Ейми Рей - част 2

1. 

На пръв поглед у Ейми Рей нямаше нищо необикновено. Нещо повече, тя беше момиче като всички останали. Дори не беше по-красива от другите. Не беше и грозна, разбира се, но във външността й винаги бе липсвала онази агресивност, която би могла да я нареди сред най-харесваните и популярни момичета в училище. Имаше къдрави кестеняви коси, но не прекалено къдрави, а по-скоро вълнисти. Очите й бяха с цвета на лятно небе вечер преди слънцето да залезе и в тях винаги блестеше незадоволимо любопитство. Обичаше да носи къси поли и обувки на висок ток, обичаше момчетата да се обръщат след нея, докато върви по улицата, обичаше да излиза по магазини с приятелки... коя жена на този свят не обича подобни неща? Беше се влюбвала няколко пъти, но след два несподелени опита и гадна раздяла преди няколко месеца, беше решила да си даде почивка от връзките. Обикновено гледаше оптимистично на нещата дори и когато всичко край нея беше обрамчено в черни краски, а лошият край – неизбежен. Но никога не се отказваше и правеше всичко възможно, за да се възползва максимално от възможностите, които животът й предоставяше.
Такава беше Ейми Рей, когато започна последната й година в училище – на вид напълно обикновена и изпълнена с надежди и планове за бъдещето. Което, за нейно съжаление, не променяше факта, че мразеше да ходи на училище. 
- Мразя проклетото училище! – нареждаше тя сутринта преди да започне първия учебен ден.
Вече си беше изгорила езика с кафето, беше настъпила котката си по грешка( горкото животинче изпищя и се скри в килера, отказвайки да се покаже отново навън в нейно присъствие) и за капак препечените й филийки излязоха от тостера направо овъглени.
- Скъпа, ако се изнервяш още от сега, това само ще попречи на концентрацията ти в училище – рече баща й без да вдига очи от вестника си. Той имаше ужасния навик да чете на закуска и да не обръща внимание на никого около себе си, докато не прочете и последната глупава клюка. 
- Не се безпокой, тате – отвърна Ейми, която още не се беше облякла дори и обикаляше из къщата с безформената огромна тениска, която ползваше като нощница и която стигаше чак до прасците й. Косата й представляваше някаква странна топка от стърчащи кичури. – Никога няма да се разсея чак толкова, че да забележат странностите ми.
- Дам... – промърмори баща й без да е чул дори и думичка от това, което тя каза.
Ейми извъртя сърдито очи и се качи в стаята си да се преоблече, мъкнейки и злополучното кафе със себе си.
Затвори вратата и остави чашата на нощното шкафче. Нямаше много време да се приготви, а искаше да бъде впечатляваща – имаше тази странна мания да прави всичко възможно да изглежда по-добре от миналата година.
- Кого заблуждавам – промърмори пораженчески, докато се гледаше в огледалото няколко минути по-късно. Никой грим на света нямаше да й нарисува ново лице, нито щеше да й помогне да прилича на Тара Бел. – Не че тя е по-красива от мен – каза си окуражаващо преди да грабне чантата си и да изскочи навън.
Ейми не беше от хлапетата, чиито бащи им купуват коли, само за да не им се налага да ги карат до училище. Не беше и от онези, чиито бащи наистина ги карат до училище. Вероятно това имаше нещо общо с факта, че баща й нямаше нито кола, нито достатъчно време, за да я придружава до училище, което тя приветстваше на драго сърце. А и мисълта да се появява където и да е било с местния свещеник, който изпитваше някаква извратена наслада от това да носи свещеническата си униформа дори и вкъщи, беше достатъчно влудяваща, че да й хрумне някога да я превърне в реалност.
Тъй че Ейми вървеше пеша до училище дори и през зимата. Харесваше й сутрешната разходка и възможността да прекара малко време насаме със себе си. Това беше единствената част от деня, когато не й се налагаше да се преструва на нормална, а наистина да бъде такава каквато е. На улицата не беше застрашена от допир с хората, с които се разминаваше, нито й се налагаше да обяснява на някого защо лицето й изведнъж е придобило такова странно изражение, след като случайно е докоснала някого.
- Ейми! - чу след себе си, точно когато прекрачваше прага на училището. Момчешки глас. Познат момчешки глас. По дяволите. Ейми продължи да върви, правейки се, че не е чула, но за нейно съжаление момчето, което я викаше, просто беше по-бърз от нея.
- О, Джаред – промърмори тя, когато той я настигна и я хвана за рамото, за да я задържи. Стараеше да звучи възможно най-малко ентусиазирано с надеждата той да се разкара по-бързо.
