицата се влоши толкова много, че се наложи да я заведат в болницата. Никой от лекарите така и не разбра каква е причината за пристъпа й. Изписаха я още на следващия ден без дори да й направят допълнителни изследвания. Джак беше бесен заради това.
- Как е възможно да се отнасят толкова нехайно към здравето ти! Ами ако е нещо сериозно? – ядосваше се той на път към „ Света Ана”. – Ще говоря с директорката...
- Не е нищо сериозно – отвърна му Тара. – Просто съм яла нещо, което не ми е понесло.
- Вчера яде същото, което ядеш всеки ден от осемнайсет години насам – упорстваше Джак. – Извинявай – каза, когато видя угриженото й лице. – Не искам да те тревожа. Просто се притеснявам.
- Недей. Всеки може да получи пристъп на кашлица. Не е казано, че ще умирам от някоя неизлечима болест – тя се засмя, опитвайки да извърти думите си като шега, но това само го напрегна още повече.
- Дори не си помисляй да умираш някога, Тара Бел. Ако теб те няма на този свят и аз ще спра да съществувам...
- Хей, стига. Никъде няма да ходя. Поне докато не намериш начин да ми осигуриш ледената пързалка за следващата седмица – след като го дари с лека ефирна целувка по устните, тя се засмя невинно и се сгуши до него, докато чакаха автобуса.
- Ако отново се почувстваш зле...
- Ще долетя в болницата на секундата. Не се безпокой. Добре съм. Честно.
- Значи и аз съм добре тогава.
През следващите дни не се случи нищо. Поне нищо по-различно от ставащото всеки божи ден в „ Света Ана”. Близнаците Хейвън – досадни и неприятни момчета – се върнаха обратно след като поредното приемно семейство се отказа от тях. Госпожица Бретууд, учителката по биология, си изруси косата. В сряда решиха да сервират задушени картофи с месо, което би трябвало да минава за свинско, и по този начин нарушиха дългогодишната традиция в сряда да се яде боб с наденица. В края на седмицата задуха вятър. Първоначално всички се зарадваха, защото вятърът най-после успя да отблъсне адската жега, нападнала тези места. После обаче вятърът се задържа. Донесе облаци и от небето заваля силен дъжд, който дни наред сякаш отказваше да спре. Стана студено, всъщност стана толкова студено, че се наложи да пуснат отоплението в общежитията, а Тара извади старото си износено яке и отказа да се раздели с него под какъвто и да е предлог. Вярно е, че на всички им беше студено, но начинът, по който тя трепереше, нямаше нищо общо със студа. Тя изглеждаше... болна. С всеки изминал ден лицето й ставаше все по-бледо, под очите й се появиха тъмни кръгове, започна да се уморява често. Всеки път, в който Джак я поглеждаше уплашено, тя казваше, че е добре. Че всичко е просто заради настинката, която я е нападнала. Все пак беше ходила при лекаря на сиропиталището и той потвърди, че е напълно здрава. Според него дори не беше настинала. Следователно нямаха причина за притеснение, нали? Тара не желаеше да отдава повече значение на нещо, което действително нямаше значение. Въпреки че се чувстваше зле, тя искаше да си мисли само за приятни неща. За рождения си ден, за усмивката на Джак, за начина, по който я гледаше тази сутрин. Какъв смисъл да се тревожи заради някаква си настинка при положение, че имаше толкова много мечти и планове, с които да занимава съзнанието си.
И ето че неусетно дойде рожденият й ден. В „ Света Ана” й организираха парти с торта, въпреки че тя мразеше да е в центъра на вниманието. Беше й неудобно да приеме подаръците на другите хлапета, защото знаеше, че и без това нямат пари дори за себе си. А и те не й бяха истински приятели – правеха го единствено, защото тя беше героинята в сиропиталището, най-популярното момиче тук, онова, което живееше в своя собствена приказка и което беше намерило любов дори и на подобно място. Защото я смятаха достойна за подражание. А тя не беше.
- А това е от мен – каза Джак и й подаде огромна фуния със сладолед. – Малко е студено днес, но ти това си пожела.
- О, Джак! – тя остави сладоледа на импровизираната маса, където се намираше и останалата храна, събрана по случай празника, и се хвърли на врата му. – Не си забравил – прошепна, но не достатъчно тихо, че другите да не чуят. До ушите й достигнаха няколко тихи въздишки от момичетата наоколо.
- Никога няма да забравя – той я завъртя във въздуха, целуна я шумно, а после я пусна, хихиканията и подсвиркванията около тях се превърнаха в одобрителни възгледи, дори от учителите. – И освен това тази вечер имаме официално разрешение от директор Шулц да излезем. 
- Ще излизаме? – престори се Тара на учудена.
- Да, ще излизаме. Изобщо не си прави планове, че довечера ще те оставя да се наспиш.
- Безсрамник! – тя лекичко го тупна по рамото и след като се засмя като малко момиченце се отправи към изхода на залата. – В такъв случай отивам да се приготвя, мистър Талбот.
- Ще ви очаквам с нетърпение, мис Бел.
Час по-късно двамата вече вървяха към сградата където се помещаваше закритата ледена пързалка. Тук тренираха местните състезатели по фигурно пързаляне, но Джак беше убедил пазача да ги пусне в извънработно време. Само този път. И той го направи – направи изключение заради влюбените хлапета.
- Дръж ме! – смееше се Тара, докато едва успяваше да движи краката си върху леда, а ръцете й непрекъснато търсеха неговата упора.
- Държа те. Хайде – той я побутна напред, опитвайки да я накара да върви сама.
- Не! – Тара полетя напред, без да знае какво да прави, напълно изгубила контрол над действията си. – Джак Талбот, веднага ела да ми помогнеш.
- Не, трябва да се научиш сама. Иначе никога няма да можеш да правиш пируетите, за които мечтаеш – въпреки това той я следваше неотлъчно, разперил ръце около нея сякаш бяха ангелски криле, готов във всеки един миг да я задържи, ако тръгне да пада.
Двамата се смееха безгрижно, целуваха се, пързаляха се по леда, падаха и ставаха, а после пак се заливаха от смях.
- Това е най-хубавият ми рожден ден – каза Тара, тупайки полепналия по вълнената си пола сняг – беше облякла тази пола специално заради случая.
Тя погледна към Джак щастливо и отново се засмя. Очите й блестяха от радост; въпреки бледостта на лицето й, сега бузите й бяха зачервени и я караха да изглежда по-здрава и щастлива от всеки друг път.
- Благодаря ти – прошепна сериозно и лекичко побутна Джак, който също беше зает да чисти дрехите си. Бяха застанали до огражденията и се подпираха на тях, ползвайки ги за опора. – Ти наистина сбъдна мечтата ми тази вечер.
- Това ми е работата, госпожо – смигна й той и след това отдаде почест театрално. 
Беше на път да я целуне, когато... Тара изведнъж отново пребледня. Нищо не остана от руменината по бузите й. Очите й се разшириха широко, тя притисна ръка към гърдите си и се задъха по-силно отколкото досега се беше случвало. Кашлицата й прозвуча суха, накъсана, от гърлото й излизаше странен звук – сякаш беше удавник, борещ се за глътка въздух.
- Тара? – Джак се изправи на крака и застана до нея.
Тара вкопчи свободната си ръка в якето му. Очите й се напълниха със сълзи, докато го гледаше безпомощно. Изглеждаше така, сякаш с поглед искаше да каже „ съжалявам”. Сякаш се сбогуваше.
- Ще се оправиш, миличка. Ще се оправиш! Помощ! – закрещя Джак, надявайки се някой от пазачите да го чуе. – Помощ! Извикайте линейка!
Твърде късно. Още преди линейката да дойде, още преди да е довършил изречението си, в мига, в който погледна през рамо, за да провери дали някой идва действително, за да им помогне, Тара се свлече върху леда безжизнена. Сякаш беше малка снежинка, откъснала се от студеното зимно небе, падаща надолу към мъртвата земя. И накрая падна. Главата й достигна земята. Ръката й падна безжизнена някъде върху леда. Часовникът в коментаторската кабина показваше полунощ.
- Тара! – изкрещя Джак. Опита се да й окаже първа помощ, но нямаше смисъл – тя просто отказваше да отвори очи. – Тара, недей, моля те! Не е смешно. Събуди се, моля те – занарежда той, сякаш това би могло да я върне обратно.
Само че тя отказваше да се събуди. Сякаш нарочно стискаше очите си още по-силно докато го слушаше да я умолява, докато отчаяно разтърсваше раменете й, докато шепнеше името й в ухото й и плачеше. Защото Тара Бел беше мъртва. Просто Джак Талбот, който се беше заклел да я обича завинаги, отказваше да го повярва.



2. Къде отиде Джак Талбът


Казаха, че Тара Бел е умряла от инфаркт. Решиха, че ще я погребат след два дена в близкото гробище. Щяха да напишат обичана приятелка на надгробната й плоча. А Джак щеше да прекара живота си над тази надгробна плоча.
Гневът, който растеше в сърцето му, заплашваше да го помете. Как така едно осемнайсетгодишно момиче умира от инфаркт? Как така на никой освен него това не се струваше странно? Нима Тара беше просто приятелка? Та тя беше... тя беше неговият живот, светлината в мрака, която го спасяваше от това да пропадне в бездната на отчаянието си. И сега, когато очите й никога вече нямаше да осветяват пътя му, той беше изгубен. Завинаги.
Преди погребението Джак отказваше да се отдели от тялото й. Прекарваше дните си в помещението, където я държаха, докато я погребат, и стискаше ръката й, докато не я почувстваше отново топла – сякаш ако й придаваше от топлината и енергията си, тя щеше да се събуди. Наистина би го направил – това да й даде живота си, само за да я види отново да се усмихва. Би дал всичко за нея.
Отдели се от тялото на Тара само за миг през онзи ден. Защото директор Шулц го изведе насила оттам.
- Не можеш да продължаваш така, Джак – каза му тя, гледайки го косо изпод малките си очила, взираше се в него сякаш й беше трудно да различи чертите му. – Трябва да я оставиш да си отиде.
- Не – той стисна силно юмруци, толкова силно, че кокалчетата на ръцете му побеляха. – Не мога.
- Нима тя би искала това? Да се съсипеш по този начин?
- Тя е МЪРТВА! – изкрещя Джак и удари с юмрук в стената. Дори не усети болката от счупването на костта. Странно, тази кръв, стичаща се между пръстите му, тя негова ли беше?
- Дължиш го на паметта й – продължи директорката, сякаш не беше забелязала, че се е наранил. – Представи си какво й причиняваш в момента. Да те гледа отстрани как проваляш живота си... не си се хранил от два дена, Джак.
- Няма значение. И ако мислите да ме баламосвате с живот след смъртта, по-добре недейте – добави, усетил накъде бие тя.
- Джак... 
- Не. Изобщо не вярвам в тези приказки за духове. Няма нищо след смъртта. Всичко, което остана от Тара, е това тяло. Така че не ми казвайте да я оставя – докато говореше, гласът му ставаше все по-гневен и пълен с болка, докато накрая не прерасна в див рев, като че това беше воят на ранено животно, уловено в капан. Джак се извърна с гръб, надявайки се, че директорката няма да забележи сълзите в очите му. – Просто ме оставете на мира – прошепна уморено.
- Обещай, че ще хапнеш нещо.
- После – след това той се отправи обратно към стаята, където почиваше Тара.
Докато вървеше имаше чувството, че някой забива хиляди остриета в сърцето му. Мисълта, че Тара, личността, скрита зад безжизненото тяло, момичето, което го обичаше, което беше готово да изживее целия си живот заради него, вече не съществува, беше убийствена. Как можа да го остави сам тук? След всичките клетви, след цялата любов, след мечтите... Тара, моя Тара. Вече не можеше да спира сълзите си. Не се и стараеше. Не правеше нищо, за да ги изтрие. Тара. Тара. Тара. С всеки удар на сърцето си усещаше нейното име. Всеки удар на сърцето беше един спомен, свързан с нея. И защо неговото сърце не спря? Защо нейното? Защо на никого не му пукаше?
Той отвори вратата и се спря поразен. Можеше да се закълне, че видя нечия сянка да се прокрадва в тъмното. Сякаш някой се беше надвесил над тялото, но се скри в мига, в който Джак влезе.
- Кой е там? – каза той ясно и отчетливо. Странно колко хладнокръвно прозвуча гласът му.
Запали лампата и се приближи до прозореца. Беше затворен. И през вратата никой не беше минавал.
- Има ли някой тук? – повтори той със същия тон. Усещаше как сълзите засъхват върху бузите му. Може би си беше въобразил – все пак не видя никого на нито едно от възможните скришни места тук.
Отново седна до нея и взе ръката й в своята. Нима някой я беше местил? Ръцете й сега бяха склопени върху корема както на всеки мъртъв, но Джак по-рано ги беше разместил нарочно. Да я гледа така приготвена за гроба беше прекалено тежко, затова остави ръцете й да лежат свободно около тялото. А сега бяха прибрани по този начин. Пръстенът, който беше поставил на безименния пръст ( същият онзи пръстен на майка му, който той смяташе да даде на Тара, когато дойдеше време да й направи истинско предложение), го нямаше. Огледа мястото около нея. Никаква следа. Сякаш пръстенът се беше изпарил. Нима някой беше дошъл, дръзнал е да оскверни тялото на това мъртво момиче заради едно студено парче злато? Гневът отново заслепи очите му. 
- Кой! – изкрещя като луд. – Кой!
Като че ли някаква сянка премина зад него. Джак се обърна светкавично, но не достатъчно бързо, за да види кой се промъква в тъмното.
- Къде си, проклето... – но не каза нищо повече. Щеше да го хване. Просто трябваше да бъде умен. А после да го пребие от бой.
Не, не си въобразяваше. Тук определено се криеше някой. Но как? И защо? Джак замълча, преструвайки се, че се е отказал от търсенето и се върна до тялото на Тара. Сърцето му се сви в мига, в който погледът му попадна върху деликатните й пръсти. Ноктите й все още бяха покрити с бледия лак, който тя носеше в нощта на рождения си ден. Представи си я как се лакира, веселия блясък в очите й в онзи миг, докато се е приготвяла за срещата им. А после си спомни колко нервен беше самият той преди да я отведе на ледената пързалка и какво невероятно щастие изпита, когато видя Тара да се приближава към него, толкова красива и изискана в новата си вълнена рокля ( роклята, която Джак й купи миналата Коледа). Толкова много спомени, Тара, толкова много... и колко боли от всички тях...
Внезапно погледът на Джак отново придоби суров израз и сърцето му се разби от гняв и напрежение. Той несъзнателно помилва лицето на Тара и в следващия миг се обърна светкавично към непознатия, който се прокрадваше зад него.
- Кой си ти, по дяволите?! - изкрещя Джак и успя да притисне непознатия в стената с всичка сила.
А онзи беше най-странния човек, когото Джак беше виждал досега. Беше млад, на не повече от трийсет години, носеше широк сив шлифер и износен прокъсан костюм с разхлабена вратовръзка. Косата му беше прошарена на места, но гъста и чуплива, изглеждаше жива. За разлика от очите му - толкова уморени и безжизнени. Действията му, премерени и прецизни до последния жест, изглеждаха заучени - като на някой актьор, участвал десетки години в едно и също представление. Той погледна към Джак с безразличие и въздъхна.