- Избягваш ли ме? – попита той разочаровано и я погледна изкосо с големите си зелени очи.
- Н-не – отговори Ейми, но моментално се изчерви, с което доказа, че е точно както той предполагаше. – Добре – тя завъртя очи и смело отвърна на погледа му. По дяволите, трябваше да се научи да лъже по-добре. – Избягвам те.
- Добре. Това беше откровено – той се опита да се усмихне, но усмивката му приличаше по-скоро на гримаса. А като си помисли човек, че това момче имаше най-милата и нежна усмивка на света!
- Какво искаш, Джаред? – попита грубо Ейми, вместо да изкаже мислите си на глас. Докато вървеше към стълбите на училището, тя се стараеше да не го гледа повече в очите. По никакъв начин не искаше да издаде, че все още изпитва нещо към него, а ако отвръщаше по-продължително на погледа му, си спомняше как се губи в очите му и тогава цялата й маскировка отиваше на вятъра.
- Исках просто да ти кажа, че... записах се в твоя курс по литература.
- Благодаря, щях да го разбера, когато те видя – продължавай така, окуражаваше се вътрешно тя - колкото по-гадно се държеше, толкова по-лесно можеше да го държи на разстояние. А това беше целта. Далеч от Джаред. Далеч от всеки, в когото евентуално можеше да се влюби. И най-вече – на всяка цена далеч от Джаред.
Тя избърза нагоре по стълбите и се вмъкна в сградата, изгубвайки се сред тълпата от ученици и учители.
- Хей, Ейми. Тъкмо се чудех кога ще се появиш. Определено трябва да си вземеш кола – Марси Джонсън се втурна напред към нея и се хвърли на врата й без дори да й поиска позволение.
В първия миг Ейми залитна, пометена от силата на допира – цяло лято прекарано в изолация й беше помогнало да забрави какво е да усещаш тези неща – а после се усмихна и отвърна на прегръдката на най-добрата си приятелка.
- Не ми трябва кола. Как си, Марси?
- О, имам да ти разказвам толкова много, Еймс. Няма да повярваш какво стана... – забърбори Марси, когато се отдели от нея и я поведе по коридора към класната стая.
Останалата част от разказа беше представена толкова детайлно, че някъде към момента, когато Дани Даун е свалил Памела Питърс на купона у Барт Роджърс, Ейми напълно изгуби нишката и спря да слуша. Истината е, че по принцип не я интересуваха особено много клюките относно това кой какво е правил, докато тя се е крила на село сред книгите на баба си и досадните истории на дядо си за войнишките му години. Но пък толкова много обичаше Марси, че сърце не й даваше да й го каже.
- Много ми липсваше през това време – въздъхна Марси, когато двете сядаха на чиновете си и докладът за социалния живот на съучениците им най-после приключи.
- И ти на мен – призна си Ейми, доволна, че най-после отново ще може да се включи в разговора. – Но нямах друг избор освен да угодя на татко.
- Не че си се противила много на идеята за ваканция на село – отвърна иронично Марси и я погледна преценяващо.
- Тази тема не се коментира – отвърна Ейми и се зае усилено да вади тетрадките от чантата си. Добре. Марси знаеше, че тя на практика избяга на село с единствената цел да се скрие от евентуални срещи с Джаред по улиците на малкото градче, в което живееха и с надеждата да успее да го забрави във времето, в което е далеч. Е, не се получи.
- Не се е получило – каза Марси на глас, сякаш прочела мислите й. – Наистина не разбирам защо просто не кажеш на Джаред, че още го обичаш и не спестиш и на трима ни любовните мъки?
- На трима ни?
- Ами нали знаеш... гледам ви как страдате и съпреживявам... – Марси сви рамене и се опита да се усмихне, но не се получи – шегата й нямаше желания ефект и вместо да се засмее Ейми само помръкна още повече. – А ти изместваш темата.
- Не искам да говоря за Джаред.
През останалата част от междучасието Ейми не каза и думичка повече. Мразеше да мисли и да говори за Джаред. Откакто двамата се разделиха миналата пролет, по-точно, откакто тя го заряза миналата пролет, беше правила всичко възможно да избягва дори и пред себе си споменаването на името му. Дали още тръпнеше при спомена за целувките му? Дали копнееше отново да се изгуби в прегръдките му? Дали би дала всичко, за да бъде с него? Да, по дяволите! Но би дала всичко и за да забрави това, което виждаше всеки път, когато той я докоснеше. Би дала всичко, за да изтрие спомена за това, което беше видяла. Е, не съвсем целия спомен, от което пък винаги се изчервяваше. Но не можеше да изтрие картините в главата си. Както и не можеше да си позволи да стане причината за това, което би могло да се случи, ако останеше с него.