- Не е твоя работа да знаеш - каза съвсем спокойно и в следващия миг отблъсна момчето от себе си, но не чак толкова силно, че да го нарани. - Време е да напуснеш стаята, приятелю...
Джак, който не беше успял да запази равновесие и бе паднал на земята, се изправи отново на крака, очите му хвърляха гневни искри, изглеждаше като съвсем друг човек - като човек, на когото нищо човешко не му е познато. Искаше мъст и този, дори и невинен, щеше да изпита гнева му на гърба си. Беше прекалено късно да се въздържа. Не му пукаше.
- Върни пръстена на Тара - изсъска той.
- Пръстен? Тара? Това ли? - непознатият извади малкия златен пръстен от джоба на шлифера си и го подхвърли към Джак. Пръстенът издрънча на земята и се търколи някъде настрани, изгубвайки се завинаги в сенките. - Този пръстен не може да дойде с нея. Затова го взех - обясни той простичко и се опита да изимитира нещо като усмивка.
- Какво? Махай се оттук! - Джак се втурна към него и го забута към вратата. Къде беше решил да я води този тип? В рая ли? Ненормалник. Тара няма да отиде никъде сама!
- Съжалявам, но това не зависи от теб - онзи съвсем лесно за втори път се измъкна от хватката му и го блъсна в страни. - Време е да си вървиш.
В следващия миг сякаш някаква невидима сила накара Джак да полети назад, назад, зад вратата, която сякаш бе оживяла и се отвори съвсем сама. А после, когато той се оказа навън, се затвори и застина.
- Отвори! - Джак заудря по вратата с юмруци, крещеше и проклинаше, надявайки се някой да го чуе. Изобщо не мислеше колко ненормално е това, което се случи. Как нещо го изблъска от стаята или кой беше този човек вътре. Интересуваше го единствено това, че онзи тип иска да нарани Тара.
И незнайно как вратата се отвори. Съвсем сама... просто скръцна и поддаде под натиска на юмруците и ритниците. Джак влезе вътре изплашен, стреснат, сякаш най-после беше осъзнал, че нещо много повече от това, което виждаха очите му, не е наред. В стаята цареше полумрак. Някак си през тези минути, докато го нямаше, електрическата крушка вътре беше изгоряла. Единствената светлинна, разливаща се из стаята, идваше от някаква улична лампа, разположена близо до прозореца – близо до счупения прозорец, през който нахлуваше студен вятър и развяваше пердетата и листата, наредени по бюрото. Ковчегът, в който почиваше тялото на Тара, беше празен.
Джак се завъртя в кръг обезумял, с широко отворени очи, търсейки някой, който не би могъл да бъде намерен. Ала той го намери. Сърцето му пропусна един удар. Времето сякаш спря за миг. Там беше тя - на няколко метра от него, вървеше напред към прозореца, вятърът бавно развяваше полите на бялата й погребална рокля. 
- Тара! - изкрещя Джак. Тя се спря за миг. Обърна се и се усмихна, а после продължи по пътя си.
- Остави я да отиде - каза непознатият мъж с шлифера.
- Къде? - попита Джак с треперещ глас, очите му още не можеха да се откъснат от мъртвото момиче, което вървеше пред него.
- У дома. В нейния свят, който тя никога не биваше да напуска.
- Но тя умря. Виж какво, побъркано копеле...
- Не съм побъркан - усмихна се тъжно непознатият. - Знаеш ли, Джак Талбот - продължи той, докато и двамата наблюдаваха как момичето се приближава към прозореца. – На този свят има много неща, които не би могъл да разбереш. Но пък ти скоро ще забравиш за нея.
- Никога няма да забравя Тара...
- Не бъди толкова сигурен. Този, който премине през портала, бива забравян. Ще бъде така, сякаш никога не е съществувала. Не мислиш ли, че така е по-добре? - нова тъжна усмивка, която в очите на Джак изглеждаше направо жестока. - Тя ще си отиде в навечерието на своя осемнайсети рожден ден и всички, върху чийто живот е оставила отпечатък през тези осемнайсет години, ще забравят за нея.
Един дълъг миг Джак разсъждава над думите му. Начинът, по който говореше този човек, печалната тъга, която по някаква странна причина струеше от цялото му същество, решителността в погледа му. Това не беше номер, всичко беше реално... та Тара, мъртвата Тара, вървеше сега към прозореца!
- Всичко това е истина, нали? – изрече на глас той. Беше поразен от силата на прозрението. Със сигурност не би повярвал, ако не го беше видял.
- Самата истина, приятелю.
- Но как...
- Не е твоя работа да знаеш.
- Естествено, че е моя работа. Тара е...
- Тя ще живее хубав живот там, където отива. Там родителите й никога не са били и няма да бъдат наркомани, нямащи морални задръжки да я изоставят захвърлена в контейнер за боклук.
- Така ли? За какво говориш?
- Майка й е писателка, а баща й - учител по музика. И са заедно, ала сърцата им са разбити, защото малкото им момиченце изчезна един ден след като се роди.
- Но защо... 
- Не е твоя работа да знаеш, Джак. Нито моя в интерес на истината. Моята работа е да бъда наблизо, когато детето умре, за да осигуря портала. И ти казвам всичко това просто защото ми стана жал за теб.
- Но защо... - продължаваше да упорства Джак, сякаш не беше чул последните му думи. - Защо сега? Ако е възможно... защо не сте го направили по-рано? Топва е пълен абсурд...
Непознатият не каза нищо. Само се отдели от стената, на която се беше облегнал и се запъти към прозореца.
- Ами ако отида с нея? – изтърси Джак. Мислите му бяха толкова объркани, че той не можеше да реши кой от всички отговори, които искаше, е по-важен. Във всеки случай чувството, че сънува бе станало по-силно от колкото когато Тара умря. - Ще я забравя ли, ако я последвам?
- Да я забравиш - непознатият се обърна към него и се усмихна изненадано. Тара също се спря до прозореца и остана с гръб към тях. - Не зная, никой до сега не е отивал там нарочно.
- Значи няма да я забравя?
- Не знам. Но ако отидеш с нея, ще умреш на осемнайсет и... тя ще те забрави. Ти ще се върнеш тук и пак няма да я помниш. Тъй че е безсмислено.
- Но ако не отида сега, никога вече няма да видя и теб, нали? Нито този невидим портал, към който се е запътила. Никога няма да имам шанс да я видя отново, нали?
- Не е било писано. Тара не съществува наистина.
- Съжалявам, приятелю - изимитира го Джак и стисна решително устни. В следващия миг той се втурна към Тара, сграбчи ръката й в своята и двамата полетяха през прозореца и падаха... падаха... докато не се изгубиха във вихъра на времето.
- Тара! - изкрещя Джак и усети как тупна в меко легло. Намираше се в стая, която никога досега не беше виждал.
Стана и се огледа наоколо. Бели стени, скъпи мебели, огромно огледало, компютър... всичко крещеше, че тук живее някой с много пари. Тара я нямаше. – Тара! – извика той отново, а после скочи на крака. Тара?
Това е моята стая, помисли си Джак, гледайки към електрическата китара, подпряна на стената до нощното шкафче. Странно, почувства се глупаво, че го е забравил. И защо трябваше да го помни? Трябваше да мисли единствено за нея.
Отиде до стъкленото бюро и записа: 
" Тара Бел, майка - писателка, баща – учител. Осемнайстия си рожден ден. Не забравяй" 
а след това откъсна листчето и го залепи на огледалото. После се обърна с гръб, питайки се какво ли беше забравил. Така и не видя как малката хартийка лесно се отлепи от стъклото и се спусна на пода.
Джак плъзна поглед през стаята още веднъж, а след това взе коженото яке, подпряно на облегалката на стола пред камината и се замисли. Тара Бел... звучеше като камбанка. Трябваше да намери това момиче на всяка цена. 
Някой почука на вратата на стаята му и влезе без да попита. Още преди да я е видял, той разпозна шума от стъпките й. Намръщи се и се обърна към нея.