2.
.

Досадните занятия започнаха и свършиха. Още един ден в зоологическата градина свърши. Ейми прибра нещата си и след като се сбогува с Марси и останалите си съученици, побърза към коридора.
Всъщност, толкова се беше разбързала от страх случайно да не попадне на Джаред, че не забелязва вървящото насреща й момиче и без да иска се блъсна в нея. По дяволите. Допир. Образ в съзнанието й. Часовник, който отброява дванайсет полунощ. Момиче, облечено в тъмночервена рокля. Усмивката й помръква. Тя се свлича надолу и още преди главата й да е докоснала леда, е вече мъртва. Момче до нея. Крещи й нещо. Уплашен е. Иска да я събуди. Но тя е мъртва. Мъртва. Умряла е на осемнайстия си рожден ден.
В първия миг Ейми остана като вцепенена на пода, пречейки и на другото момиче да се изправи. Имаше нещо в това видение. Това момиче... то...
- Ти не биваше да си тук – чу се да излиза от устата й.
- Какво? – попита момичето учудено.
- Ъъъ – заекна Ейми, осъзнала колко абсурдно звучи... и изглежда. Трябваше да мисли бързо, за да избяга от неловката ситуация. – Исках да кажа... навън е такъв прекрасен ден. Не само ти... по принцип никой от нас не бива да е тук в такъв прекрасен ден – опита се да се усмихне, но усмивката й излезе пресилена. И как да се усмихне, когато Тара НАИСТИНА не биваше да е тук? Всички знаеха, че рожденият ден на Тара Бел, най-популярното момиче в училище, е през юли. Днес беше първи септември. А Тара беше жива. Какво означаваше това?
- Ейми! – долетя до нея разтревоженият глас на Джаред. Той се втурна към нея да й помогне да се изправи – единственото момче наоколо, което беше загрижено за нея, а не за Тара.
- Не ме... докосвай – тя вдигна ръце отбранително и скочи на крака преди да е имал възможността да допре пръстите си до нейните. Достатъчно й беше видението за една зловеща смърт в рамките на един час. Нямаше нужда отново да гледа как ще умре Джаред. Или това, че е замесена в смъртта му. 
- Ти си просто невероятна – рече Джаред и си отиде без повече да я погледне.
Ейми не направи нищо, за да го спре. Отдавна беше минало времето, в което вярваше, че може да остане с него въпреки видението. Вместо това тя не откъсваше поглед от отдалечаващата се Тара. Това, което се случи преди малко на практика беше нещо като прецедент в личната колекция от странности на Ейми.
Истината е, че Ейми Рей имаше дарбата да вижда как ще умре човекът, когото докосне. Това беше зловеща дарба, която побъркваше хората. Заради нея майка й напусна баща й и му прехвърли пълно попечителство над детето. Пак заради тази дарба се наложи да се преместят в друг град, защото като малка Ейми не знаеше, че трябва да крие способностите си и разказваше на всеки, когото докоснеше, каква участ го очаква. В резултат в последното й училище й бяха лепнали прякора изрод и вместо Ейми Рей всички я наричаха Ейми Изрода. Пет години по-късно и напълно научила се да контролира виденията, Ейми беше забравила времето, в което се подвизаваше под това име. До днес. Днес за първи път от пет години си позволи да изрази на глас това, което е видяла. Но пък то беше толкова стряскащо, че оправдаваше реакцията й. За разлика от предишните видения, в това всичко беше огледално. Сякаш гледаше отраженията на Тара и на момчето с нея в някакво изкривено огледало. Освен това не можеше да разбере защо Тара е умряла тогава, сякаш някаква димна завеса й пречеше да види смисъла. А и онзи странен човек, който стоеше до тялото на Тара и го гледаше тъжно, сякаш от него зависеше дали тя ще живее или умре...


3.

Следобедът се влачеше бавно и монотонно, докато Ейми се опитваше да се съсредоточи над домашните си. Жегата на септемврийския ден се просмукваше през прозореца на стаята й, достигаше до бюрото й и й пречеше да мисли.
Мисли... повтаряше си тя от време на време и монотонно потракваше с молива си по тетрадката.
- Като че ли така може да ми хрумне нещо нормално... – промърмори тя мрачно и се надигна от бюрото.
Беше се отказала да учи днес. Да, утре, когато е малко по-съсредоточена, щеше да успее да се справи. Убеждавайки се, че е взела правилното решение като се отказа от домашното, тя слезе в кухнята и си приготви огромна салата, а миг по-късно седна пред телевизора. Тъкмо се беше настанила удобно на канапето, пускайки си любимия сапунен сериал, когато някой позвъни на вратата.
- О, по дяволите – промърмори и стана да отвори. Най-малкото искаше баща й или който и да е да забележи, че се размотава, вместо да заляга над учебниците.
- Здравей, Ейми – каза й Джаред в мига, в който я видя.
Страхотно. Не стига, че не искаше да го вижда, ами той я видя в този й вид – със сплетена коса като Пипи и облечена в най-ужасните си и размъкнати домашни дрехи. Дори очилата си за четене не беше свалила.
- Какво правиш тук? – попита тя сърдито, опитвайки да прикрие притеснението си по този начин.
- Аз... – той се поколеба, търсейки подходящите думи. Изглеждаше така, сякаш само до преди секунда и през ум не му е минавало да идва. И сега нямаше представа какво да й каже. Искал е да я види. Въпреки че не трябваше да си го позволява, тази мисъл накара сърцето й да трепне.
- Да? – подкани го Ейми нетърпеливо. Искаше просто той да си отиде преди да е пратила по дяволите всичките си причини да не бъде с него и да се е хвърлила на врата му.
Той я гледаше с големите си зелени очи, на които следобедното слънце придаваше очарователен закачлив блясък. Погледът й по някаква безумна причина се плъзна по лицето му към устните. Устните, които я бяха целували толкова страстно само до преди няколко месеца.
Не гледай там, не гледай там!
- Аз... притесних се за теб днес... когато се сблъскахте с Тара. Беше толкова бледа...
- Интересно – изсмя се Ейми иронично. Какво като сърцето й трепна при мисълта, че се е притеснил за нея. – Какво те интересува здравето на бившата ти? Нямаш ли гордост? Аз те зарязах и...
- Добре, можеш да ми се сърдиш... каквото и да съм направил. Но това не означава, че имаш право да бъдеш гадна – каза Джаред обидено и се намръщи.
- Имам правото да съм каквато си искам. Аз съм си у дома, забрави ли? Е, добре съм, така че ако нямаш нищо друго за казване... – тя понечи да му затвори, но той хвана вратата с ръка и й попречи.
- Просто ми кажи какво съм направил, за да заслужа това поведение. Между нас всичко вървеше толкова добре, а ти... – Джаред замълча, челюстта му се стисна силно, докато той мислеше как да продължи изречението си.
Само за миг тя се поколеба дали да му каже... по-добре да я мисли за кучка, отколкото за откачалка, осъзна в следващия миг и го погледна с цялата неприязън, която би могла да намери в себе си.
- Всичко свърши, Джаред. Просто го приеми... и изчезвай от тук.
- Не – настоя той и я погледна дръзко в очите. Погледът му изведнъж беше добил наситен зелен цвят – проста игра на слънцето, но за Ейми беше невероятно. Приличаше на ангел. – Не може ли поне да останем приятели?
- Не. Край, Джаред. Завинаги. Не искам да имам нищо общо с теб. Ако обичаш, не ми говори повече. Дръж се сякаш не ти пука за мен, както и на мен не ми пука за теб.
Този път тя успя да избута вратата и да я тръшне под носа му. А след това се облегна на нея и заплака. 


4. 

Джаред щеше да умре в нощта, в която двамата с Ейми правят любов за първи път. Сърцето му просто щеше да спре, докато спят прегърнати. И причината щеше да бъде не в това, че е болен, а че го е направил с нея. Нейната любов щеше да го убие. Точно него. Не което и да е било друго момче. Щеше да убие него. Точка. Ето защо не можеше да останат заедно и тя да си представя, че всичко по между им е наред. В началото, когато бяха заедно, тези видения не й се струваха чак толкова възможни. Беше се опитала да се убеди, че вината няма да е в нея, но с всяко следващо докосване детайлите изникваха все по-ясни в главата й. Бутилката с вино до леглото, усмивката му, нежният допир на кожата му с нейната, прошепнатото „ обичам те”, а после той умираше от болка. И прозрението, че вината е нейна. Не че бъдещото й аз го беше прозряло, нито пък настоящото. Просто така действаха виденията – виждаш как ще се случи и узнаваш защо ще се случи.
Това беше първият и единствен път, в който Ейми си позволи да се намеси във виденията си. Не знаеше дали ще има ефект. Последния път, когато той я докосна, малко след като бе взела решението си да се разделят, отново видя смъртта му. Искрено се надяваше да е успяла да поправи нещата.