- Здравей, майко - каза студено и я погледна нахално. Ето я и нея, мисис Лирой, издокарана в скъпа вечерна рокля, толкова изискана и толкова прогнила от вътре. Джак усети как му прилошава. Не можеше да я понася. Не можеше да повярва, че доскоро е копнял да я види отново. Но това беше отдавна, в Света Ана.
- Спести си фасоните пред мен, скъпи. Закъсняваме – каза майка му надменно. Говореше му сякаш е един от многото й подчинени. Сякаш той беше... маловажен. 
- Защо настояваш да идвам с теб? Това е глупаво – отвърна той, разсейвайки се докато я наблюдаваше косо. Запита се защо ли му се струваше неестествено да говори с нея сега? А, да, може би защото я мразеше.
- Дължиш ми го, Джак Талбот - каза надменно жената срещу него. - Тръгвай, или ще накарам Гари да те извлече на сила.
Тя се врътна на високите си токчета и излезе от стаята с високо вдигната глава. Може би така й беше по-лесно да нос огромния тежък кок, кацнал на главата. А може би просто обичаше да си вири носа. Ала мама не е такава. За миг през съзнанието на Джак премина спомена за една усмихната и любяща жена, която го учеше да свири на пияно. Споменът избледня като снежинка, стопила се в дланта му. Това никога не се беше случвало.
- Мразя проклетите изложби - промърмори той и повлече крака към коридора, опитвайки се да си спомни името на момичето, за което си мислеше преди малко. Момиче ли? Да, имаше момиче. И рожден ден. И план, много важен план. Докато се качи в колата вече дори не можеше да си спомни за въпросния план.1. Как умря Тара Бел

Тара Бел живееше в сиропиталището „ Света Ана” откакто се помнеше. Изоставена още от бебе, тя не познаваше друг дом освен този. Това, разбира се, не означава, че го харесваше. Напротив. Тя ненавиждаше това място. Ненавиждаше злобните хлапета, които непрекъснато я тормозеха, нито учителите, които сякаш нарочно си измисляха хиляди причини, за да я накажат.
Тара нямаше нито един приятел сред тези хора. Нито един човек на този свят, когото да обича. Когато беше малка, винаги плачеше, гледайки нормалните деца, онези с родителите, със семействата, и тайничко им завиждаше. Тя също искаше да има истински живот, пълен с любов и грижи, но тъй като знаеше, че никога няма да го получи, беше най-самотното същество на света. Криеше се из двора на сиропиталището, в мазето, на тавана, на всички места, където нямаше да я намерят и заиграваше отново и отново своята игра на криеница с живота. Сякаш ако се криеше тук, поне докато я търсеха, можеше да се почувства значима за някого. Поне докато я намерят... Ала един ден никой не дойде да я търси – просто я бяха забравили. Тя стоя и чака, и чака, и чака, докато не се стъмни, а и дълго време след това. Защо никой не идваше?
- Къде сте? – прошепна тя изплашено в тъмното и една голяма сълза се търколи от тъжните й очи.
- Няма да дойдат, да знаеш – чу се зловещ момчешки глас, чийто притежател се спотайваше в сенките.
- Кой си ти? – измърмори момиченцето сърдито без изобщо да се изплаши, беше прекалено тъжна и сърдита.
- Аз съм Джак, глупачке! – отвърна хлапето и пристъпи към отрязъка лунна светлина, който нахлуваше през прозореца до тях. Това беше най-странното дете, което Тара беше виждала през живота си, а тя беше виждала много деца. Той носеше големи и смешни обувки, широки панталони и още по-широка риза. Острата му черна коса стърчеше на всички посоки, лицето му беше опръскано с лунички и призрачно бледо, сякаш беше от хартия, а под сивите му очи имаше големи кръгове – като от недоспиване, само че по-тъмни и по-дълбоки. – Какво гледаш?
- Много си грозен – отговори Тара и излезе от скривалището си. 
- Страх ли те е? – изплези се Джак.
- Как ли пък не!
- А ти защо се криеш тук след като искаш да те намерят?
- Не е вярно!
- Така ли? Тогава кого чакаш тук?
- Ти си глупак! – тя тропна с крак и в следващия миг изхвърча от помещението, сякаш я гонеха дяволи.
Странно е как от този ден нататък Тара вече не беше чак толкова самотна. Джак я преследваше където и да отидеше и постепенно той се превърна в най-добрия й приятел. Имаше нещо повече от това, че си приличаха по характер, което ги сближаваше, защото за разлика от другите деца наоколо, те двамата най-ясно усещаха липсата на дом и семейство.
Джак също беше самотно хлапе, и много буйно. Непрекъснато се забъркваше в неприятности и раздаваше юмруци наляво и надясно. Единственото, което той искаше, беше да избяга от „ Света Ана” и никога вече да не се връща обратно, а за Тара ставаше все по-лесно да го разбере, докато растяха за. Когато бил на десет години, родителите му умрели в автомобилна катастрофа и тъй като нямало кой да се грижи за него, го пратили в сиропиталище. Сигурно е много трудно за някой „ нормален” да се окаже на подобно място, мислеше си Тара и се опитваше да обясни привързаността си към него с това, че му съчувства. 
Годините минаваха, децата пораснаха, приятелството им се превърна в любов.
Скоро Джак и Тара щяха да навършат осемнайсет години и завинаги да напуснат „ Света Ана”, но не се страхуваха – те вече си имаха изграден план и цял куп мечти, които да сбъднат заедно. В сиропиталището ги наричаха Ромео и Жулиета, защото винаги бяха заедно и почти не допускаха другите деца до себе си.
- Кажи ми какво искаш за рождения си ден – попита Джак една вечер, когато отново бяха избягали от другите, напълно пренебрегвайки правилата за вечерния час, така грижливо налагани от директор Шулц.
Двамата седяха на дървената пейка под старата върба в двора на сиропиталището. Бяха съвсем сами. Лунната светлина хвърляше сребърни отблясъци върху лицата им, върху тревата, която растеше из двора, върху покривите на съседните сгради. Тяхната луна – така я наричаха още от деня, в който се запознаха. Луната, която приемаха като символ на любовта си - бяха се заклели, че докато тя блести в небето, няма да позволят нищо на този свят да ги раздели.
- Искам един огромен шоколадов сладолед – отвърна Тара с широка усмивка и погледна с блестящи очи момчето до себе си. Беше щастлива. Колкото повече наближаваше времето да си отиде оттук, толкова по-свободна се чувстваше. И толкова по-близо до новия си живот с Джак.
- И още? – попита той закачливо.
- Още? Това не е ли достатъчно? – тихичко се засмя тя.
- Кажи ми нещо, за което копнееш с цялото си сърце.
- Знаеш за какво копнея с цялото си сърце – отговори Тара сериозно.
- Не. Нещо, за което не си казвала на никого до сега. Каквото и да е то.
- Нещо, за което не съм казвала? Да видим... за ледената пързалка – каза тя след кратък размисъл. Винаги го беше искала – да се понесе по леда като онези фигуристки, които гледаше по телевизията, да бъде красива и изящна като тях. И свободна като вятъра, докато се плъзга по леда.
- Е – рече Джак изненадано – това наистина не си го казвала. – Искаш своя ледена пързалка? – подразни я без да изпуска очите й от поглед.
- Не, глупчо. Искам да отида на ледената пързалка. Никога досега не съм ходила там, но винаги ми се е искало да го направя. Да се кача на кънките и просто да се понеса по леда... да полетя, като птичка... прозвуча адски лигаво, нали? – добави тя, осмисляйки как звучат думите й.
- Малко – заяде се Джак и леко я перна по нослето. - Но пък това си е твоята мечта. Няма значение как звучи в ушите на другите. Значи е решено. Отиваме на пързалката следващата седмица.
- Ти си луд – отново се засмя тя, мислейки си, че може да прекара целия си живот така – сгушена в прегръдките му, потънала в кроежи за бъдещето и планове... планове за сбъднати мечти.
- Защо пък да съм луд?
- Защото например сега е юли. Няма как да отидем там през юли...
- Да не мислиш, че нещо може да ме спре, Тара Бел?
- Джак Талбот, престани да използваш цялото ми име.
- Харесва ми как звучи – отвърна той замислено и за пореден път преплете пръстите си с нейните. – Точно като звън на камбанка... Тара... Бел – зън... зън. Нали знаеш колко много те обичам, хлапе – довърши и нежно целуна ухото й.
- И аз те обичам – сега в гласа й нямаше и следа от закачливост. Тя отново се извърна към него и го погледна сериозно. – Ти си всичко, което имам.
- ТИ си всичко, което имам – повтори Джак и обгърна лицето й с ръце. Наведе се нежно към нея и този я целуна по челото – съвсем целомъдрено и непривично за него. – Какво има? – попита, когато забеляза блестящите в очите й сълзи.
- Нищо, аз... – тя премигна няколко пъти, за да прогони сълзите и отмести поглед от неговия. В следващия миг се отдръпна от него и започна да бърше сълзите си, които все пак успяха да се отърколят по бузите й. – Не знам. Сигурно е заради луната. Голяма идиотка съм, нали?
Джак служи ръка върху нейната и й попречи да изтрие лицето си. Вместо това докосна нежно бузите й и сам попи сълзите.
- Няма нищо, хлапе. Можеш да плачеш колкото си искаш. Аз си падам по теб, така че... дори и когато плачеш това ми се вижда адски секси.
- Значи си падаш по мен? – попита Тара с привидно спокоен тон.
- Да, не го ли знаеш? – този път целувката му беше много далеч от невинна. Когато се отдръпна от нея, тя се усмихна. Устните й бяха леко зачервени. – Обичам те, Тара Бел. Винаги и завинаги – усмихна се и скочи от пейката. - Хей, искаш ли да се поразходим? Иначе господин Хочинс като нищо може да ни намери както миналия път. 
Тара се намръщи леко при спомена за конското, което старият пазач им чете преди около месец, и кимна.
- Да се махаме.
Двамата напуснаха двора на сиропиталището хванати за ръце. Не отиваха на някое специално място, просто се разхождаха из улиците на големия град, потънали в глупав и несъществен разговор. Не това, което си казваха, беше важното. Важно беше просто да си говорят, да споделят един с друг, да бъдат заедно и да се наслаждават на близостта си. Джак попиваше всяка нейна дума, всеки неин жест се отпечатваше в сърцето му като горящо клеймо. Той живееше заради нея, мечтаеше заради нея, тя беше смисълът на цялото му съществуване. Ако Тара не съществуваше, той също щеше да изчезне. Беше изгубил семейството си съвсем малък, беше вярвал, че никога няма да се почувства цял отново, беше изплашен и сам. И тогава я срещна. Тя озари живота му като ярка комета, като нежното слънце, разтопяващо снега през зимата. С нея всичко си дойде на мястото. Едва на десет години вече беше разбрал какво означава да копнееш за някого, да си свързан с него и белязан от него завинаги. Дори и сега, осем години по-късно, нищо не се беше променило. Той все още беше неувереният хлапак, който трепери от притеснение всеки път, когато застане пред нея. Да я държи в прегръдките си, да я целува – за него нямаше нищо по-важно на този свят. Ето тази вечер например, не можеше да си представи какво е да не я докосва. Ръцете му несъзнателно непрекъснато търсеха физически допир с нея – с пръстите й, с косите й, раменете й... обикновени жестове, дори случайни на пръв поглед, но без тях картината просто не беше пълна. И Тара, която потръпваше всеки път, когато усещаше докосването му, замечтаната й усмивка, и този пълен с любов поглед, който принадлежеше само на него.
- Да го направим още сега – каза Джак, докато минаваха покрай поредната притихнала сграда.
- Какво да направим още сега? – попита Тара и го изгледа предизвикателно.
- Не това, за което си мислиш, лошо момиче – той я придърпа в прегръдките си и отново я целуна, този път по врата – съвсем лекичко и ефирно. – Какво ще кажеш да се оженим още сега.
- Ти си луд.
- Защо да съм луд? И без това рано или късно ще го направим... 
- Да се оженим? Днес? – тя замълча за миг, обмисляйки идеята – да бъде госпожа Талбот. Това беше абсурдно нереално, идиотско... и най-привлекателното нещо на света.
- Представи си го... тогава никой и нищо не би могло да ни раздели.
- Нима някой някога се е опитвал да ни раздели? Глупчо - със и без някакъв си подпис или благословия, която няма никакво значение, пак ще те обичам, докато съм жива. И никой, никога няма да ни раздели. Освен ако ти не го поискаш.
- Никога не бих поискал нещо подобно. Просто в момента съм обзет от безумно желание да те правя щастлива по каквито и да било начини.
- Да ме правиш щастлива? Ти ме правиш щастлива всеки ден.
Той лекичко се отдръпна от нея и продължи надолу по улицата, дърпайки я за ръка.
- Къде отиваме?
- Тайна. Ще видиш. Вярваш ли ми?
- Вярвам ти. Само че погледът ти е като на луд.
Джак се усмихна, погледна я с блестящи влюбени очи и продължи към светофара. Добре че светеше зелено, защото в противен случай щеше да продължи без изобщо да се замисля.
Тара тичаше след него, изпълнена с любопитство, докато наблюдаваше уверената му походка и начинът, по който и се усмихваше.
- Ох, чакай малко – задъха се тя, когато стигнаха до отсрещния тротоар.
- Добре ли си?
- Да, просто... само секунда.
Тя се закашля силно, опитвайки да си поеме дъх. Вместо да се оправи обаче, кашлицата изведнъж стана по-силна, толкова силна, че Тара вече не можеше да диша.
- Тара! – извика Джак уплашено, след като тя не спираше да кашля вече цяла минута и повече.
- Не... не мога... – задъхваше се тя. – Не мога да дишам.
Кашлицата се влоши толкова много, че се наложи да я заведат в болницата. Никой от лекарите така и не разбра каква е причината за пристъпа й. Изписаха я още на следващия ден без дори да й направят допълнителни изследвания. Джак беше бесен заради това.
- Как е възможно да се отнасят толкова нехайно към здравето ти! Ами ако е нещо сериозно? – ядосваше се той на път към „ Света Ана”. – Ще говоря с директорката...
- Не е нищо сериозно – отвърна му Тара. – Просто съм яла нещо, което не ми е понесло.
- Вчера яде същото, което ядеш всеки ден от осемнайсет години насам – упорстваше Джак. – Извинявай – каза, когато видя угриженото й лице. – Не искам да те тревожа. Просто се притеснявам.
- Недей. Всеки може да получи пристъп на кашлица. Не е казано, че ще умирам от някоя неизлечима болест – тя се засмя, опитвайки да извърти думите си като шега, но това само го напрегна още повече.
- Дори не си помисляй да умираш някога, Тара Бел. Ако теб те няма на този свят и аз ще спра да съществувам...
- Хей, стига. Никъде няма да ходя. Поне докато не намериш начин да ми осигуриш ледената пързалка за следващата седмица – след като го дари с лека ефирна целувка по устните, тя се засмя невинно и се сгуши до него, докато чакаха автобуса.
- Ако отново се почувстваш зле...
- Ще долетя в болницата на секундата. Не се безпокой. Добре съм. Честно.
- Значи и аз съм добре тогава.