Ейми вървеше по улицата, потънала в мисли за това видение и за видението, което беше имала с Тара. Още нещо странно, което не й даваше мира. Ами ако и този път се намесеше? Просто да се опита да се намеси и да помогне, в случай, че ситуацията наистина изискваше помощта на местната откачалка. Тя разсеяно погледна часовника си - вече беше закъсняла за училище, така че реши да пропусне първия час, в резултат на което се помъкна бавно надолу, изморена и с провесен нос – перфектната възможност да помисли на спокойствие. Беше толкова замислена, че не забеляза как някой й вика да се дръпне. Миг по-късно огромен санбернар се стовари върху нея и започна да ближе лицето й. Горкичкото. Щеше да умре на двайсет години от старост. Самотно.
- Ох, гадост! – измърмори Ейми, опитвайки се да го разкара от себе си. Беше малко тъпо да лежи насред тротоара под това куче.
- Тревър, махни се от момичето! – извика някакво момче, докато тичаше към тях.
- Да, Тревър, махни се от момичето – повтори и въпросното момиче, когато най-после успя да избута животното в страни.
- Извинявай – усмихна й се собственикът на кучето, когато я доближи и прибра домашния си любимец на почтително разстояние от нея.
Ейми успя да се изправи на крака и докато тупаше с една ръка полата си с другата се опитваше да изчисти лицето си. Мразеше огромни космати неща да пускат лигите си върху нея.
- Добре ли си? – непознатото момче понечи да изтрие някаква мръсотия от лицето й, при което тя се дръпна назад като опарена и се опита да се усмихне неловко.
- Ще оживея – отвърна му троснато и най-после вдигна очи към него.
Но той... това беше... той беше гаджето на Тара, момчето, което беше с нея на ледената пързалка, когато тя умря. Като изключим определени разлики. Момчето от онази нощ имаше вид на клошар – с размъкнатите си прокъсани дрехи и разрошената си смолисто черна коса. Този тук изглеждаше перфектно във всяко отношение. Дори и сега, когато беше излязъл да тича, приличаше на манекен, изскочил от модно списание. За разлика от тогава, сега косата му беше безупречно подредена, макар и пак разрошена – този път това беше прическа, направена нарочно, за да допълни безупречната му външност. Анцугът, маратонките, дори и празната каишка на кучето – всичко до последния детайл беше безумно скъпо. Този тип определено не беше някой, който би се облякъл като бездомник дори и да нямаше друг избор.
- Изглежда Тревър те хареса – усмихна се сега той и белите му зъби за малко да я заслепят.
- Ами... да. Много е симпатичен... когато не се хвърля върху хората.
- Извинявай за това. Сериозно – той я погледна с черните си очи, с което искаше да докаже, че е искрен.
- Няма проблем. Свикнала съм огромни кучета да ме повалят на земята – този път Ейми се опита шегата й наистина да звучи като такава.
- Аз съм Джак – той й подаде ръка, напълно приятелски, и Ейми нямаше друг избор освен да подаде своята. Нещо повече – тя с нетърпение чакаше допира си с него.
Джак... щеше да умре на онова огледално място на трийсет и няколко години. Намираше се в тясна стая с мръсни стени, облепени със статии за паранормалното. И един огромен въпрос, изписан със зелен, размазан върху цялата стена зад него, спрей: „КОЯ Е ТАРА БЕЛ”. Щеше да умре от свръх доза. Облечен като клошар. 
- Е-ейми – отвърна плахо Ейми, напълно съжалила, че го докосна.
- Добре ли си? Изведнъж пребледня.
- Да, просто... Тревър малко ме стресна. Е, трябва да вървя. Предай поздрави на Тара – добави тя и понечи да си тръгне.
- Тара? – повтори Джак като ехо. – Тара коя?
- Не познаваш ли Тара? – попита смаяно Ейми. Но той познаваше Тара. Той беше с нея на осемнайстия й рожден ден. А този рожден ден вече беше отминал...
- Не се сещам за никоя Тара. Защо, тази Тара да не ти е казала, че ме познава? Хората понякога имат навика да използват името ми без позволение...
- Името Джак? – попита Ейми скептично и го погледна с усмивка. – Както и да е. Радвам се, че се запознахме.
- Аз също. Приятно училище.
- Да бе. Ще имам късмет, ако не се обадят на баща ми, че закъснявам още на втория ден – тя му се усмихна още веднъж, а после се обърна и продължи по пътя си. Едно беше сигурно – тази история ставаше все по-странна.