През следващите дни не се случи нищо. Поне нищо по-различно от ставащото всеки божи ден в „ Света Ана”. Близнаците Хейвън – досадни и неприятни момчета – се върнаха обратно след като поредното приемно семейство се отказа от тях. Госпожица Бретууд, учителката по биология, си изруси косата. В сряда решиха да сервират задушени картофи с месо, което би трябвало да минава за свинско, и по този начин нарушиха дългогодишната традиция в сряда да се яде боб с наденица. В края на седмицата задуха вятър. Първоначално всички се зарадваха, защото вятърът най-после успя да отблъсне адската жега, нападнала тези места. После обаче вятърът се задържа. Донесе облаци и от небето заваля силен дъжд, който дни наред сякаш отказваше да спре. Стана студено, всъщност стана толкова студено, че се наложи да пуснат отоплението в общежитията, а Тара извади старото си износено яке и отказа да се раздели с него под какъвто и да е предлог. Вярно е, че на всички им беше студено, но начинът, по който тя трепереше, нямаше нищо общо със студа. Тя изглеждаше... болна. С всеки изминал ден лицето й ставаше все по-бледо, под очите й се появиха тъмни кръгове, започна да се уморява често. Всеки път, в който Джак я поглеждаше уплашено, тя казваше, че е добре. Че всичко е просто заради настинката, която я е нападнала. Все пак беше ходила при лекаря на сиропиталището и той потвърди, че е напълно здрава. Според него дори не беше настинала. Следователно нямаха причина за притеснение, нали? Тара не желаеше да отдава повече значение на нещо, което действително нямаше значение. Въпреки че се чувстваше зле, тя искаше да си мисли само за приятни неща. За рождения си ден, за усмивката на Джак, за начина, по който я гледаше тази сутрин. Какъв смисъл да се тревожи заради някаква си настинка при положение, че имаше толкова много мечти и планове, с които да занимава съзнанието си.
И ето че неусетно дойде рожденият й ден. В „ Света Ана” й организираха парти с торта, въпреки че тя мразеше да е в центъра на вниманието. Беше й неудобно да приеме подаръците на другите хлапета, защото знаеше, че и без това нямат пари дори за себе си. А и те не й бяха истински приятели – правеха го единствено, защото тя беше героинята в сиропиталището, най-популярното момиче тук, онова, което живееше в своя собствена приказка и което беше намерило любов дори и на подобно място. Защото я смятаха достойна за подражание. А тя не беше.
- А това е от мен – каза Джак и й подаде огромна фуния със сладолед. – Малко е студено днес, но ти това си пожела.
- О, Джак! – тя остави сладоледа на импровизираната маса, където се намираше и останалата храна, събрана по случай празника, и се хвърли на врата му. – Не си забравил – прошепна, но не достатъчно тихо, че другите да не чуят. До ушите й достигнаха няколко тихи въздишки от момичетата наоколо.
- Никога няма да забравя – той я завъртя във въздуха, целуна я шумно, а после я пусна, хихиканията и подсвиркванията около тях се превърнаха в одобрителни възгледи, дори от учителите. – И освен това тази вечер имаме официално разрешение от директор Шулц да излезем. 
- Ще излизаме? – престори се Тара на учудена.
- Да, ще излизаме. Изобщо не си прави планове, че довечера ще те оставя да се наспиш.
- Безсрамник! – тя лекичко го тупна по рамото и след като се засмя като малко момиченце се отправи към изхода на залата. – В такъв случай отивам да се приготвя, мистър Талбот.
- Ще ви очаквам с нетърпение, мис Бел.
Час по-късно двамата вече вървяха към сградата където се помещаваше закритата ледена пързалка. Тук тренираха местните състезатели по фигурно пързаляне, но Джак беше убедил пазача да ги пусне в извънработно време. Само този път. И той го направи – направи изключение заради влюбените хлапета.
- Дръж ме! – смееше се Тара, докато едва успяваше да движи краката си върху леда, а ръцете й непрекъснато търсеха неговата упора.
- Държа те. Хайде – той я побутна напред, опитвайки да я накара да върви сама.
- Не! – Тара полетя напред, без да знае какво да прави, напълно изгубила контрол над действията си. – Джак Талбот, веднага ела да ми помогнеш.
- Не, трябва да се научиш сама. Иначе никога няма да можеш да правиш пируетите, за които мечтаеш – въпреки това той я следваше неотлъчно, разперил ръце около нея сякаш бяха ангелски криле, готов във всеки един миг да я задържи, ако тръгне да пада.
Двамата се смееха безгрижно, целуваха се, пързаляха се по леда, падаха и ставаха, а после пак се заливаха от смях.
- Това е най-хубавият ми рожден ден – каза Тара, тупайки полепналия по вълнената си пола сняг – беше облякла тази пола специално заради случая.
Тя погледна към Джак щастливо и отново се засмя. Очите й блестяха от радост; въпреки бледостта на лицето й, сега бузите й бяха зачервени и я караха да изглежда по-здрава и щастлива от всеки друг път.
- Благодаря ти – прошепна сериозно и лекичко побутна Джак, който също беше зает да чисти дрехите си. Бяха застанали до огражденията и се подпираха на тях, ползвайки ги за опора. – Ти наистина сбъдна мечтата ми тази вечер.
- Това ми е работата, госпожо – смигна й той и след това отдаде почест театрално. 
Беше на път да я целуне, когато... Тара изведнъж отново пребледня. Нищо не остана от руменината по бузите й. Очите й се разшириха широко, тя притисна ръка към гърдите си и се задъха по-силно отколкото досега се беше случвало. Кашлицата й прозвуча суха, накъсана, от гърлото й излизаше странен звук – сякаш беше удавник, борещ се за глътка въздух.
- Тара? – Джак се изправи на крака и застана до нея.
Тара вкопчи свободната си ръка в якето му. Очите й се напълниха със сълзи, докато го гледаше безпомощно. Изглеждаше така, сякаш с поглед искаше да каже „ съжалявам”. Сякаш се сбогуваше.
- Ще се оправиш, миличка. Ще се оправиш! Помощ! – закрещя Джак, надявайки се някой от пазачите да го чуе. – Помощ! Извикайте линейка!
Твърде късно. Още преди линейката да дойде, още преди да е довършил изречението си, в мига, в който погледна през рамо, за да провери дали някой идва действително, за да им помогне, Тара се свлече върху леда безжизнена. Сякаш беше малка снежинка, откъснала се от студеното зимно небе, падаща надолу към мъртвата земя. И накрая падна. Главата й достигна земята. Ръката й падна безжизнена някъде върху леда. Часовникът в коментаторската кабина показваше полунощ.
- Тара! – изкрещя Джак. Опита се да й окаже първа помощ, но нямаше смисъл – тя просто отказваше да отвори очи. – Тара, недей, моля те! Не е смешно. Събуди се, моля те – занарежда той, сякаш това би могло да я върне обратно.
Само че тя отказваше да се събуди. Сякаш нарочно стискаше очите си още по-силно докато го слушаше да я умолява, докато отчаяно разтърсваше раменете й, докато шепнеше името й в ухото й и плачеше. Защото Тара Бел беше мъртва. Просто Джак Талбот, който се беше заклел да я обича завинаги, отказваше да го повярва.



2. Къде отиде Джак Талбът


Казаха, че Тара Бел е умряла от инфаркт. Решиха, че ще я погребат след два дена в близкото гробище. Щяха да напишат обичана приятелка на надгробната й плоча. А Джак щеше да прекара живота си над тази надгробна плоча.
Гневът, който растеше в сърцето му, заплашваше да го помете. Как така едно осемнайсетгодишно момиче умира от инфаркт? Как така на никой освен него това не се струваше странно? Нима Тара беше просто приятелка? Та тя беше... тя беше неговият живот, светлината в мрака, която го спасяваше от това да пропадне в бездната на отчаянието си. И сега, когато очите й никога вече нямаше да осветяват пътя му, той беше изгубен. Завинаги.
Преди погребението Джак отказваше да се отдели от тялото й. Прекарваше дните си в помещението, където я държаха, докато я погребат, и стискаше ръката й, докато не я почувстваше отново топла – сякаш ако й придаваше от топлината и енергията си, тя щеше да се събуди. Наистина би го направил – това да й даде живота си, само за да я види отново да се усмихва. Би дал всичко за нея.
Отдели се от тялото на Тара само за миг през онзи ден. Защото директор Шулц го изведе насила оттам.
- Не можеш да продължаваш така, Джак – каза му тя, гледайки го косо изпод малките си очила, взираше се в него сякаш й беше трудно да различи чертите му. – Трябва да я оставиш да си отиде.
- Не – той стисна силно юмруци, толкова силно, че кокалчетата на ръцете му побеляха. – Не мога.
- Нима тя би искала това? Да се съсипеш по този начин?
- Тя е МЪРТВА! – изкрещя Джак и удари с юмрук в стената. Дори не усети болката от счупването на костта. Странно, тази кръв, стичаща се между пръстите му, тя негова ли беше?
- Дължиш го на паметта й – продължи директорката, сякаш не беше забелязала, че се е наранил. – Представи си какво й причиняваш в момента. Да те гледа отстрани как проваляш живота си... не си се хранил от два дена, Джак.
- Няма значение. И ако мислите да ме баламосвате с живот след смъртта, по-добре недейте – добави, усетил накъде бие тя.
- Джак... 
- Не. Изобщо не вярвам в тези приказки за духове. Няма нищо след смъртта. Всичко, което остана от Тара, е това тяло. Така че не ми казвайте да я оставя – докато говореше, гласът му ставаше все по-гневен и пълен с болка, докато накрая не прерасна в див рев, като че това беше воят на ранено животно, уловено в капан. Джак се извърна с гръб, надявайки се, че директорката няма да забележи сълзите в очите му. – Просто ме оставете на мира – прошепна уморено.
- Обещай, че ще хапнеш нещо.
- После – след това той се отправи обратно към стаята, където почиваше Тара.
Докато вървеше имаше чувството, че някой забива хиляди остриета в сърцето му. Мисълта, че Тара, личността, скрита зад безжизненото тяло, момичето, което го обичаше, което беше готово да изживее целия си живот заради него, вече не съществува, беше убийствена. Как можа да го остави сам тук? След всичките клетви, след цялата любов, след мечтите... Тара, моя Тара. Вече не можеше да спира сълзите си. Не се и стараеше. Не правеше нищо, за да ги изтрие. Тара. Тара. Тара. С всеки удар на сърцето си усещаше нейното име. Всеки удар на сърцето беше един спомен, свързан с нея. И защо неговото сърце не спря? Защо нейното? Защо на никого не му пукаше?
Той отвори вратата и се спря поразен. Можеше да се закълне, че видя нечия сянка да се прокрадва в тъмното. Сякаш някой се беше надвесил над тялото, но се скри в мига, в който Джак влезе.
- Кой е там? – каза той ясно и отчетливо. Странно колко хладнокръвно прозвуча гласът му.
Запали лампата и се приближи до прозореца. Беше затворен. И през вратата никой не беше минавал.
- Има ли някой тук? – повтори той със същия тон. Усещаше как сълзите засъхват върху бузите му. Може би си беше въобразил – все пак не видя никого на нито едно от възможните скришни места тук.
Отново седна до нея и взе ръката й в своята. Нима някой я беше местил? Ръцете й сега бяха склопени върху корема както на всеки мъртъв, но Джак по-рано ги беше разместил нарочно. Да я гледа така приготвена за гроба беше прекалено тежко, затова остави ръцете й да лежат свободно около тялото. А сега бяха прибрани по този начин. Пръстенът, който беше поставил на безименния пръст ( същият онзи пръстен на майка му, който той смяташе да даде на Тара, когато дойдеше време да й направи истинско предложение), го нямаше. Огледа мястото около нея. Никаква следа. Сякаш пръстенът се беше изпарил. Нима някой беше дошъл, дръзнал е да оскверни тялото на това мъртво момиче заради едно студено парче злато? Гневът отново заслепи очите му. 
- Кой! – изкрещя като луд. – Кой!
Като че ли някаква сянка премина зад него. Джак се обърна светкавично, но не достатъчно бързо, за да види кой се промъква в тъмното.
- Къде си, проклето... – но не каза нищо повече. Щеше да го хване. Просто трябваше да бъде умен. А после да го пребие от бой.
Не, не си въобразяваше. Тук определено се криеше някой. Но как? И защо? Джак замълча, преструвайки се, че се е отказал от търсенето и се върна до тялото на Тара. Сърцето му се сви в мига, в който погледът му попадна върху деликатните й пръсти. Ноктите й все още бяха покрити с бледия лак, който тя носеше в нощта на рождения си ден. Представи си я как се лакира, веселия блясък в очите й в онзи миг, докато се е приготвяла за срещата им. А после си спомни колко нервен беше самият той преди да я отведе на ледената пързалка и какво невероятно щастие изпита, когато видя Тара да се приближава към него, толкова красива и изискана в новата си вълнена рокля ( роклята, която Джак й купи миналата Коледа). Толкова много спомени, Тара, толкова много... и колко боли от всички тях...
Внезапно погледът на Джак отново придоби суров израз и сърцето му се разби от гняв и напрежение. Той несъзнателно помилва лицето на Тара и в следващия миг се обърна светкавично към непознатия, който се прокрадваше зад него.
- Кой си ти, по дяволите?! - изкрещя Джак и успя да притисне непознатия в стената с всичка сила.
А онзи беше най-странния човек, когото Джак беше виждал досега. Беше млад, на не повече от трийсет години, носеше широк сив шлифер и износен прокъсан костюм с разхлабена вратовръзка. Косата му беше прошарена на места, но гъста и чуплива, изглеждаше жива. За разлика от очите му - толкова уморени и безжизнени. Действията му, премерени и прецизни до последния жест, изглеждаха заучени - като на някой актьор, участвал десетки години в едно и също представление. Той погледна към Джак с безразличие и въздъхна.
- Не е твоя работа да знаеш - каза съвсем спокойно и в следващия миг отблъсна момчето от себе си, но не чак толкова силно, че да го нарани. - Време е да напуснеш стаята, приятелю...
Джак, който не беше успял да запази равновесие и бе паднал на земята, се изправи отново на крака, очите му хвърляха гневни искри, изглеждаше като съвсем друг човек - като човек, на когото нищо човешко не му е познато. Искаше мъст и този, дори и невинен, щеше да изпита гнева му на гърба си. Беше прекалено късно да се въздържа. Не му пукаше.
- Върни пръстена на Тара - изсъска той.
- Пръстен? Тара? Това ли? - непознатият извади малкия златен пръстен от джоба на шлифера си и го подхвърли към Джак. Пръстенът издрънча на земята и се търколи някъде настрани, изгубвайки се завинаги в сенките. - Този пръстен не може да дойде с нея. Затова го взех - обясни той простичко и се опита да изимитира нещо като усмивка.
- Какво? Махай се оттук! - Джак се втурна към него и го забута към вратата. Къде беше решил да я води този тип? В рая ли? Ненормалник. Тара няма да отиде никъде сама!
- Съжалявам, но това не зависи от теб - онзи съвсем лесно за втори път се измъкна от хватката му и го блъсна в страни. - Време е да си вървиш.
В следващия миг сякаш някаква невидима сила накара Джак да полети назад, назад, зад вратата, която сякаш бе оживяла и се отвори съвсем сама. А после, когато той се оказа навън, се затвори и застина.
- Отвори! - Джак заудря по вратата с юмруци, крещеше и проклинаше, надявайки се някой да го чуе. Изобщо не мислеше колко ненормално е това, което се случи. Как нещо го изблъска от стаята или кой беше този човек вътре. Интересуваше го единствено това, че онзи тип иска да нарани Тара.
И незнайно как вратата се отвори. Съвсем сама... просто скръцна и поддаде под натиска на юмруците и ритниците. Джак влезе вътре изплашен, стреснат, сякаш най-после беше осъзнал, че нещо много повече от това, което виждаха очите му, не е наред. В стаята цареше полумрак. Някак си през тези минути, докато го нямаше, електрическата крушка вътре беше изгоряла. Единствената светлинна, разливаща се из стаята, идваше от някаква улична лампа, разположена близо до прозореца – близо до счупения прозорец, през който нахлуваше студен вятър и развяваше пердетата и листата, наредени по бюрото. Ковчегът, в който почиваше тялото на Тара, беше празен.
Джак се завъртя в кръг обезумял, с широко отворени очи, търсейки някой, който не би могъл да бъде намерен. Ала той го намери. Сърцето му пропусна един удар. Времето сякаш спря за миг. Там беше тя - на няколко метра от него, вървеше напред към прозореца, вятърът бавно развяваше полите на бялата й погребална рокля. 
- Тара! - изкрещя Джак. Тя се спря за миг. Обърна се и се усмихна, а после продължи по пътя си.
- Остави я да отиде - каза непознатият мъж с шлифера.
- Къде? - попита Джак с треперещ глас, очите му още не можеха да се откъснат от мъртвото момиче, което вървеше пред него.
- У дома. В нейния свят, който тя никога не биваше да напуска.
- Но тя умря. Виж какво, побъркано копеле...
- Не съм побъркан - усмихна се тъжно непознатият. - Знаеш ли, Джак Талбот - продължи той, докато и двамата наблюдаваха как момичето се приближава към прозореца. – На този свят има много неща, които не би могъл да разбереш. Но пък ти скоро ще забравиш за нея.
- Никога няма да забравя Тара...
- Не бъди толкова сигурен. Този, който премине през портала, бива забравян. Ще бъде така, сякаш никога не е съществувала. Не мислиш ли, че така е по-добре? - нова тъжна усмивка, която в очите на Джак изглеждаше направо жестока. - Тя ще си отиде в навечерието на своя осемнайсети рожден ден и всички, върху чийто живот е оставила отпечатък през тези осемнайсет години, ще забравят за нея.
Един дълъг миг Джак разсъждава над думите му. Начинът, по който говореше този човек, печалната тъга, която по някаква странна причина струеше от цялото му същество, решителността в погледа му. Това не беше номер, всичко беше реално... та Тара, мъртвата Тара, вървеше сега към прозореца!
- Всичко това е истина, нали? – изрече на глас той. Беше поразен от силата на прозрението. Със сигурност не би повярвал, ако не го беше видял.
- Самата истина, приятелю.
- Но как...
- Не е твоя работа да знаеш.
- Естествено, че е моя работа. Тара е...
- Тя ще живее хубав живот там, където отива. Там родителите й никога не са били и няма да бъдат наркомани, нямащи морални задръжки да я изоставят захвърлена в контейнер за боклук.
- Така ли? За какво говориш?
- Майка й е писателка, а баща й - учител по музика. И са заедно, ала сърцата им са разбити, защото малкото им момиченце изчезна един ден след като се роди.
- Но защо... 
- Не е твоя работа да знаеш, Джак. Нито моя в интерес на истината. Моята работа е да бъда наблизо, когато детето умре, за да осигуря портала. И ти казвам всичко това просто защото ми стана жал за теб.
- Но защо... - продължаваше да упорства Джак, сякаш не беше чул последните му думи. - Защо сега? Ако е възможно... защо не сте го направили по-рано? Топва е пълен абсурд...
Непознатият не каза нищо. Само се отдели от стената, на която се беше облегнал и се запъти към прозореца.
- Ами ако отида с нея? – изтърси Джак. Мислите му бяха толкова объркани, че той не можеше да реши кой от всички отговори, които искаше, е по-важен. Във всеки случай чувството, че сънува бе станало по-силно от колкото когато Тара умря. - Ще я забравя ли, ако я последвам?
- Да я забравиш - непознатият се обърна към него и се усмихна изненадано. Тара също се спря до прозореца и остана с гръб към тях. - Не зная, никой до сега не е отивал там нарочно.
- Значи няма да я забравя?
- Не знам. Но ако отидеш с нея, ще умреш на осемнайсет и... тя ще те забрави. Ти ще се върнеш тук и пак няма да я помниш. Тъй че е безсмислено.
- Но ако не отида сега, никога вече няма да видя и теб, нали? Нито този невидим портал, към който се е запътила. Никога няма да имам шанс да я видя отново, нали?
- Не е било писано. Тара не съществува наистина.
- Съжалявам, приятелю - изимитира го Джак и стисна решително устни. В следващия миг той се втурна към Тара, сграбчи ръката й в своята и двамата полетяха през прозореца и падаха... падаха... докато не се изгубиха във вихъра на времето.
- Тара! - изкрещя Джак и усети как тупна в меко легло. Намираше се в стая, която никога досега не беше виждал.
Стана и се огледа наоколо. Бели стени, скъпи мебели, огромно огледало, компютър... всичко крещеше, че тук живее някой с много пари. Тара я нямаше. – Тара! – извика той отново, а после скочи на крака. Тара?
Това е моята стая, помисли си Джак, гледайки към електрическата китара, подпряна на стената до нощното шкафче. Странно, почувства се глупаво, че го е забравил. И защо трябваше да го помни? Трябваше да мисли единствено за нея.
Отиде до стъкленото бюро и записа: 
" Тара Бел, майка - писателка, баща – учител. Осемнайстия си рожден ден. Не забравяй" 
а след това откъсна листчето и го залепи на огледалото. После се обърна с гръб, питайки се какво ли беше забравил. Така и не видя как малката хартийка лесно се отлепи от стъклото и се спусна на пода.
Джак плъзна поглед през стаята още веднъж, а след това взе коженото яке, подпряно на облегалката на стола пред камината и се замисли. Тара Бел... звучеше като камбанка. Трябваше да намери това момиче на всяка цена. 
Някой почука на вратата на стаята му и влезе без да попита. Още преди да я е видял, той разпозна шума от стъпките й. Намръщи се и се обърна към нея.
- Здравей, майко - каза студено и я погледна нахално. Ето я и нея, мисис Лирой, издокарана в скъпа вечерна рокля, толкова изискана и толкова прогнила от вътре. Джак усети как му прилошава. Не можеше да я понася. Не можеше да повярва, че доскоро е копнял да я види отново. Но това беше отдавна, в Света Ана.
- Спести си фасоните пред мен, скъпи. Закъсняваме – каза майка му надменно. Говореше му сякаш е един от многото й подчинени. Сякаш той беше... маловажен. 
- Защо настояваш да идвам с теб? Това е глупаво – отвърна той, разсейвайки се докато я наблюдаваше косо. Запита се защо ли му се струваше неестествено да говори с нея сега? А, да, може би защото я мразеше.
- Дължиш ми го, Джак Талбот - каза надменно жената срещу него. - Тръгвай, или ще накарам Гари да те извлече на сила.
Тя се врътна на високите си токчета и излезе от стаята с високо вдигната глава. Може би така й беше по-лесно да нос огромния тежък кок, кацнал на главата. А може би просто обичаше да си вири носа. Ала мама не е такава. За миг през съзнанието на Джак премина спомена за една усмихната и любяща жена, която го учеше да свири на пияно. Споменът избледня като снежинка, стопила се в дланта му. Това никога не се беше случвало.
- Мразя проклетите изложби - промърмори той и повлече крака към коридора, опитвайки се да си спомни името на момичето, за което си мислеше преди малко. Момиче ли? Да, имаше момиче. И рожден ден. И план, много важен план. Докато се качи в колата вече дори не можеше да си спомни за въпросния план.